"Дъждостих", Калин Донков / Анализ и интерпретация

Дъждостих

Дъжд ще ни вълнува неведнъж.

Всеки дъжд в лицата ни наднича.

Но дъждът е винаги различен –

никой дъжд не ще е онзи дъжд.

 

Нямаме през дъждовете мост

и във никой бъдещ дъжд не може

пак да потрепериш дъждокожа

като се надвеся дъждокос.

 

Само паметта се втурва в кръг

и с усмивка слаба ни поднася

някоя въздишка дългогласа

или жест на кестен дъждорък.

 

Следват ни със стъклени стрели

дъждовете в ритъм изповеден.

И един от тях ще е последен,

щом при дъжд сърцето ме боли.

 

   В словото се събират вкуса и културата на поета и времето, макар че възприемателите на поетичния текст са изправени пред съкровено личен избор. “Дъждостих” от Калин Донков ни преставя един интересен подбор на думи и тропи, необичаен звукопис, цветопис и синтаксис, модерна образност, представяща нестандартен светоглед.

   Стихотворението “Дъждостих” се състои от четири четиристишни строфи, в които римата е краестишна и обхватна. Тази кратка по обем лирическа творба търси символиката на мигновението и вечността, които се сплитат в дъжда. Колкото и да са кратки, дъждовете се повтарят, редуват в безкрая на времето. Избраната форма точно отразява съдържанието. Краткостта на обема синхронизира с отлитащия като “въздишка дългогласа” дъжд.

   Обхватната рима е по-рядко срещана от кръстосаната рима в българската поезия. Римуването на първия и четвъртия стих “обхваща” втория и третия стих, които са между тях. Така се осъществява преходът между отделните строфи. Римните двойки са неведнъж - дъжд, наднича – различен, мост – дъждокос, не може – дъждокожа, кръг – дъждорък, поднася – дългогласа, стрели – боли, изповеден – последен. Често тези двойки са от думи, които принадлежат към различни части на речта /неведнъж – дъжд  т.е. наречие – съществително име; наднича – различен т.е. глагол – прилагателно име; не може – дългокожа т.е. глагол – прилагателно име; поднася – дългогласа т.е. глагол – прилагателно име; стрели – боли т.е. съществително име – глагол/.  Предпочитаната от автора комбинация в това отношение е глагол – прилагателно име. Три от общо осемте римни двойки са потърсили римата в тази комбинация. Известно е, че много по-лесно се римуват думите, когато принадлежат към една и съща част на речта. Нестандартният поглед на твореца в това стихотворение е потърсил връзката между глагола и имената и намирането на различни асоциации, които в своето единство осъществяват смисъла на цялото и извеждат текста извън номинативното му значение.

   Композиционното оформяне на поетическата творба, както и еднословното кратко заглавие насочват към основната художествена цел. Заглавната лексема /дъждостих/ е семантично по-натоварена от останалите лексеми, по-богата на съдържание. В поетическия текст тази лексема не присъства. Дъждостих е сложно съществително име, което може да бъде определено като неологизъм, създаден от автора. Двете лексеми, от които се състои съществителното, са дъжд и стих. Те са на пръв поглед несъчетаеми в своята семантика. Дъждът е природно явление, а стихът дава израз на човешките чувства и настроения. Точно тази тяхна парадоксална съчетаност в лексемата дъждостих поражда противоречиви чувства и асоциации у възприемателите на поетическия текст и въздейства различно върху читателското въображение.

   Дъждът е докосвал всички, а под дъжда са ги вълнували стихове. Но асоциациите, които през същото време се раждат у хората са различни за всеки човек. Тези различия са поетично оцветени от Калин Донков чрез натрупване на сложни съществителни и прилагателни имена, в които една от съставящите ги лексеми е дъжд – дъждокожа, дъждокос, дъждорък. Всички тези сложни имена са авторови неологизми и в своята нестандартна съчетаност изграждат необичайна образност.

