"Как се коли прасе" - разказ

                                                                  "Как се коли прасе" - разказ

     Как се коли прасе ли? Да ти кажа, що да не ти кажа! Ако почерпиш едно юзче от най-лютата…Сядай!...Аз на тая маса седя толкоз години и никой не ме е попитал за това, а ти вчера дойде, дето се вика, у село и ей на, вече си ме разбрал кой съм, що съм, че и табиетя ми си научил, щом ме намери тука…Ха наздраве!...Момче, сега от мене донеси една…А-а-а! Шшът! Мой ред е!...една кана – голяма! – от тежкото и съответното му мезе. Мезето – на няколко пъти и да цвърчи всеки път. С червен пипер. И в отделна пията от лютия…Кротко де!...Как се коли питаш…Първо – трябва да го имаш!... Зная, че го имаш! Тъй е думата. Иначе защо си се върнал на село и питаш как? Че ти мене ако не питаш, кого друг! Дядо ти рано, рано си отиде, с него се имахме…А туй, за юзчето, беше да те пробвам – душата ти като неговата ли е. Ей на, напираш и мойта поръчка да плащаш, ама не може. Да сме наясно и точка по въпроса!... Благодарим, момче!...Няма страшно, той поглежда към масите, знае си работата. Ти сега само слушай!

       Как се коли прасе, а?...Купува се малко прасенце и много храна – фураж, царевица…каквото там. За пари няма да говорим, иначе няма колене, нали така? Прасето – малко, кочината – голяма. Малко, щото ти да го учиш кога, какво, колко. Научено не ти трябва. Тогава командите се сменят – то тебе ще учи. В началото бяга из нея, ама като го храниш сутрин и вечер, щото прескочиш ли – квичи, иска си значи. За баш квиченето – после. Тогава е друго, тогава не ще! Значи храниш го редовно и доволно и идва време, когато не може да се обърне в кочината, после само ляга и става и когато вече не може и да става, ами само се подпира на задните си бутове – време е! То може и да не може да става, ама старо прасе няма, да знаеш! Няма, щото всяко село си има поне един колач. Чакай сега, е с това трябваше да почна. Коленето на прасе става на село. Само на село! То и в града има прасета, ама там е някакси терсене, като контрабанда един вид, щото хората са други там – сърцата им не са широки, градът ги свива. А бе, друго си е и дворът ти да е широк! Да не говорим за въздуха и гората, нали? А то прасетата са си прасета навсякъде и у кланицата, например. Колачът трябва да го поканиш. Не казвам повикаш или предупредиш, а пока-а-ниш! Той е главният, ще рече – най-важният в тая работа – поне два-три дена преди деня, да не би някой да те е изпреварил и го е поканил за него ден, нали така? А той не ходи в един ден на две места. Не-е-е! Никогаш!! Само на едно. Това е закон. После ще разбереш защо. Той вече си прави неговия си план. Време му трябва да се приготви, да те впише у разписанието си, да каже на държачите си така и така, а те са поне четирима – за всеки крак по един. Че как се удържа сто , че и нагоре килограмово прасе, ти знаеш ли? Че то само да гледаш отстрана не е лесно! Държал съм аз, та зная. Виж, за колач нямах кураж, ама съм държал, як бях…И, да ти кажа, у различните села – различно. Можеш да хванеш за колач и за държач и комшията, да речем. Или пък ти да си го колиш – жена ти да го държи, дето се вика, нали?

        То у някои села почнали и да ги гърмят, чувам. Младите сега не зачитат хората, какво останало за животните, еле пък за прасетата. У нашето село не са гърмели. Гарантирам! И не ми се вярва някой да легне на тая кълка, барем баща му дорде е жив. Че то гърмяно прасе прасе ли е ми кажи ти мене? Що не вървят у гората диви прасета да гърмят, а? Щото у гората страшно-о-о! Аха! И пушките тогиз за какво са ги купували, като няма да гръмнат поне веднъж в годината, нали? И какво, какво…Ъ! – прасето у двора си, за срамотиите! Аз например гърмяно прасе няма да кусам, докато съм жив! Както и няма да разреша и да позволя, като умра да ме горят, наместо да ме заровят до бабата!...Правилно си чул, жива е още, ама тъй е думата.

