Будната гражданска и човешка съвест на публициста Христо Ботев

   Възраждането дава възможност за появата и разцвета на народната книжовност, изкуство, строителство, занаятчийство. Това е времето, когато се обновява както материалната, така и духовната сфера на българското битие. Сред многото новости е появата на родната журналистика. През 1842г. излиза първият български вестник – „Български орел” на Иван Богоров, а през 1848г. се появява първото българско списание – „Любословие” на Константин Фотинов. Георги раковски вижда в пресата сила, равностойна на сабята и издига девиза: „На борба с турското правителство със сабята и с пресата”. Любен Каравелов е нов етап в израстването на българската публицистика. Бързото развитие на родната журналистика води до върховото й постижение през възраждането – публицистичната изява на Христо Ботев.

    „Бивши публицист, сега български войвода” – така Ботев се представя на капитана на кораба Радецки. Днес литературните изследвачи /Светозар Игов в „Апостолът, Геният, патриархът”/ отчитат, че поезията не е превърната от Ботев в професия, но за известно време той се отнася професионално към журналистиката. Както поезията, така и журналистиката си Геният на българската литература подчинява на своята будна гражданска и човешка съвест. Философските и политическите възгледи на Ботев са документирани в публицистиката му. Досегът с тези публицистични творби разкрива интелект, познаване на епохата, интуиция, която улавя най-значителните тенденции на времето. А будната гражданска и човешка съвест на Ботев определя критичния характер на неговата публицистика.

     На 10.06.1871г. в Браила, когато Kаравелов временно спира да издава вестник „Свобода”, Ботев, който не е навършил още 24 години, започва да издава първия си самостоятелен вестник – „Дума на българските емигранти”. Седмичникът е печатан на четири страници. Псевдоникът, зад който застава Ботев, е Чавдар. Определящо и показателно е мотото: „Истината е свята, свободата е мила”. Тези думи ни отвеждат към нравствената скала на човека и публициста. През 1873г. излизат три броя от втория вестник на Ботев – „Будилник”, който е „сатирически и юмористически”. Името „Будилник” е разкрито и в рисуваната заглавка на вестника. Биещата камбана оповестява за новия свободен живот, олицетворен от изгряващото слънце и обилието от светлина. Другата половина от заглавката е мрачна и тъмна. Тя едвам се осветява от полумесеца и символизира отиващия си свят на робството. В „Будилник” са отпечатани четири фейлетона – „O, tempora! O, mores!”, „Долапът”, „Хайде на изложбата”, „Тая нощ сънувах”. От 1874г. до 1875г. излизат 27 броя от вестник „Знаме”. Само един брой излиза през 1876г. от вестник „Нова България”. Ще се променят заглавията на Ботевите вестници. Не се променя нравствената скала и ценностната система на публициста. Будна ще остане неговата гражданска и човешка съвест, която подлага на разрушителна критика всичко съществуващо – гниещият труп на османската империя, родната историческа изостаналост, дори и „ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече европейска цивилизация”. Съвестта на публициста изобличава богатите, предателите, духовните дейци на българското културно поле. Образци на публицистичното творчество с ясно заявено гражданско съзнание са фейлетоните „Примери от турското правосъдие”, „Тази нощ сънувах”, „Смешен плач”.

      „Примери от турското правосъдие” излиза във вестник „Дума на българските емигранти” с подзаглавие „Пътни записки”. През 1970г. Ботев не е пътувал до Калофер и не е бил непосредствен свидетел на разгромяването на Добревата хайдушка дружина. Така че не би могъл да има пътни записки на тези събития. Публицистът е използвал чужд разказ, чужди наблюдения, но ги е предал през призмата на своята гражданска и човешка съвест. Героят-разказвач ту се смесва с автора и разкрива неговите чувства, ту се отделя от него и става условно измислено лице. Всеки от приведените примери рисува турските своеволия и Ботевото отрицание на такава действителност. Отделните „примери” водят до обобщения като: „Но такова е турското правосъдие, такъв е неговият закон не само в Пловдив, но и в самия Цариград! – лесно прави разбойника чиновник, а мирният жител – разбойник”. Верен на спецификата на очерка като жанр, Ботев не използва белетристичните възможности, заложени в сюжета. Стилът на разказване е точен, а идеите и възгледите доминират над образите. Очеркът е адресиран към Ботевите „братя емигранти”, с които авторът споделя мислите и впечатленията си, въздейства им и ги активизира за борба, посочвайки им примера на Добри. Като цяло Ботевото фейлетонно наследство е един неповторим свят, но в същото време и всеки отделен фейлетон се отличава от останалите със самостоятелния микрокосмос в него. Художествената задача, която авторът си поставя, се интерпретира многостранно. Очеркът за Добри войвода е едновременно и очерк за определен период от историята на родния Калофер и неговото население. Колкото и широко да се разгръща разработваната тема, авторът не се отклонява от определения още чрез заглавието аспект – турското „правосъдие“, което се приравнява семантично с беззаконието и своеволията на турските управници. Гибелта на Добри войвода през 1870г. дава първоначалния подтик за създаването на очерка. В него конкретното се разтваря в общото, образът на Добри войвода се превръща в образ на народния хайдутин, на бореца и бунтовника. Така авторът успява да изясни причините и същността на родното хайдушко движение. Нарисуваните картини в този очерк са „зрими“, „осезаеми“, „чуваеми“. Читателят „вижда“ измъчената тълпа и десетината хайдути, „навързани на верига, почернели от бой и мъки“, „чува“ писъците на децата и жените, смеха на заптиетата, дрънкането на синджирите. Художественото и публицистичното начало се спояват от Ботев при изграждането на тези картини.

