24-ти МАЙ - разказ

    Дълго време не бях пътувала с влак – над 15 години ме нямаше в България. Като малка, си спомням, броях вагоните, на преминаващите през града ни влакове – 1, 2, 3…15…25, че и  още. Да съм сбърквала, да съм сбърквала плюс-минус 2-3,не повече. Играехме на поляната до „линията”, вървяхме по релсите… Стъпвали ли сте посред лято боси върху тях ? Аз да. Кой по-дълго ще аз издържи !...После 2 седмици лежах и  майка ми налагаше мехурите на ходилата ми с мехлеми, лапи от бъзе...  Мъчение ! Не толкова от болките, а че не мога да участвам в състезанията по броене на вагоните. Изглежда, че аз съм издържала най-дълго – другите бяха на линия. Детство ! Богато детство…

     Пътувах, оня ден, с 50% намаление /кога ли и него ще махнат…/ Русе – София. Локомотивът и един вагон. Не се шегувам  -  ЕДИН.  До Горна. Там прикачиха ли ни, прикачиха ли ги  -  станаха три, до София. Купетата пълни, коридорите задръстени, пътниците намръщени, псуват – не е за приказване ! Обидно. Обидно не, ами повече от нещо повече… На връщане  - същото. Откачиха ли ги, откачиха ли ни в Горна и пак с един вагон до Русе.

     Като начинаеща учителка пътувах от Кърджали за Русе – била съм във ваканция изглежда… Влакът – дълъг, пълен. В нашето купе – всичко нормално, седнали сме удобно. До прозореца  4-ма чичковци, на мукавян куфар върху коленете им, играят карти и пушат…Сега не се пушело и в коридорите, само ако слезеш набързо на някоя гара, докато чукат по коле- летата, а някой ще заиграе ли на карти – може да са забранили и тях, знам ли… Отсреща, в средата, възрастен господин прелиства „Работническо дело”, до мен - лелка плете чорап, аз – до вратата, в посока на движението и срещу мен – войник, слабичък, силно мургав, спуснал кепето пред очите, дреме и похърква. Устата му отворена, похръкне силно, стресне се, поогледа се виновно, понамести се и пак килне глава назад. Ръцете, отпуснати в свития му скут – напукани… и от кепето и униформата личи явно – трудовак. Имаше и такива войски тогава. И други. Изобщо имаше войски, Армия. Писала съм си с войник, когато бях в гимназията – син плик, горе в десния ъгъл в триъгълник  ВП /военна поща/, без марка. Още в началните класове сме изпращали колетчета на граничарите. Имаше и такава песен „…напиши писмо до гранича-аря” …Релсите тракат, чичковците подвикват: пас,коз,ти си, ха така, валат, ти раздаваш… По едно време единият стана и се протегна - ”Е, стига толкова. Аз май нещо поогладнях…” пресегна  се за чантата си и почна да похапва. „Ей, войника !-  обръща се другия към войника, стреснат от поредното си хръкване, и го хваща докато се намества и е още с отворени очи – Сядай да играем, стига си спал ” – и дава знак на партньора си да смени мястото си с войника. „ А-а, аз не играя.” „Не ти е разрешено или не щеш ?”  „Не съм ги научил…” „Аха ! Щом не играеш карти сигурно и не пиеш, гледам и не пушиш… А, че какво си правил нощес, за булка ми се виждаш бая млад – не го оставя чичото на мира – в отпуска ли отиваш или се връщаш в казармата ?”…”Връщам се ама не е от отпуск…” „Че каква е тая работа – връщаш се, ама не е от отпуск ! Да не си побегнал пък да си се възгещисал, а !”- подава му на върха на ножката голямо парче салам другия. „Ами-и, тя моята е една-а…”  -  кимва, че не иска и напълно разсънен вече, поизпъна се, изкашля се, явно решил да каже защо…всички погледи към него и господинът смъкна вестника и го погледна над очилата си. „ Ами-и – започна войникът отново, стиснал кепето, като че се подпира на него – ами аз не мога да чета и да пиша, цялата работа е от туй.”- каза го бързо, на един дъх. „Как тъй да не можеш !” – възмути се господинът. „Ами много деца сме, татко умря рано, майка сама пък аз съм най-големия и не съм ходил на училище… Жената е ходила, знае да чете и да пише !” „ Женен си значи – успокои се чичото със салама. „Преди  10 дена – продължи той – получих писмо от нея. Прочетоха ми го… Пише за бебето, имам дъщеря на  3 месеца ! /Изгледа ни поотделно, гордо./ Пише за майка, за братята,за сестрите, за махалата, пита как съм, чакала ме… Голямо писмо !!... Два дена молих другаря си, дето ми чете и пише писмата, най-сетне седна и аз казвам – той пише… Написа той писмото, сложи го в плика и ми го даде аз да го залепя. „Подир няколко дена – вика – се уволнявам. И да ме помниш !” „Ще те помня – викам – нали сме приятели !”… Подир  3 дена старшината, ядосан, идва право при мене и чете телеграма от майка : „Тръгвай веднага, жена ти си отиде, остави бебето на мен.” Бре ! Хванах се за главата аз, как тъй отишла си, оставила бебето – нали голямо, хубаво писмо ми писа ?... Голям съм вече, мъж съм и съм войник, ама се разплаках. Старшината поомекна : „Успокой се – вика – давам ти  3 дена отпуск, отивай и се оправяй. След  3 дена те искам тук ! Ясно ?”   „Ясно !” – викам и хукнах.  Отивам аз у дома – бебето реве, майка кълне и ми го тупна в ръцете. Друсам бебето аз и я питам : „Защо си е отишла ? Да не си я обидила нещо ?”  „ Не съм ! – крещи майка – Весела беше като получи писмото ти, ама като го прочете писна и си отиде у тях.” „Защо не е взела бебето, сучи още..” „Каза, че не го ще ! И тебе не ще-е !!....” Оставям аз бебето на майка и отивам у тях. Жената пременена, начервена, чак и на бузите червило турила  -  Моома !  „ Айше – викам – тя така се казва /за неговото име така и не попитахме/,обясни какво става, защо така…” „Няма какво да обяснявам ! – крещи тя – Ти си го написал тука !” – и ми тикна писмото в ръцете. „Ама чакай сега…” „Няма какво да чакам ! Гледай си работата-а !”…Връцна се и излезе и трясна вратата. Пъхнах аз писмото у джоба и пак у дома. Майка ме чака. И тя ми тикна бебето у ръцете и едно шише  мляко и замина нанякъде… Връщам се аз у казармата навреме - не е близо. И бебето с мене – няма накъде. „Реднииик! – крещи старшината. И той крещи. – Каква е тая работа тука-а ! Какво търси туй бебе у казармата ! А ?” Давам му аз писмото и викам : „Жената каза, че тука пишело”… Прочете го старшината,после ме изгледа страшно, изгледа другите и пак мене и ми го прочете : „Слушай какво, Айше ! – пишело вътре – Аз тука си намерих друга жена и сега като се уволня, ще я водя с мене.Като се върна, да не те сварвам у дома !”… Брех ! Какво било то ! Аз такова нещо не съм казвал пък той го написал ! Лошо не е видял от мене…”    „Старшината не му ли поиска обяснение ?”-обажда се третият картоиграч, другия слезе някъде, ядосан, че няма да чуе цялата история. „ Не, той беше се уволнил вече,,,”  „ Бре, мама му стара ! Какви хора имало само ! И, казваш, приятел ти се пишел, а ?”  „ Ъхъ-ъ ! Казах му, че сме приятели !” – ококори широко очи войникът и  от кимането тънката му шия направи змиевидна извивка, а  адамовата му ябълка сякаш илюстрира поглъщането на все още ритаща жаба… „Пфу !” – изплю парченце от салама оня, обърса устата си с опакото на ръката и лапна последното парче.  „И после ?”- пита господинът, поглеждайки изкосо плюещия. „Ами после какво…старшината ме тупна по рамото и каза : „Слушай какво сега – давам ти още  3 дена, вземай си бебето и се оправяй. След  3 дена те искам на линия. Без бебе! Ясно ?”  „Ясно !!!” – грабвам бебето от войника, дето го тантуркаше и пак хуквам… Отивам направо у жената с бебето, вече знам за какво се е разсърдила – кураж имам… Скочи тя и издърпа бебето от ръцете ми, като че не  то е гладно ами тя и му даде да сучи, че млъкна.  „Айше – почнах аз – нали знаеш, че не мога да чета и да пиша, оня го е написал от него си. Повярвай ми, бе жена, няма такова нещо.” Милва тя детето, поглежда ме и взе, че се засмя : „Вярвам ти – вика – Вярвам ти !”…Заведох я у дома, при майка – вчера беше