   Кратката форма на първоличното местоимение за множествено число “ни”, което споява на смислово ниво строфите, внушава автентичност на изразените чувства и в същото време обобщава човешките приживявания. В рамките на четирите строфи това местоимение се повтаря четири пъти. Своеобразна смислова антонимна опозиция изграждат обобщителното местоимение “всеки” и отрицателното местоимение “никой” в първа строфа: “Всеки дъжд в лицата ни наднича” – “никой дъжд не ще е онзи дъжд”. Към смисловите асоциации, извикани от срещата на “всеки” и “никой”, се прибавя неопределителното “някоя” /”някоя въздишка дългогласа”/. Така местоименията изграждат своеобразното лексико-семантично поле на чувствата и настроенията в човешкия свят.

   Семантично голяма част от думите в “Дъждостих”, като започнем от заглавната лексема, са нестандартно съчетани. Откриваме в стиховете неочаквано смислово сближаване на словоформи. Две основни лексико-семантични полета изграждат цялото стихотворение. Едното условно бихме нарекли ДЪЖД, а второто – НИЕ, ХОРАТА. В тяхната взаимообвързаност се осъществява единението на човешкото пространство със заобикалящата го природа. Полевата структура на лексико-семантичното поле НИЕ е създадена от местоимения, прилагателни и съществителни, които имат обща семантика, отнасяща се до отделни детайли от цялото, наречено НИЕ – ни, всеки, никой, някоя, лицата, усмивка, въздишка, сърце. Второто лексико-семантично поле  - ДЪЖД е изградено чрез повторението на тази лексема. В единствено и в множествено число тя се повтаря девет пъти.  Необичайно в случая е съчетаването и сплитането на думи от двете различни смислови полета в една цялост. Ръката, косата и кожата са детайли от семантичното поле НИЕ. Дъждът се свързва с детайли, присъщи за хората. Сякаш парчетата на два колажа са разбъркани, размесени и след това някак неправилно сглобени. Дъждът навлиза в света на хората и се настанява по странен и необичаен начин. Така поетът извежда цялостния смисъл на творбата, откривайки взаимообвързаността на човека и природата. Словосъчетания като “кестен дъждорък” онагледяват тази взаимообвързаност. С нестандартна семантика са думите, осъществяващи единството на двете лексико-семантични полета – дъждокожа, дъждокос, дъждорък.

   В ритмичната повторяемост, вечност, невъзвратимост и в същото време краткост, единственост, неповторимост дъждът се оказва огледало на човешките настроения и чувства, болки, тревоги, въздишки, любов, спомени.

   Дъждът е “винаги различен” и “ни вълнува неведнъж”, той е минал, “втурва” се в “паметта”, но е и “бъдещ дъжд”, а “един от тях ще е последен”. Лексикалното значение на думите от тези семантични полета включва и допълнителни емоционални и оценъчни моменти. Многозначността може да бъде открита във всяка словоформа. Вътрешната форма на думата обхваща един основен признак на денотата. Но признакът, залегнал в структурата на ДЪЖД, се изгубва и остава на заден план в цялостното значение на словосъчетанията – “всеки дъжд в лицата ни наднича”, “нямаме през дъждовете мост”. Думите и словосъчетанията, които са конкретен езиков материал, излизат от своето пряко /номинативно/ значение и извикват нови асоциации и представи. Полисемията в “Дъждостих” възниква от контекста. Лексикалното значение на думите се разширява – дъждът наднича в лицата, неговият ритъм е изповеден, стрелите му са стъклени, а хората напразно търсят мост през дъждовете. Всяка конкретност и номинативност в семантиката на подбраните думи е изключена. Нестандартна и неочаквана е връзката между дъжда и детайли от лексикосемантичното поле на човешкото пространство – кожата, ръцете, косата. Липсват общите отличителни черти между тях. Основният стилистичен похват в тези стихове е парадоксът. Индивидуалният стил на автора се откроява при това нестандартно по отношение на семантиката събиране на думи в словоформи и словосъчетания.

   С метафоричната преносна употреба на думите в изрази като “следват ни със стъклени стрели дъждовете” авторът провокира въображението на своите възприематели. Той търси нови асоциации на явленията в пространството. Хората не могат да открият своя “мост през дъждовете”, макар че “паметта се втурва в кръг”, но разбират, че “никой дъжд не ще е онзи дъжд”. Дъждът е времето, което е тук и сега, а “бъдещият дъжд” е “никой”.