      За Ботев съвестта е гранична черта, която разделя човека и животното. Тази негова идея изгражда фейлетона „O, tempora! O, mores!” В него за разлика от „Примери от турското правосъдие“ няма събития в конкретния им план. Началото отключва поток от сравнения: „O, tempora! O, mores! – седя и се чудя защо човек се сърди кога му речеш магаре, свиня или вол, и не се сърди – дору още се радва, кога му речеш пиленце, гълъбче, славейче, дору още котенце и теленце? Дори славеят принася повече полза в обществото на човеците, отколкото благородната свиня, тая производителна сила в обществото на животните…“ Човекът и животните, българският народ и животните, българските „литератори, поети, вестникари, чорбаджии, учители и прочие… труженици в полето на глупостта“ и животните. Всяко от тези сравнения води до един и същ извод. Заспалата човешка съвест приравнява човека с животните. Фейлетонната идея-образ е излята в стройна композиция. Във фейлетона няма свързани събития. Обединяващата и организиращата функция е поета от авторовата публицистична и образна мисъл. Асоциативните теми се превръщат в метафорично изображение. Конкретните образи на българските интелигенти постепенно избледняват и настойчиво се наслагва основният проблем за съдбата на българския народ /“скопения вол – туй подобие на нашия търпелив народ“/. Този проблем обединява основната идея, основната политическа мисъл и социалните възгледи на автора.

        Образ-тип, образ-идея на човек, загубил съвестта и човешкото в себе си, е кир Михалаки от „Това ви чака“. Бездуховността му е показана още с въвеждането на героя: „Пари, пари, пари! – думаше наш кир Михалаки и беше чорбаджия“. Запомнящи и оригинални са сравненията, с които е изградена физическата характеристика на този герой: „А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкембето му – де можеш направи такова шкембе… главата му – пет такива глави, каквито има нашето доктор…“ Сравненията са построени със синтактичен паралелизъм и внушават авторовата идейна оценка. Нарисуван е портрет-отрицание, пречупен през личната авторова ненавист. Всичко, с което не може да се примири Ботевата съвест, се е побрало в този образ, затова във втората част логически мотивирано е разкрито възмездието. Към него е насочено и заглавието – „Това ви чака!“ Хайдути отвличат кир Михалаки, заедно с три торби пари. Загубил парите си, той загубва и чорбаджилъка си, загубва всичко. Към развръзката е насочено подзаглавието – „Ако не е истина, не е и лъжа!“ Разказът е построен върху единен цялостен сюжет и в основата на сюжетното развитие е образът на главния герой – кир Михалаки. Без този герой, който е ядрото на разказа, той би се разпаднал.

