Историята на Йосиф и неговите братя

   

         Старият завет събира в себе си цялото човешко знание на своето време и се състои от 39 до 50 книги /според различните църкви/. Текстовете са създавани в периода между 13-1 в. пр. Хр. Разказват за съдбата на еврейския народ. Историята на Йосиф и неговите братя очертава основните контури и перипетиите на етническата еврейска общност. За спасението на юдеите от Египет разказва втората старозаветна книга – Изход. Проучването на историята на Йосиф е проучване на цял народ и на цял етап от развитието на човечеството.

            Сюжетът за Йосиф и неговите братя се среща в митологията и във фолклора на много народи. Обяснението за това сходство науката открива в теорията за странстващите сюжети. В други случаи сходството между сюжетите се обяснява с типологичната теория, според която на едни и същи стадии от развитието си народите преминават през сходни етапи на митологическо възприемане на света. Сюжетът за Йосиф откриваме в различни варианти в  митологичните и приказни текстове на различни народи.

            Яков, бащата на Йосиф, е удостоен от Бог с името Израил, което означава Борец с Бога. Той има дванадесет сина. Много фолклорни текстове разказват за баща с дванадесет сина, а една от известните приказки на братя Грим, озаглавена “Дванайсетте братя”, е разказ за цар и царица, които имали дванадесет момчета. Йосиф е предпоследният син. Раждането му е свързано с чудо. Рахил, любимата жена на Яков, го ражда в напреднала възраст, а после умира при раждането на брат му Вениамин. В библейската традиция раждането често става в нарушение на природните закони. Този мотив срещаме в словесното творчество и на други цивилизации. Една китайска приказка, “Но Шия”, разказва за благородник и неговата жена, които нямали деца. Жената, вече стара, лежала в леглото, когато някакъв даоистки свещеник влязъл в стаята с една красива перла. Казал й да я глътне и че ще има дете.След девет месеца жената ражда момче – Но Шия. След много перипетии и страдания това момче става ново божествено същество, което замества старите богове. В митологичните и фолклорните текстове децата, родени с чудо, имат божествена мисия. С неизменната подкрепа на Бога върши своите дела и синът на Яков.

            Йосиф е образ, който е носител на естетическия идеал на старозаветния човек – той е умен, добър, красив, трудолюбив, почита баща си и братята си. Има пророческа дарба и умее да тълкува сънища. С всички тези черти Йосиф се превръща в образец, към който са се стремили хората през древността. Синът на Яков ни напомня за героите от вълшебните приказки, които са винаги смели, не губят кураж и продължават да се борят, докато победят. Те изстрадват пътя си и постигат своята цел. Сходството на Йосиф с героите от фолклора може да бъде обяснено и с това, че приказните образи според учените са само бели и черни форми, те са клишета с много характерни черти, като добър ум, способност за страдание, вярност и остават такива до края на приказката. Героите във вълшебните приказки и участниците в историята на Йосиф са типове човешки същества, които в своето многообразие градят колективния човешки Аз. От гледна точка на съвременната психология сходството между образите във фолклора и героите от историята за Йосиф може да бъде обяснено с това, че в тези текстове не се създава психиката на конкретния индивид, не се разработва индивидуален материал. Позитивното и общото в текстовете е, че ценностите са спасени и доброто тържествува.

            Тълкуването на сънища е ключов момент за успехите на Йосиф. Сънищата, визиите и фантазиите са изрази на дадена ситуация. Йосиф вижда и собствената си съдба: “ето, видях още един сън: слънцето, месецът и единайсет звезди ми се покланят.” Да се разбират сънищата означава да се намери ключ към изхода от дадена ситуация. Към изход и спасение води Йосиф своя народ. Във фолклора и в античната литература сънят-предсказание се възприема като начин за съобщаване и приобщаване към Божията воля. Лъжливите и истинните предсказания зависят от това дали човекът, който сънува, е праведник. В случая Йосиф е разграничен от египетските жреци, защото той неотлъчно върви по пътя, начертан му от Бога.

            Разказът за странстванията на Йосиф и пристигането му в Египет ни напомня за композиционната схема, по която е изграден традиционният модел на приказките за пътуването на героя и опасностите, които той трябва да преодолее чрез силата на характера и добротата си. От неразбиране и завист по-големите  братя подлагат Йосиф на страдания. Те го продават за двайсет сребърника и това напомня историята за предателството на Христос. Но изпаднал в беда, целият  род намира при Йосиф спасение и утеха, както Христос носи спасение за човешкия род.

