"Ружите", Веселин Ханчев Анализ и интерпретация

Ето ги, ружите, ружите росни.

Всяка с гердан от сребро.

Вятъра весело щом ги докосне,

люшват край мене хоро.

 

Свирят им с медени свирки пчелите,

тежки от златния прах,

и пеперудите, слезли в тревите,

кърпи размахват край тях.

 

Ето ги ружите – в кръг наловени,

с румени, с бели страни.

Сякаш момичета махат край мене:

-Тичай! До нас се хвани! –

Махат ми с китки моми и свирачи:

-Тичай! Хвани се до нас! –

Слънцето лепне по мойте клепачи.

Тичам към ружите аз.

 

 

       Думите преплитат в себе си световъзприемането на поета и времето, макар че читателите на поетичен текст винаги са изправени пред съкровено личен избор. “Ружите” от Веселин Ханчев представя интересен подбор на думи и тропи, звукопис, цветопис и синтаксис, модерна и в същото време традиционна образност, представяща един български светоглед.

     Стихотворението “Ружите” се състои от шестнадесет стиха, в които римата е краестишна и кръстосана. Строфите са три. Първите две са четиристишни, а третата – осемстишна. Тази кратка по обем лирическа творба търси символиката на красотата при цветята. Тази красота е едновременно преходна и непреходна, нетрайна и трайна, мимолетна и вечна. Цветята увяхват, но те, като пчелите и пеперудите, са деца на вечната природа. Ще се появят отново. Ще обагрят света с красотата на цветовете си, за да ни напомнят, че красотата е безсмъртна, прераждаща се и вечна. Избраната форма точно отразява съдържанието. Краткостта на обема синхронизира с краткостта на веселото хоро, което играят ружите, водени от вятъра.

        Кръстосаната рима е често срещана в българската поезия. Римуването на първия и третия стих се редува с римуването на втория и четвъртия стих, това се повтаря в съответните строфи. Римните двойки са росни-докосне, сребро-хоро, пчелите-тревите, прах-тях, наловени-край мене, страни-хвани, свирачи-клепачи, нас-аз. Често тези двойки са от думи, които принадлежат към различни части на речта /росни-докосне т.е. прилагателно име – глагол, прах-тях т.е. съществително име – местоимение, наловени – мене т.е. минало страдателно причастие – местоимение, страни – хвани т.е. съществително име - глагол/. Предпочитаната от автора комбинация в това отношение е съществително име – съществително име. Три от общо осемте римни двойки са потърсили римата в тази комбинация. Известно е, че много по-лесно се римуват думите, когато принадлежат към една и съща част на речта. Погледът  на твореца в това стихотворение е потърсил връзката между имената и намирането на различни асоциации, които в своето единство осъществяват смисъла на цялото и извеждат текста извън номинативното му значение.

      Композиционното оформяне на поетическата творба, както и еднословното кратко заглавие насочват към основната художествена цел. Заглавната лексема /ружите/ е семантично по-натоварена от останалите лексеми, по-богата на съдържание. В поетическия текст тази лексема присъства четири пъти. Ружите е съществително име, което е членувано. Определителният член в случая ни отвежда към вече познатото, известното. Ружата е известно на всички красиво цвете, което според специалистите пристига в Европа през 15 век от Азия. Името й /althea - лекувам/ се свързва с лечебните свойства на почти всички части на това растение. Цветовете, с които цъфти, са топли – розово, червено, жълто и бяло. В градината тя вирее на мястото, което е най-огряно от слънцето. Топлите цветове и необходимостта от слънце определят символиката на това цвете. То символизира красотата и вниманието, което тя привлича. В него се отразява въздействащата, лечебната сила на красотата и необходимостта от слънце, за да има красота. Заглавната лексема бързо поражда у възприемателите на поетическия текст топли чувства и асоциации за красота, багри, които радват и лекуват очите, топлина, идваща от търсеното от ружите слънце.