и днес тръгнах обратно. Е, това е.”  Усмихна се и въздъхна дълбоко, дълбоко. Олекна му, че си каза. На нас го каза за първи път !...„ Ако знаеше да четеш и да пишеш, нямаше да имаш такива проблеми – каза господинът и вдигна пак вестника – И сега не е късно, още си млад.”   „ А-а, че то вече не ми трябва….На кого да пиша ? Жената се върна, пък и малко служба остана. Каза ми, че ще ме чака и да не й пращам повече писма, докато си отида…”  Поизкашля се, като че да запълни тишината, кънтяща от тракането на релсите, понадигна се да погледне наближаваме ли Горна Оряховица и пак седна. Изглади кепето на коляното си и въздъхна – този път лекичко – и  загледа напуканите си ръце, като че ли ги вижда за първи път, завъртя глава и се  усмихна. Не на нас…   Само лелята не се обади, не го попита нищо, но я видях като изтри очите си, без да спира да плете. И аз мълчах. Просто мълчах тогава, но после, когато съм си спомняла за това пътуване, плакала съм, удряйки самотата по възглавницата… Освен това, съм родена на  24-ти  Май  и на всеки мой  рожден ден  /и не само тогава/  пак и  пак… Цял живот.  Но сега чак го написах, защото ме е яд и на едновагонния влак, и на армията  /или войската/ без войници… И  в  Лас Вегас  ме последва този войник. Той, някак си тихичко и  с право се нарежда в спомените ми , наред до инициалите  BG .