Безименните герои във Вазовата лирика

      Иван Вазов създава най-голямото в българската литература поетическо дело – 18 оригинални стихосбирки, повече от 2000 стихотворения. Най-обширната като обем родолюбива българска поезия е Вазовата. Стиховете му населяват трайно българското духовно пространство. В тях поетът се възхищава на тези българи, които са се превърнали в национална гордост.

      Редом с тях поетът е поставил и безименните българи, които олицетворяват колективната национална душа, нейната сила, дух, пориви и стремления.

     За да разкрие подвига на безименните герои в „Епопея на забравените“ Вазов използва грандиозни исторически сравнения. Според него Перущица например – „Картаген надмина, Спарта засрами“. Смъртта е алтернатива на свободата за тези Вазови герои и тъй като избраният от тях път е свободата, те неизменно се срещат със смъртта. И когато се изправят пред нея: „всякой гледа само да бъде напред/ и гърди геройски на смърт да изложи“ /“Опълченците на Шипка“/. Затова поетът възкликва: „Ах, вижте тез момци крилати/ как тичат храбро към врагът/ всред град куршуми и гранати,/ всред гръм и прах, и дим, и смърт“ /“Боят при Гредетин“/.

        Пред недостойния робски и скотски живот тези безименни българи са избрали достойната смърт. Тяхната саможертва е тиха и свята като републиката, за която Левски мечтае. Всъщност има ли цена саможертвата? За безименните герои на Вазов възможният отговор е само един. Те са силни личности, които носят със себе си романтичния дух на своето време. Прекрасни са с чистотата на идеалите си: „Но що ли паднахте тук, деца бурливи?/ За трон ли злат, за някой ли кумир?“ /“Новото гробище над Сливница“/. Вазовите следовници, събратя по перо на писателя, представят следосвобожденската действителност, в която „парица е царица“ по израза на Алековия герой, и всичко, дори и саможертвата, има цена. В разказа „Какво ще му кажете“ Станислав Стратиев рисува герой, който е съгласен на саможертва в името на обществото, ако то в замяна му даде един триметров паметник, на негово име да назове едно училище, една улица в центъра на града и т.н. Имайки предвид такива свои съвременници Георги Марков, писателят, който в Лондон заплати с живота си написаното, в есето „Героите“ обобщава: „По-добре да бъдеш човек цял живот, отколкото герой в един миг“. Не търсят цена за своята саможертва Вазовите безименни герои и са човеци цял живот, и са герои в един миг: „Крилат не си – планини префръкна,/ герой не бе – как се мре научи!“ /“Само ти, солдатино чудесни“/.

      Безкомпромисно и уверено тези безименни българи вървят по житейския си път, превръщайки България в своя съдба. Без портрети и биографии, те са с „гърди геройски“ и „кат лъвове тичат по страшний редут“. Те са „орловци“, „дружините горди“, „орляка юнашки“, „братя прости“, „царски гости“, „лъвове безстрашни“, „юнако неизвестни“, „войнико невенчани“. Такъв е колективният портрет на безименните герои. Той е нарисуван с епитети в инверсия, които поставят логическия акцент върху нравствената характеристика на героите. Изместеното по този начин логическо ударение внушава убедително Вазовото преклонение пред подвига на безименните българи. Поетът ги призовава: "Но смелост, братя, и с твърда вяра/ вървете, дето дългът ви кара,/ във братски подвиг вий дял земете/ и името ни от срам спасете!“ /“Подъл ли е българският народ“/.

        Без подвига на хилядите безименни герои българската история щеше да бъде написана по друг начин. Срам бихме изпитвали днес пред такава история. Вазов е убеден, че историята на страната е написана от хилядите безименни българи, които са заменили срама с гордост: „Гордей се, мой народе мрачни,/ сълзите си отрий сега:/ имал си синове юначни./ Гърми, о, Стара планина!“ /“Боят при Гредетин“/. Финалът на стихотворението „Боят при Гредетин“ е диалог между река Морава и нейните кървави брегове. В този символичен финал Вазов отстоява идеята за потомствеността, за подвига като връзка между миналото и бъдещето: „-Та кой бе този върл юнак?!/ -Туй бяха внуците на Крума“. Безименните българи, „тез момци крилати“, умират „с вик напред!“. Те са „във най-цветущата си връст“ и измиват позора от народа си „с буйната си кръв“. Гордост и тъга извиква лириката на Вазов, посветена на безименните български момци, които са положили най-стойностното – живота си пред олтара на родината: „Българийо, за тебе те умряха,/ една бе ти достойна зарад тях/ и те за теб достойни, майко, бяха“ /“Новото гробище над Сливница“/. Гордост изпитваме пред „юнака неизвестни“, който ‚нас спаси, България прослави“. Тъгата е двупластова. Тъгуваме за неизживяната пролет на тези момчета, за несбъднатите им мечти: „Плача, кат ви гледам, братя прости,/ така бледни, дрипави и прашни…“ /“Само ти, солдатино чудесни“/. Бихме могли да определим този пласт тъга – съчувствие, тъга – състрадание. Другият пласт в наслоената Вазова тъга може да наречем тъга – възмущение, тъга – негодувание. Тази тъга е родена от осъзнаването на факта, че потомците рядко си спомнят, че те „пожънаха венци“. „Клети български войник!“ – възкликва поетът и в това възклицание си дават среща натрупаната тъга – състрадание и тъга – възмущение. Негодуванието на поета е родено от забравата. Паметта на другите е единствената възможна награда за неизживените мечти. Но потомците са ги забравили: „… кой ви знай, че спите в тез полета?/ Над ваший гроб забвението цъфти./ Кои сте вий? Над сянката ви клета/ не мисли никой днес освен поета/ и майките свети“. Гордостта и тъгата раждат сълзите на поета: „ала ти, войнико невенчани,/ горди сълзи правиш ме да роня!“

       Гордостта и тъгата карат поета да свие „венец от песен жива, от звукове, що никой не сбира“. У нас, Вазовите следовници, поетът провокира много размисли. Какъв венец свиваме за хилядите безименни българи, направили възможно нашето настояще?