       Но асоциациите, които се раждат, са различни за всеки човек. Тези различия са поетично оцветени от Веселин Ханчев чрез натрупване на прилагателни имена – росни, румени, бели. Всички цветове изграждат образност и внушават топлина и красота.

       Кратката форма на местоимението за множествено число “ги” се повтаря три пъти и споява на смислово ниво строфите. Своеобразна смислова антонимна опозиция изграждат местоименията нас - аз. Асоциациите на аз-а се сливат с асоциациите на многоликия „нас“, част от който е самият „аз“  - „Хвани се до нас!“ – „Тичам към ружите аз“. Така местоименията изграждат своеобразното лексико-семантично поле на чувствата и настроенията в човешкия свят.

       Семантично голяма част от думите в “Ружите”, като започнем от заглавната лексема, са стандартно съчетани и отвеждат към традиционни образи за българското битие – хорото, момите, свирачите. В същото време откриваме в стиховете неочаквано смислово сближаване на словоформи. Две основни лексико-семантични полета изграждат цялото стихотворение. Едното условно бихме нарекли РУЖИТЕ, а второто – НАС, ХОРАТА. В тяхната взаимообвързаност се осъществява единението на човешкото пространство със заобикалящата го природа. Полевата структура на лексико-семантичното поле НАС е създадена от местоимения, прилагателни и съществителни, които имат обща семантика, отнасяща се до отделни детайли от цялото, наречено НАС – мене, момичета, нас, моми, свирачи, мойте клепачи, аз. Второто лексико-семантично поле  - РУЖИТЕ е изградено чрез повторението на тази лексема и местоименията „ги“, „всяка“, „им“, „тях“.  Лексемата РУЖИТЕ е използвана само в множествено число, тя се повтаря четири пъти. Затова и местоименията, с които тя е заместена, са в множествено число. Изключение прави „всяка“, но това е обобщително местоимение, което отново насочва към множественост. В случая се съчетават и сплитат думи от двете различни смислови полета в една цялост. Герданът, хорото, момичетата, момите и свирачите са детайли от семантичното поле НАС. Ружата се свързва с детайли, присъщи за хората. Сякаш парчетата на два колажа са разбъркани, размесени и след това правилно сглобени. Ружата навлиза в света на хората и се настанява по странен начин. Така поетът извежда цялостния смисъл на творбата, откривайки взаимообвързаността на човека и природата. Словосъчетания като “с румени, с бели страни” онагледяват тази взаимообвързаност.

       В ритмичната повторяемост на красотата на цветята в природата ружата се оказва огледало на човешките настроения и чувства, на вечния човешки стремеж към красота и топлина. Сравнението на ружите с момичета, които са весели и играят хоро включва и допълнителни емоционални, оценъчни моменти в лексикалното значение на думите от тези семантични полета Многозначността може да бъде открита в много от словоформите. Вътрешната форма на думата обхваща един основен признак на денотата. Но признакът, залегнал в структурата на РУЖА, се изгубва и остава на заден план в цялостното значение на словосъчетанията – “ Всяка с гердан от сребро“, „ружите – в кръг наловени“. Думите и словосъчетанията, които са конкретен езиков материал, излизат от своето пряко /номинативно/ значение и извикват нови асоциации и представи. Полисемията в “Ружите” възниква от контекста. Лексикалното значение на думите се разширява – ружите „люшват край мене хоро“. Всяка конкретност и номинативност в семантиката на подбраните думи е изключена. Нестандартна и неочаквана е връзката между ружите и детайли от лексикосемантичното поле на човешкото пространство – хоро, момичета, моми. Асоциират се общите отличителни черти между тях. Основният стилистичен похват в тези стихове е асоциацията. Индивидуалният стил на автора се откроява при това семантично събиране на думи в традиционни за българския бит словоформи и словосъчетания.