   Повечето от глаголите в този поетичен текст са в метафорична употреба – вълнува, наднича, втурва, поднася, боли. С натрупаните метафори и епитети авторът осъществява образност и картинност на стила. Характерен похват в случая е алогизмът, нарушаването на естествената смислова връзка между понятията – дъждокожа, дъждокос, дългогласа, дъждорък. Повечето от използваните епитети са в инверсия – “усмивка слаба”, “въздишка дългогласа”, “кестен дългорък”, “ритъм изповеден”. Алогичното съчетаване на сложните епитети прави излишна употребата на определяеми, към които да се отнасят тези епитети: “пак да потрепериш дъждокожа/ като се надвеся дъждокос”.

   Дъждът се превръща и в основния контур, с който се изгражда цветописът в стиховете. Стрелите на дъжда са “стъклени”, косата лирическия “аз” е с цвят на дъжд /дъждокос/, такъв е и цветът на кожата на любимото момиче – “дъждокожа”. Алогичният избор на съчетаемост при словоформите оказва влияние върху цветовата гама, с която е нарисувана картината. Създава се усещане за стъклена безцветност и прозрачност на пространството, в което се сплитат човешкият /ние, хората/ и природният свят /дъжда/.

   По отношение на речниковия състав на езика, като изключим авторовите неологизми, всички думи, използвани от поета в тази лирическа творба, са от активния речник на българския език и принадлежат към домашната лексика. Отсъстват думи от пасивния речник.

   Средство за постигане на сетивността и богатата асоциативност е звукописът в стихотворението. Естетическото и смислово-емоционалното въздействие на стиховете се дължат на асонанса и алитерацията, които са различни в отделните строфи.

асонанс	1 строфа	2 строфа	3 строфа	4 строфа
е	9	9	4	12
и	9	2	5	9
о	2	9	5	7
ъ	8	6	3	5
а	5	4	9	4
у	1	-	2	-

Натрупването на гласните Е и И придава музикалност на стиха, а гласната Ъ, която се среща 22 пъти в четирите строфи, създава усещането за ритмичност и повторяемост.

алитерация	1 строфа	2 строфа	3 строфа	4 строфа
Д	12	11	5	7
Ж	6	6	2	2
Н	11	4	4	5

   Във всички строфи преобладаваща е Д. При Ж се откроява равномерност в употребата й във първа и втора строфа и съответно в трета и четвърта строфа. Съгласната Н, която придава нежност и напевност на стиха, преобладава в първата строфа. Алитерацията на Д и Ж е закономерна в конкретния случай, защото тези две съгласни изграждат строежа на най-често повтаряща се лексема – дъжд. С асонанса и алитерацията авторът успява да предаде сетивно, нагледно и образно редуващите се картини от сплетеното в едно човешко и природно пространство, очертано от контурите на минали и бъдещи дъждове, които очаквано или не посещават човешката душа. Със средствата на звукописа картината става едновременно зрима и “чуваема”. Ритмичната употреба на Д и Ж извиква асоциацията за дъждовни капки, които падат по огледалната повърхност на духовното човешко пространство.

   Ритмичност в строфите ще открием и от синтактична гледна точка.

Видове изречения	Брой
Прости	3
Сложни съчинени	2
Сложни съставни	1
Сложни смесени	1

В стихотворението преобладават простите изречения. Сложните конструкции оформят като синтактично цяло строфите и внушават смислова завършеност. Простите заедно със сложните съчинени изречения създават еднотипни изреченски конструкции. Между тях равномерно и ритмично се разпределя смисловата и емоционалната натовареност.

    Анализът на стихотворението “Дъждостих” разкрива богатството от изразни възможности на езика и индивидуалното майсторство, което творецът проявява при избор на думи и форми. Калин Донков умело съчетава стари езикови форми и създава думи с ново съдържание, въздействайки на читателското въображение.  Разгледаните стихове доказват, че думите, които като хората водят своята борба за оцеляване, могат да се реализират семантично, в своята пълнота и многозначност, образност и сетивност дори и във времето на визуалните медии и интернет.