        Както и да е! Да се уточним сега – аз ти разправям за табиетлийското, за което, мисля, ме питаш, дето го правеха у нашето село едно време и още го правят, колкото могат, ама аз не мога да държа вече. И да знаеш – нашето село е бамбашка село – хората му са бамбашка, табиетлии! И няма да гръмнат дворно прасе, ако и младите да са, нищо, че не прекрачват тука, ами все у барчето отсреща киснат на уиски и фъстъци. От мене да го запомниш това и на правнуците си го казвай, да го казват на техните. Ама ха! Нека си дойдем на думата сега, че окъсняхме… Тъ-ъй!... За деня у стопанина е готово всичко: и водата /гореща да е !/, и съдовете, чашите и ракията, туршията, виното – мезето му у кочината чака. Всичко! Отиваме ние някъде към 9-10 часа, къде ти – десет е късно! Поне половин час подготовка има. То не е проста работа – хванеш прасето за опашката и колиш! За всяка работа си има чалъм. Къде да вържем прасето, например – у кочината ли още или навън – туй зависи от големината му. То у кочината и да не може да става – навън е хала! Случвало се е и отгоре да влезем у кочината и да я разковаваме, че да можем да го измъкнем. Ехе-е! И прасетата бяха големи едно време! Гърменето я го чуят, я не, ако ще и предварително на решето да станат…После – къде да е канатата, дето го просваме – да е близо до кочината, нали? Главата му откъм коя страна да е – Изток или Запад, щото и прасето е живинка, а ние сме христиене, нали така? От туй пък следва къде да е водата, поливачът, тавите коя, къде, за какво. Прасето ще се дере ли, или ще се пърли? Ако се пърли, да е готово там всичко, щото за пърленето има допълнителни такъми. За мене е било без значение – нито съм драл, нито съм пърлил, само съм държал и което трябва там друго…Не е проста работа то! Даже и един час е малко за оглеждане, нареждане, ако и стопанинът да го е подредил – не му е сефте да му колят прасе, нали, ама колачът трябва да огледа, да одобри или поразмести нещо, всичко да му е подръка, дето се вика, да се запознае един вид с фронтовата линия. Цяла стратегия е то! Не е шега работа! Че като се почне и една секунда не бива да опуснеш. И още едно нещо не, а три важни неща има: кучето да го вържат в предния двор, котките да затворят у някоя стая и да не се пречкат децата и женорята, че и те са бол него ден у тая къща. Не ги ли предвидиш тия работи навреме, с тях най-много ядове береш – прасето ли да държиш, тях ли да гониш?

          Стопанинът е приготвил и ножове, и въже, ама колачът винаги си носи неговото си и неговия си нож – на чужди доверие няма. Ами ако се случи да се скъса въжето и се развърже, па хукне с ножа на врата по двора, а? Не дай си боже, ако портата е отворена, че и гората ако е близо – сеир! Сеир, ама и срам! Срамота за главния колач най-вече. Да го повикат /не казвам поканят!/ някъде пак – отпиши! Ще трябва свое си прасе да хране и друг за колач да кани. Че и трезвеник ще стане биля, щото и у кръчмата няма да смее да влезе дорде е жив, ако не се изсели. Маани, маани! Резил! … То и за държачите е срамотно, ама те са нещо като войниците, макар и от предната редица, не са толкова на ачика…”Брях! Ви пихте ли преди да дойдете, бре! А?” – туй колачът. „Ти какво чакаш – да ти го държим цял ден ли, бре!А?” – това държачите. Видиш ли, по отговора на подчинените му още ще разбереш, че той вече е бита карта. Маани, маани….Няма начин да не го хванат. Цяло село ще търчи, ама ще го хванат. Случвало се е да знаеш! Не у нашето село, ама сме чували за такова премеждие, де…

          …Та! – прасето, вързано вече, измъкнато от кочината, проснато на канатата, квичи, рита, пищи…Дечурлигата, накачолени по дувара, глевдат ококорени с ръце на учите, че е късно вече да хукнат, кучето се дърпа и вие, котките мечат и дращят по вратата, че и кокошките кудкудякат, без да са снесли. Комшийките помагачки, пък и околните, надничат от прозорците, бабите се кръстят, старците псуват и плюят – навремето те къде-къде по-бързо го оправяли! Стопанката слага без нужда дърва в печката, колкото да й опуши очите – не може да не й е мъчно – малко по-голямко от ръкавичка е било и е толчаво благодарение на нея! И точно, когато квиченето стане непоносимо не само за децата, кучето и котките – колачът забива ножа в точното място и го завъртва натъй и натъй. Квиченето секвяа, чува се хъркане за кратко, докато пририта и … тишина… Няколко секунди трае, но дълга, дълга тишина…

