"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ” - БЪЛГАРИТЕ И ДРУГИТЕ НАРОДИ

      “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски съдържа единадесет части, първите две са предисловия, в които се изяснава ползата от историята, в следващите части се проследяват най-важните събития от българската и сръбската история, изреждат се в хронологическа последователност имената на българските крале и царе, по-подробно се разказва за тринадесет владетели, които с делата си са прославили България, посочва се значението на делото на славянските първоучители Кирил и Методий. “Историята” завършва с послесловие, в което авторът включва автобиографични сведения. Във всичките единадесет части се проследяват отношенията на българите с другите народи, както и последствията от тези отношения.

      В съчинението на Паисий съпоставянето на българите и другите народи е направено с оглед на мястото, което заемат българите сред останалите славяни, начинанията, в които българите са били първи, отношението на чуждите царе и крале към българските владетели. Акцент е поставен върху уважението, което другите народи са изпитвали към българите. Като “глупави, неразумни, безумни” са определени българите, които искат “да се присъединим към гърците”. Авторът оборва техните доводи, издигайки тезата, че сънародниците му трябва да се гордеят с българския си произход. При разглеждане на отношенията на българите с другите народи водеща в “Историята” на Паисий е националната идея. Тази идея очертава контурите на опозицията родно – чуждо, която преминава през страниците на съчинението и по-късно присъства в творчеството на всички възрожденски творци.

      Хилендарецът търси началото на българския род в неговите славянски корени. Главата “Събрание историческо за народа български” извежда родословието на българите като славянски народ от Афетовия син Мосхос и разказва за българската държава до царуването на Ивайло. В “Историята” Паисий отделя място и на сръбската история. Четвърта и пета глава разказват за сръбските крале. Хилендарският монах започва от легендарния библейски разказ за потопа, говори за произхода на славянския род, подробно се спира на разселването на славяните и особено на българите, за които подчертава, че са част от голямото славянско племе, затова ги нарича “славянобългарски народ”, а историята си озаглавява “славянобългарска” и изтъква, че “От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…”

      Това откриване и заявяване на българското присъствие в света и търсенето на мястото на българския народ сред другите народи отличава Паисий от останалите историографи от този период – Спиридон Габровски /”История на българским народе словенским”, 1792/, Атанас Недкович /”История”, 1830/ и др. Идеята за национално освобождаване на всички народи – българи, сърби, черногорци е ядрото в съчинението на Паисий. Близки са народите, които еднакво страдат от опитите да бъдат приобщени към чуждо духовно пространство. Историческата памет е необходима както на българите, така и на сърбите. Главите, в които Паисий разказва за славяните, разкриват рамките на родното, които са едновременно широки, ако българите се разглеждат като част от славянското племе, и тесни, когато се представя българския род. Затова, представяйки делото на Кирил и Методий, в главата “За славянските учители” Паисий с гордост заявява: “Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение. При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така.” Славянските автори може “да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват…” Националната идея се оказва водеща и при определяне на отношението към историческите извори, върху които стъпва авторът, за да напише своето съчинение.

     Славянобългарският патос на Паисий в “История славянобългарска” се превръща в характерна черта на родното Възраждане. Този патос произтича от желанието за противопоставянето на поробителя чрез изтъкването на принадежността към друга етническа, културна, верска, езикова и цивилизационна общност – славянската. В същото време чрез славянобългарския патос авторът търси опора в борбата на своя малък поробен народ. Но идеята за принадлежността към славянското племе не унищожава националната идея, отстоявана от Паисий чрез съпоставка на българския народ с близки  /гърци и сърби/ и далечни /латини и немци/ народи - “Римското царство било силно и славно на земята, но българите посред гърците и римляните усвоили и завладели най-много земя”. Границите на опозицията родно-чуждо са очертани ясно от националната идея. Българите са побеждавали римляни и гърци, но в същото време са се отличили и сред останалите славяни – “сърбите 345 години след българите приели православната вяра”, “българите всенародно приели кръщене 153 години преди руския и московски народ”, “по-рано имали патриарх и цар и започнали да четат на свой език”.

      В съжителството си с другите народи българите трябва да отстояват родното, да не забравят своята идентичност – “Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците”. Има българи, които смятат чуждото за по-добро от родното. Предимствата на другата култура са пред тях, защото не познават своята. Те смятат, че могат да преминат към чуждото духовно пространство, да се приобщят към него. На такива доводи Паисий предлага вглеждане и осмисляне на позицията на самите гърци – “Но, виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни, оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш…” Реторичните обръщения, възклицания и въпроси изразяват отношението на автора към поставения проблем и придават на текста емоционалност и въздействаща сила. От гърците българите могат да вземат пример по отношение на отстояването на своята родова идентичност. “Неразумни” и “безумни” са тези, които вместо да опознаят своето, търсят пътя към чуждото. Вглеждането в историческото минало на своето културно пространство ще очертае векове на мъдрост и слава. Редуването на славата и падението може да бъде открито в съдбата на всички народи – “Може в летописите и историите на евреите да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство”. Това редуване не е причина за напускане на  родното пространство. Само “неразумните” и “безумните” не познават и не разбират историческите възходи и падения на своя народ – “Но България се намира сред турците, близи до Цариград, затова българите са така угнетени и поробени от турците, както се вижда. Затова не могат да възприемат никакво книжовно умение или мъдрост”. “Историята” е адресирана и към тези българи, които “не любят своя род и език”, смятайки гърците за “по-мъдри” – “написах да знаете”. Знанието според Паисий е пътят за отстояване на родовата българска идентичност. Знанието ще извика не срам, а гордост, защото българите са имали царе като Асен, който “вземал данък от гръцките царе” и “именувал се цар вселенски, защото имал за свои данъкоплатци римските кесари, и покорил други крале”. Условията, сред които е поставен българския народ, не му позволяват да развие своята култура и книжнина. Има славяни, които също не разбират това – “Някои от русите и немските сърби се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни в писането. Но тия руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е запазил от агарянското робство и от гръцката архирейска власт”. Познаването на историята изяснява причините, довели до безкнижието на българите.

      Делото на Паисий, от една страна, представя необходимостта от отстояване на родовата идентичност в отношенията на българите с другите народи, от друга страна, е съществена черта от характеристиката на онова далечно време, когато българи, сърби, черногорци мечтаят за национална свобода, от трета страна е началото на литературна нишка в опозицията родно-чуждо, която ще премине през творчеството на всички възрожденски творци, ще достигне до Освобождението, нещо повече, ще достигне и нашето време.