        С метафоричната преносна употреба на думите в изрази като “тежки от златния прах”, „в кръг наловени“, „люшват край мене хоро“ авторът провокира въображението. Той търси нови асоциации на явленията в пространството. Хората могат да открият красотата и топлината на природата, трябва само да почувстват повея на веселия вятър, който поклаща цветята. Тяхното хоро е празнично. Както е празнично хорото на хората. Ружата става синоним на празник и в света на хората, и в света на природата. Повечето от глаголите в този поетичен текст са в метафорична употреба – свирят, размахват, махат, лепне, тичам. С натрупаните метафори и епитети авторът осъществява образност и картинност на стила. Характерен похват в случая е асоциацията при естествената смислова връзка между понятията – цветя – моми. Някои от използваните епитети са в инверсия – “ружите росни“.

      Ружите рисуват основния контур, с който се изгражда цветописът в стиховете. Те са „от сребро“, „с румени, с бели страни“, имат „златен прах“. Изборът на съчетаемост при словоформите оказва влияние върху цветовата гама, с която е нарисувана картината. Създава се усещане за топлота и цветност на пространството, в което се сплитат човешкият /нас, хората/ и природният свят /ружите, пчелите, пеперудите/. И някак странно цветята стават част от НАС. Семантичното поле се разширява, „нас“ вече включва и хората, и цветята, и пчелите, и пеперудите. Защото всички са част от многоликия образ на природата.

     По отношение на речниковия състав на езика всички думи, използвани от Веселин Ханчев в тази лирическа творба, са от активния речник на българския език и принадлежат към домашната лексика. Отсъстват думи от пасивния речник, липсват и чуждици.

       Средство за постигане на сетивността и богатата асоциативност е звукописът в стихотворението. Естетическото и смислово-емоционалното въздействие на стиховете се дължат на асонанса и алитерацията, които са различни в отделните строфи.

 

асонанс	1 строфа	2 строфа	3 строфа
е	9	10	12
и	5	10	20
о	7	1	7
ъ	1	1	2
а	4	5	16
у	2	1	3

             

 Натрупването на гласните Е, И и А придава музикалност на стиха, създава усещането за ритмичност и повторяемост.

 

алитерация	1 строфа	2 строфа	3 строфа
Р	6	6	6
В	4	4	4
М	1	3	8

 

        Във всички строфи преобладаваща е съгласната Р. При В се откроява равномерност в употребата й в строфите. Съгласната М, която придава нежност и напевност на стиха, преобладава в последната строфа. Анафората на В във втория и третия стих на първа строфа и анафората на С в трета строфа /също втори и трети стих/ допринася за музикалността на изказа. Алитерацията на Р е закономерна в конкретния случай, защото тази съгласна изгражда строежа на най-често повтаряща се заглавна лексема – ружите. С асонанса и алитерацията авторът успява да предаде сетивно, нагледно и образно редуващите се картини от сплетеното в едно човешко и природно пространство. Със средствата на звукописа картината става зрима.

        Ритмичност в строфите ще открием и от синтактична гледна точка.

 

Видове изречения	Брой
Прости	11
Сложни съчинени	2
Сложни съставни	-
Сложни смесени	-

       

В стихотворението преобладават простите изречения. Сложните конструкции в първа и втора строфа оформят като синтактично цяло строфите и внушават смислова завършеност. Простите заедно със сложните съчинени изречения създават еднотипни изреченски конструкции. Между тях равномерно и ритмично се разпределя смисловата и емоционалната натовареност. Четири от простите изречения са възклицателни, което допринася за емоционалното въздействие на изказа.      

       Анализът на стихотворението “Ружите” разкрива богатството от изразни възможности на българския език и индивидуалното майсторство, което творецът проявява при избор на думи и форми. Лексикалното и граматичното им съдържание рисуват българска картина на българска земя. Веселин Ханчев съчетава езиковите форми и създава думи с ново съдържание, въздействайки на читателското въображение чрез асоциации между света на природата и света на хората.  Разгледаните стихове доказват, че думите, които като хората водят своята борба за оцеляване, могат да се реализират семантично, в своята пълнота и многозначност, образност и сетивност дори и във времето на визуалните медии и интернет.