Преминавайки успешно през всички перипетии, героят от приказките и митологичните текстове накрая получава заслужена награда. Пред изпитания е поставен и Йосиф:  “и господарят взе Йосифа и го хвърли в тъмница, дето бяха затворени царските затворници”. Оздравителният процес във всеки текст е винаги уникален. Светът възниква, когато човек го открие. Той обаче го открива, когато напусне своето сигурно убежище, когато е далеч от бащиния дом. Йосиф открива своя свят, защото напуска родното място, макар и това да не е по негова воля. От митологичните и библейските текстове мотивът за изпитанията на съдбата преминава в литературата. Откриваме го в съдбата на Едмон Дантес, главният герой на романа „Граф Монте Кристо“от френския писател Александър Дюма - баща. Дантес е обвинен несправедливо и пратен в затвора, зловещия замък Иф, за четиринадесет години. След като е избягал от тъмницата Дантес приема името и титлата на измисления Граф Монте Кристо, но за разлика от Йосиф, който не търси отмъщение, графът е готов да отмъсти на виновниците за изгнанието му, каквото и да му струва това. Изход от тъмницата Едмон Дантес търси в бягството. Изходът на Йосиф е в следването на Божията воля.

            Мотивът за разпознаването на братя след дългогодишна раздяла също е често срещан в митологията и приказната словесност на много народи. При завръщането си в родната Итака Одисей не е разпознат от кандидатите за ръката на жена му. Налага се близките му да го разпознаят по неща, които са известни единствено на тях. За разлика от тази схема Йосиф не очаква разпознаване, скрива чувствата си и изчаква реакциите: “ и видя Йосиф братята си и ги позна; но се престори, че не ги познава”. Когато се убеждава в тяхното разкаяние, той се саморазкрива.

            Мотивът за загубването и повторното намиране на мъдростта, с който се срещаме в историята на Йосиф,  също може да бъде открит в много фолклорни традиции. В някои пролетни празници образът на бога е скриван и отново намиран. По сходен начин родителите на Христос го загубват и го намират отново като проповедник на мъдростта. В една мохамеданска легенда Мойсей и Йошуа загубват рибата и на нейно място се явява мъдрецът Шидр. В други фолкорни традиции смятаният за загубен и мъртъв житен бог се явява изведнъж от земята в цъфтяща младост.

            Мотивите от сюжета за Йосиф и неговите братя продължават своя живот и през следващите векове. Актуални и днес се оказват вечните теми за предателството и верността, за смиреното следване на Божията воля, за необходимостта да се справяме с изпитанията с доброта и мъдрост. Томас Ман /носител на Нобелова награда за литература през 1929г./ е автор на една от най-известните интерпретации на мотива за продадения в робство по-малък брат. Това е тетралогия, която според литературната критика изследва конфликта между личната свобода и тиранията в обществото. Отношението между индивидуално и типично, житейско и митично е открито от немския писател в  библейската история за Йосиф. Томас Ман запазва историческата достоверност, но в същото време задълбочава основните мотиви, внасяйки съвременни аналогии и подтекст. Историята на Йосиф и неговите братя е скица, която осветява някои закони от закономерния ход на човешкото битие. Това е текст, който не представлява завършена цел, защото завършеността е оставена за всеки от нас. Разрешението на разгледаните мотиви в живота е винаги индивидуално.

Паралелите със съвременните, митичните и фолклорните текстове показват колко малко е човешко-личностното и колко много е всеобщо-митичното в образа на Йосиф. Различните тълкувания и гледни точки към историята на Йосиф и неговите братя не са битки за налагане на мнение, а работа за задълбочаване и умножаването на познанието за развитието на човешката цивилизация.

 

 

"Евангелие от Матея" - Митологичната и словесно приказна основа в новозаветните сюжети и ролята им за човешката словесност

Новият завет се състои от четири канонични евангелия. Първото от тях е Евангелието от Матея. Написано е на арамейски език. Предполага се, че това е езикът, на който е говорил Христос. Матей описва  живота на Исус Христос като продължение на старозаветните сюжети.

Родословието на Исус е предадено в текста чрез характерните изброявания и е проследено от Авраам до Йосиф, който е годеник на Мария. Поставен е акцент върху старозаветните пророчества за идването на бъдещия Месия. Подобно на раждането на много митологични и приказни герои, раждането на Христос също е свързано с чудо. Гръцката богиня Атина се ражда от главата на Зевс, Афродита според Хезиод и гръцките поети се ражда от вълните на океана. В Евангелието от Матея чудото се свързва с тайнството на непорочното зачатие на Светата Дева. Ражда се Бог в човешки образ. Христос е богочовекът, който идва, за да даде спасение на човечеството. Фантазията за божествен произход е често срещана в митологията на много народи и синове на богове управляват родословното дърво на тези герои.

