"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ", Паисий Хилендарски - ЗОВ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСЪЗНАВАНЕ
Публикувано: 2018-02-20 12:44:58
В “История славянобългарская” Паисий реализира посоките на национално-ангажиращото се българско съзнание и създава творба със силен патриотичен патос. Идеята за национално осъзнаване е водеща в произведението на Паисий. Национално-освободителните и национално-възпитателните задачи, които са осъществени в творбата, са програма за национално пробуждане и развитие. Около 70 листа е обемът на произведението, но в този обем е побрано духовното пространство на България.
Национално съзнание за Паисий означава съзнанието за принадлежност към българския народ и неговата култура, бит, традиции, вяра, обичаи. Съзнанието за национална принадлежност кара българите да се чувстват като част от дадена общност, която има не само общо минало, но и общи идеали, цели и интереси. Общото минало се оказва основата на общото бъдеще. Програмата за национално осъзнаване на Паисий включва стремеж към просвета и духовна независимост, без която националната идентичност на българския род е обречена.
През Възраждането въпросът за националното съзнание е особено важен, защото българите са под робство от дълго време, “затова не могат да възприемат никакво книжовно умение или мъдрост”, нямат своя държава и могат да забравят, че са част от един народ. Липсата на български училища и книги в условията на робство води до загубване на духовната независимост. Много от българите “са се обърнали към гръцката култура и слабо се грижат за своето учение и език”. В същото време с гордост Паисий отчита, че “българите…в такова страдание и насилие държат неизменно своята вяра”, макар че “са така угнетени и поробени от турците”. Останалите народи не разбират страданията, през които българите са преминали, за да отстояват своята вяра през вековете – “руси и сърби да благодарят на бога, задето ги е запазил от агарянско робство и от гръцката архирейска власт”. Една от целите на “Историята” е да възроди българския дух, да пробуди у съотечествениците чувството за национална принадлежност – “написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиреи не са били без летописни книги и кондики…”. Такъв пробуден дух би могъл да ги накара да се борят за свободата си и да възстановят държавата си.
Националното самосъзнание ще открием при Паисий дори и в критическото отношение, което той проявява към изворите за написването на “История славянобългарска”. Средновековните творци с религиозен мироглед смятат книгата за свещена и приемат всичко, написано в нея за вярно. Чужди автори за Паисий са Цезар Бароний, Мавро Орбини, домашни са царствените грамоти, творбите на писателите от Търновската книжовна школа, “Стематографията” на Христофор Жефарович, славянската книжнина, възникнала на Света гора. На българските източници той вярва безрезервно и изказва съжаление заради унищожението на български ръкописи, както и заради невярното предаване на събитията от гръцките и други чужди историци. Ако изворите имат противоречие, той приема българският извор. Ако чуждите извори говорят в полза на българския род, тогава на тях също може да се вярва – “гръцките и латинските летописи показват по кое време българският крал свети Тривелия приел кръщенето със своя български народ – 703 година”. Националната идея за Паисий се оказва линията, която разделя историческите източници на достоверни и недостоверни.
Този начин на приемане на историческите извори показва изграденото национално съзнание на автора. Ще открием това съзнание и при тълкуването на историческите факти. Паисий коментира българския герб така: “Като знак върху царския печат имал лъвско изображение. То посочва колко българският народ е бил силен в битки и война, като лъвове имали народ и имали славно име и от много царе много пъти данък вземали”. Това тълкуване на историческите сведения е подчинено на национално-будителските задачи, които авторът си е поставил.
Страстният зов за национално осъзнаване включва идеята за езика като белег на народността. Езикът и историческата памет градят една народност. Ако миналото се забрави, не може да се открие мостът към бъдещето – “българите от простота и безгрижие не се стараели в началото да събират и преписват житията на българските светци…и така страданието и имената им преминали от род на род в забрава”. Така се ражда призивът на Паисий: “Българино, знай своя род и език!” и стремежът на автора да пише на “прост” т.е. говорим български език, както и гордостта от заслугите на българите за развитието на славянската култура в последните две глави /”За славянските учители”, “Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно време”/. Описвайки дейността на Кирил и Методий авторът изтъква, че българският народ пръв се е покръстил между всички славянски народи и “от ония времена и досега българският народ неотстъпно живее в благочестива вяра”, която отстоява независимо от страданията, на които е подложен /”На първо време турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра”/.
