"Повест” от Атанас Далчев – анализ

 

Здравейте, още с първата си книга „Прозорец” /1926г./ Атанас Далчев се налага в българската литература като създател на една нова естетика, доказваща относителните граници на понятието „красота”. В неговия поетически свят се оглеждат „локви от мръсна вода” и „разкривени болни усмивки”, стените са „със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът”. Новата модерна естетика на 20-те години ще открием в неговата предметна поезия, в която се оглеждат черти от естетиката на диаболизма и имажинизма. Светът на Атанас Далчев е пренаселен с предмети. Човекът е изместен от вещта. Текстът е сетивен в това пространство, изпълнено от предмети. Началото на стихотворението „Повест” очертава рамките на този свят: Прозорците – затворени и черни и черна и затворена вратата… Ограничено от прозорци, врати и стени, жизненото пространство на човека започва да се запълва с вещи – портрети, часовник, огледало. В тази нагледна предметност откриваме следите на символизма. Не са случайно подбрани вещите, които се открояват в дрезгавината на мрака. Отчетливо се открояват повторенията на „врати”, „прозорци”, „огледало”, „часовник”. Кое е общото в семантиката /в значението/ им? Те са вход, но и изход. Те са границата между две пространства. Застиналите в мъртва неподвижност предмети са само външната, видимата страна на нещата. Покоят на това затворено пространство е мотивиран така от автора: А на вратата – листът със словата: „Стопанинът замина за Америка”. Но веднага след това тази мотивация е опровергана: И аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой, ала не съм аз заминавал никъде и тук отникъде не съм се връщал… Къде в стопанинът на къщата? Къде е човекът в това изпълнено с вещи пространство? Той липсва, него просто го няма. Защото мястото му е заето от вещите. Човекът е изместен от вещта. Духовното се оказва заменено от материалното. В тази проста видимост и нагледност на подредения свят се крие страшното, невидимото, неназовимото: И сякаш аз не съм живеел никога, и зла измислица е мойто съществуване! Изчезването на човека е съпътствано от замяната му с негови проекции – портретите, огледалото, сянката. Това са отражения на човешкия облик, които още по-ясно подчертават липсата на човека. Портретите и огледалото са само мъртви знаци на човешкото съществуване: ще види само прашните портрети, коварното и празно огледало… В „Повест” откриваме нещо страшно – отсъствието на човека. Дом, който не е населен, в който са останали само белези от човешко съществуване – такъв дом се превръща в обобщаващ символ на човешкото отсъствие. Символика ще открием и при тълкуването на „Америка” в този текст: и на вратата листът пожълтял: „Стопанинът замина за Америка” Америка тук обобщава другото пространство. Тя е неизвестното, далечното, въображаемото, фантазното, мечтаното, мисленото. Изместен от вещите, от предметността на своя свят, човекът мислено се отправя към другия. Той няма нищо общо с реалността. Всъщност реалността в „Повест” е подложена на тотална преоценка. Пред нас е дом без човек, въображение, което е възможно най-далеко от реалността, белези на човешко присъствие, които всъщност подчертават човешкото отсъствие, а в тази трагична противоречивост се оглеждат съмненията на поета от 20-те години на века: „и сякаш аз не съм живеел никога”. В „Повест” Далчев се разкрива като поет, показващ драмата на модерното съществуване, драмата на човека от големия град, който е стереотипен, механизиран, автоматизиран, заменен е от вещите, които вече имат по-голяма стойност от човешкия живот. Такава подмяна на стойностите се оказва трагична за човешкото съществуване. Благодаря ви.