Поклонението на тримата източни мъдреци, които са доведени от Рождественската звезда, е доказателство в подкрепа на тезата, че се изпълнява божествената промисъл. Символиката на звездата се свързва със светлината, която постепенно се сгъстява до образа на слънчевия герой. Много магични ритуали в древността са завършвали със слънчеви коронясвания. А в приказните текстове често царят е Слънцето и неговият дворец е изпълнен със светлина. Ритуалът като форма на религиозно преживяване, поради своята закономерност, успява да се превърне в общовалидна външна форма. И до днес църковното изкуство запазва много неща от култа към светлината – ореола от лъчи около главата на Христос, ореола изобщо. Рождественската звезда е един от светлинните символи, с които е свързан Христос.

Пестеливо в евангелския текст е описано бягството на семейството в Египет. Младенецът трябва да бъде спасен от жестокостта на Ирод. В Назарет се преселват Мария и Йосиф, опитвайки се да защитят новородения Месия. Всички изследователи на библейския текст отбелязват, че се пропускат моменти от живота на Христос. Между детството и неговата тридесетгодишна възраст зее огромна празнота в текста. След изкушенията в пустинята Исус призовава своите ученици. В проповедта на планината Христос излага своето учение. В старозаветните текстове наградата, която Бог обещава на своите следовници, е Обетованата земя. Христос измества земната награда с небесната, с духовната. Разделянето на земното и небесното царство е една от най-важните промени в ценностната система на новозаветните текстове. Християнството се превръща в учение, в което духовното начало напълно измества материалното. В духа на тази съществена промяна Христос преосмисля и Десетте заповеди от Мойсеевия закон.

Отказът от насилие, който проповядва Исус, разделя човечеството на две нови ери: “Слушали сте, че бе казано: “око за око, зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да не се противите на злото”/Мат.5:38/. Отмъщението води до умножаването на злото по земята. Старата ера, водена от “око за око, зъб за зъб”,  е изместена от новата – “ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Трябва да се умножава не злото, а доброто по земята, на която всички са равни пред Бога, който “оставя своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни”/Мат.5:45/.

Любовта към ближния е основен принцип в християнството. Духовното развитие на човечеството трябва да върви в посока на умножаване на доброто, а любовта към хората включва в себе си и любов към враговете. Така Христос прощава на своите врагове и се моли за тяхното спасение. Бог се оказва любов, която търси духа. Но според съвременните изследователи това не е откритие нито на християнството, нито на философите, а е един всеобщ човешки прастар натрупан опит. Както Христос приема хората с божествена любов, така и любовта на хората от векове има духовен и божествен характер. Човекът, който проповядва такава любов, не може да не бъде божествен. Ето как по времето на Нерон Сенека описва такъв човек в писмо до Луцилий: “Някаква божествена сила го владее, един толкова прекрасен дух, напълно уравновесен, въздигнат над всичко дребнаво, такъв човек е движен от небесна сила, такова нещо не съществува без намесата на божеството”.  Христос става изразител на идеята, присъстваща в литературните, митологичните и приказните текстове на всички народи, към която се стремят хората от всички епохи. Това е идеята за общество, изградено от хора, които се обичат.

Бог е любов, а когато се обичаме, бог е в нас. Процесът на такова превръщане на човека в божество също се среща в много езически митове, в които посветеният в мистериите сам се издига до състояние на божествено почитание. Такива са били мистериите на Изида, за които разказва Апулей /древноримски писател/. Посветеният  получава корона от палмови листа, качват го на пиедестал и го почитат като слънце. Представите за превръщане в божество са прастари. Старата вяра обаче ги пренася във времето след смъртта. Един египетски текст, представляващ песен на отиваща си от този свят душа, предава точно тези представи: “Аз съм големият бог, който сам се създаде”. В древността превръщането в бог неизбежно води до нарастване на индивидуалното значение и власт. Това обяснява честото срещане на този мотив в различните митологии.