В духа на времето, в което живее, “Историята” е написана “в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Исус Христос”. Хилендарецът често обяснява събитията с божията воля – “И голямо насилие търпят несправедливо в тия времена от гръцките владици, но българите ги приемат благовейно и ги почитат като архиреи, плащат им двойно дължимото. Затова ще приемат от бога своята награда за простотията и незлобието си”. Причина за липсата на национално съзнание на българите се оказва според Паисий “простотията и незлобието”, безкнижието и незнанието. Но божията воля е оставена на заден план, когато става въпрос за необходимостта на българите от “род и отечество”. Човекът е центърът на вселената, мерило за всички неща според западноевропейския Ренесанс. Паисий поставя нов център за българското Възраждане, ново мерило – нацията. Не личността, а народът е изведен на преден план. Народностното съзнание на Хилендарския монах е негова отличителна черта. В послесловието на своето съчинение той признава: “Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род”. Литературната критика днес отбелязва, че Паисий разказва на българския народ ЗА българския народ и вярва, че знанието за историята ще пробуди националното съзнание.
В предисловието авторът заявява: “Написах я за вас, които обичате своя род и българско отечество” Тук трябва да се подчертае “българското отечество”. За Паисий българският народ е жив, макар че е загубил своята държава. Хилендарският монах осъзнава, че един народ може да е истински свободен само ако има своя държава. Затова Паисий се старае да постави върху съзнанието на българите печата на българската история, култура, бит и традиция. Това е начин да се запази българския народ. Не е достатъчно българите да осъзнават себе си като такива. Те трябва да знаят, че са имали царе и “са били славни и прочути по цялата земя”, когато “са имали царство и държава”. От държавата зависи какви ще са нейните поданици – “Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и по-бедни от българите, а които са в немската държава, те са малко по-изкусни да четат и пишат, защото имат черковна свобода”. Нужно е национално осъзнаване, което е първата крачка към създаването на българската държава. Може да се каже, че тази първа крачка е направена от Паисий “в лето 1762 на полза роду болгарскому”. Втората стъпка е действието, борбата за обединяването на етноса в рамките на държавата. По-късно тази втора стъпка е направена от Каравелов, Раковски, Левски. Ако Паисий изяснява на българите, че са народ, който трябва да има национално съзнание, Левски и Каравелов изясняват, че този народ трябва да има своя държава. Тези са двете големи крачки, които обхващат родната история в периода от Възраждането до Освобождението.
Страстният зов на Паисий за национално осъзнаване през Възраждането преминава в поезията на Чинтулов /”Стани, стани, юнак балкански,/ от сън дълбок се събуди!”, в плановете на Г.С. Раковски за национално освобождение, в делото на Левски и в творчеството на Ботев. Пряк продължител на това дело е Софроний Врачански.
Той е духовник, който успява да съдейства за разпространението на книжовността и за обогатяването на българската книжовност с нови жанрове. Съдейства и за утвърждаването на книжовния новобългарския език. До епископското звание достига като преминава през дейността на свещеник, учител, преписвач, подвързвач и съставител на книги по поръка, както за черковни, така и за училищни нужди. През 1765г. в родния му град Котел пристига Хилендарският монах Паисий. Срещата между двамата възрожденци дава забележителни плодове за родната ни книжовност. Котленският свещеник Стойко Владиславов преписва историята на Паисий и оставя кратка приписка, в която споделя родолюбивите си стремежи. През 1781г. той преписва „Историята” на Паисий още веднъж.
За епископ Софроний Врачански е разположен през 1794г. Той създава два свои ръкописни сборника, известни на науката като Видински сборници. На Софроний дължим и първата новобългарска печатна книга – „Неделник” през 1806г. Това става в Румъния. Пак там Софроний пише и своята автобиография – „Житие и страдание грешнаго Софрония” през 1805г. Но „Житие” остава непубликувано до 1861г., когато Раковски го публикува в своя вестник – „Дунавски лебед”.