          Ако в детството си си се возил рано-рано сутрин, още по тъмно в каруца, заслана със сено и отгоре му метнат бодлив козиняв чул, конете потръпват, напират да тръгват – пръхтенето им прилича на това хъркане. Ей такава тишина е и тогава – студена, бодлива, приглушена, малко страшна, но знаеш, че скоро ще съмне, ще се стопли и ще отметнеш чула, стига веднъж само конете да тръгнат…

        Пръв се окопитва колачът, вади ножа от врата на кроткото вече прасе, да отвори път на кръвта и припряно подвиква на поливача и другите: „Айде! Не се помайвайте, че е студено! Трябва да го оправим, докато е топло още…”  - прасето де. И се започва. До тук е като в битка – кой – кого? Оттук насетне – касапница…

       Мъчно – немъчно, ама адетът е такъв – лично стопанката трябва да вземе първото парче. Подава тя тавата, гледа настрани и тъпче на място, уж че бърза мръвките да са на трапезата навреме, колачът пльосва възможно най-голямото, зер къщата пълна с народ!... Стъпка по стъпка по-големките момчурляци подсмърчат и безстрашно се приближават да се учат на анатомия…Когато прасето е оправено вече, месото по категории в различните му там тави, тенджери, бакъри, нощви, прибрано в мазата или голямата студена стая, покрито добре да чака до утре, канатата е измита и подпряна на дувара, гумените престилки, окъпани с маркуча, метнати на вършината /на заранта ще чистят и напличкат с варна вода кочината, да е готова за следващото прасенце/, кучето и котките, на местопроишествието, ръмжат и се радват на полагаемия им се пай.

       Измити са ножовете, ръцете, лицата, косите пригладено сресани, запретнатите ръкави в движение се смъкват и колачът /пръв!/, държачите, комшиите, стопаните тихо, като след погребение, един по един сядат на дългата трапеза, отрупана с каквото трябва…

       Ти сега усещаш миризмата на мръвките, нали, ама оная миризма е друга! Като му дойде времето, ще разбереш разликата. Ако съм жив дотогава, покани ме да ми кажеш правилно ли съм ти казал. Пък и още веднъж да зарадвам душата си и се омешам с хората…А бе, то е тъй, ама знай ли се я!...Та ако е станала и зелевата чорба – в най-голямата купа с праз, олио и червен пипер – приказка!

         В съседната стая децата са преполвили вече тяхното си, стоплили са се и гласчетата им избухват едно след друго, докато заприличат на квиченето. Едновремешните деца се караха, сбиваха се даже за мехура на прасето – гайдата му викаха. За да го получи, най мераклията, подскокоросан от зевзеците, и дупето на прасето е целувало биля! Сегашните и не знаят туй пък какво е – балони си имат!

       Пладне е минало отдавна, но на дългата трапеза се почва бавно, тежко – ракията, туршията, потупвания и хвалби, наздравици, виното, мръвките, спомени, смях, песни, шеги – едене и пиене и обратно – до вечерта. Докато си тръгне Главният колач, той си тръгва пръв, а той знае кога. Държачите без него е неприлично да останат и другите подир тях един след друг, нарамили заспалите си малчугани…А масата и каните – неопразнени. Къде ти като се притуря!

        Добре е, когато дяловете за вкъщи на колача и държачите ги приготви стопанинът, стопанката не става – мило й е за прасето, свидно й е за месото и не е пила.

       Е, затова да ти кажа,  както ти обещах, защо главният колач ходи на един ден в една къща. То не е само да заколиш прасето и айде думан – мога и у дома да си го ям, догодина ще се видим пак.

                                                  То е  ПРА-А-ЗНИК!

         Ти да си чувал два празника в един ден, а? У двора на гърмяно прасе такава хубост не влиза. Има ли и сняг – Ма-артеница! Повече от приказка.

Мила Хрисона /Милка Радева Милева/ е съвременен български автор на лирика и проза. Писателката има американско гражданство. Живее и твори в г. Русе /България/ и Лас Вегас /САЩ/