Чудесата, които върши Исус, са свързани с изцеления. И в приказните, и в  митологическите текстове се срещаме с такива магически практики. Както и при Исус, условието е лечителят да е безкористен и да не търси материална награда–  “Даром получихте, даром давайте”/Мат.10:8/. Исус е зареден с лечителни сили от самия Бог. Лечението на болните Христос свързва с вярата. Факт е, че ако болният вярва,  животът му може да бъде променен.

Поученията на Исус най-често имат форма на притчи. По иносказателен път той разяснява идеите си. Словото му може да бъде разбрано с притчата за сеяча. Когато той сее, едно зърно пада край пътя и небесните птици го озобват. Друго пада на каменисто място без много пръст и изниква, но понеже няма корен, изсъхва. Трето зърно пада в тръните, които го засенчват и то не дава плод. Това зърно, което пада на добра почва, дава плод, който после се умножава. Примерът за сеяча, който не изглежда пряко свързан с темата, трябва да бъде разтълкуван, за да се разкрие неговия истински смисъл. Сеячът сее слово. Зърното, посято край пътя, са словата, които попадат при хора, които не искат да ги чуят. Сатаната отнема от сърцата им посятото слово. На каменистите места попада словото при хората, които с радост го приемат, но понеже нямат корен в душите си, в дни на гонение на словото, ще се откажат от него. Посятото в тръните слово е при тези, които го слушат, но увлечени от желанията за богатство и други материални блага, забравят и заглушават това слово. На добра почва е посятото слово при хора, които го приемат и го умножават. Само при тях то дава плод. Потребността да се онагледява  действителността също може да бъде открита в  митологичните и приказните текстове. Притчата за сеяча ни убеждава, че езикът в произхода и в същността си е система от знаци или символи, означаващи отражението на действителните процеси в човешката душа.

След смъртта на Йоан Кръстител Исус се отделя на пусто място, водейки вътрешна борба и предвиждайки своите страдания. Като божествен пратеник и посредник Йоан Кръстител има много предшественици в различните митологии. В персийската и индийската митология огънят е пратеникът на боговете. В древногръцката митология Ерос е пратеникът на хората пред боговете и на боговете пред хората. От хората – за техните молитви и жертвоприношения, а от боговете – за техните заповеди. Йоан Кръстител подобно на Ерос запълва пропастта между двете страни и чрез неговото посредничество се търси осъществяването на хармонията между човека и Бога.

Христос много пъти предсказва своята участ. В дните на последната пасха, която Исус посреща с учениците си, той влиза в Йерусалим, възседнал магаре. Докато конят в библейските и митологичните текстове се тълкува като символ на войната, магарето е символ на мира. Предателството на Юда е известно на Исус, но той не търси начин да избяга от отредената му участ. Никога нерешен през вековете остава въпросът дали легендарният образ на Юда е прокълнат или не, тъй като той се превръща във върхов момент в спасителното дело на Христос. Юда се оказва необходимият инструмент , без чиято помощ човечеството не би могло да стигне до спасението. Легендата за Юда сама по себе си е типичен митологичен и приказен мотив за коварното предателство на героя. Този мит е трогателен и трагичен, защото героят загива не в честна битка, а от предателство. В основата на мита вероятно лежат исторически събития, например Цезар и Брут. Митът за такава постъпка е прастар, но продължава да бъде обект на преразказване. Това е израз на факта, че завистта не дава покой на човека.

На Тайната вечеря Исус обяснява на своите ученици тайнството на причастието, при което хлябът и виното се превръщат в плът и кръв Христова. Тъй както Христос оставя за вярващите спасителната си кръв /като средство за безсмъртие/ във виното, така Сома например е свещената напитка на безсмъртието в индийската митология. Древните индийци виждали в огъня символ на свръхмощната енергия на бога, а в огнената вода – Сома същата мощ и сила. Значението на Сома е сходно с християнския възглед за кръвта и тялото Христови. Исус предрича своето възкресение на третия ден. Изречените от него пророчества се сбъдват. На последната си молитва в Гетсиманската градина Исус е сам, такъв е той и по време на съденето и кръстните си мъки.

Повествованието в Евангелието на Матея е концентрирано около делата и думите на Исус. Потърсени са точните детайли и езиковия израз, с който най-пълно да бъде представен образа на Бога-Човек. Животът и делата на създателя на християнската религия събира в себе си най-чистите и сгъстени форми на митични мотиви, зад които до голяма степен се изгубва индивидуалният образ. Религиозният образ не може да бъде само човек, той трябва да бъде събирателен образ на всички онези праобрази, изразяващи навсякъде и във всички времена действеното и позитивното начало.