       Човешката и гражданската съвест на публициста не се изразява само в откриване и отчитане на негативното в действителността. Сънят на българските патриоти /“Политическа зима“/ няма да промени реалността: „А нещо не се свързва, зимата не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски съниша и чакат да съмне“. Пасивното отношение към заобикалящия ни свят, егоизмът и лъжепатриотизмът са недопустими за Ботевата съвест. С реторични въпроси и възклицателни изречения е разкрито авторовото отношение: „Но кои бяха тези злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума и доста беше. Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещах техните погледи, ала погледът на едного прониза ме в сърцето и сълза след сълза покапаха по гърдите ми“. Само на пръв поглед можем да приемем приповдигнатия стил на автора като сантиментална изява на чувства. Мъжествено и силно пред нас е разкрито страданието на една чиста съвест. Оказва се, че жизненият път, извървян с чест и достойнство, може да е изпълнен със скръб и болка. Централен образ-тип в „Политическа зима“ е образът на героя – „българин и патриотин“. Този образ е сюжетен център на творбата и в същото време е носител на основната идея, основната мисъл. В началото Ботев се опитва да се „отъждестви“ с този образ, да се „вживее“ в неговия свят, а той, авторът, да остане скрит, да не участва пряко в разказа – „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз-лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува“. Подробното описание на „топлата соба“ и на героя е изпълнено с патоса на отрицанието и гневното отношение към тези, които са изпълнени с благодарност, „че има барем покрив над главата си“. Натрупването на сравнения издава авторовата ирония, с която е изграден този образ-тип. Обстановката е конкретизирана и детайлизирана, доколкото жанрът позволява това. Изявата на героя е монологизирана. Той се саморазкрива чрез действията си, които се свеждат до бездействие. Глаголите, които характеризират неговата „дейност“, са: лежа, мисля, спя, прозявам се, протягам се, сънувам. Към всеки глагол е прибавено едно колоритно сравнение – „като политик“, „като дипломатин“, „като философ“. Въображението на героя е като на арапин – „пламенно и възвишено като дим“. След това сравнение авторът неочаквано поднася на своите читатели една тъжна рима – „Дим, дим! Под който ние, българите, така сладко спим“. Посоката на авторовото въображение се насочва към родната действителност и извежда идеята за псевдопатриотизма, лъжеродолюбието. С тях Ботевата човешка и публицистична съвест не може да се примири. Сънят на българския патриот се превръща във видение-образ на фейлетониста, зад което са неговите политически възгледи. Условно и илюзорно, реално и действително сменят местата си и образите символи и алегории стават условни и реални едновременно. Авторът и героят се отделят. Фейлетонистът се обръща с ирония към своя герой: „А ти, българин и патриотин, гледаш на всичко това с особено недоверие и думаш „Суета, сует и всяческая суета“. В края на „Политическа зима“ авторът стига до въпроса къде са достойните български синове, къде са българските патриоти. Отговорът е саркастичен. Зимата „не свършва“ и затова „патриотите лежат в своите топли стаи“. Пасивност, егоизъм и лъжепатриотизъм са чужди на нравствената скала на публициста.

       Във фейлетона „Политическа зима“ Ботев разглежда българския национален проблем като неделим от европейското и световното историческо развитие – „Светът прилича на кръчма…гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея…“ Така Ботев представя картината на международните отношения, като посочва най-същественото в политиката на европейските държави. Фейлетонистът е нарисувал с ярки образи основното, най-типичното. В същото време чрез колоритния образ обобщаващото се е превърнало в конкретно. Ботев се спира и отчита безсмислието на вътрешните междуособици и граждански войни. Последните щрихи от картината на „кръчмата на народите“ представят ‚гъстата литературна и финансова мъгла“ и „децата на Европа“, които ‚плачат за лятото на науката и цивилизацията“.

         В тази ценностна система няма място за шпионите, към които авторът отправя иронично-саркастичен поглед във фейлетона „Тази нощ сънувах“. Гражданското съзнание и човешката чест не му позволяват да приеме тяхното поведение – „видях и двама шпиони, преоблечени в кучешки дрехи, че се увираха да подслушват, що си говореха кучетата под опашките“.

         Характерните черти на Ботевата публицистика са злободневност, актуалност и диалектическа връзка между общото и конкретното. Произведенията са изградени върху конкретен материал, но имат своя голяма тема и публицистичното умение е съчетано с четката на художника. Във всички фейлетони присъства образът на разказвача. Той е раздиран от полюсни чувства – любов и омраза, скръб и болка, гняв и съжаление, които се сливат в една активна позиция – решимост, готовност за мъст, за борба, за отстояване на ценностната скала. Фейлетоните на Ботев са най-голямото достижение не само в развитието на българския фейлетон преди Освобождението, а и в историята на родния фейлетон. Голямата близост с Каравеловите фейлетони е съпътствана и от съществени различия. Ботев ‚вижда“ най-болните проблеми на момента. По своята актуалност, остра и обхващаща реалността политическа мисъл, борбена целеустременост и страстност ботевият фейлетон следва вече създадената от Каравелов традиция. Еднакъв е жизненият материал, към който се насочват двамата публицисти, близки са критериите при подбора на този материал, близки са и идейните им позиции. Предимствата на Ботев са очертани още в първите му фейлетони, публикувани във вестник „Будилник“. Те не са в богатството на фейлетонния материал, а в художествената разработка. Всеки Ботев фейлетон има една основна генерална тема, на която са подчинени останалите подтеми и допълнителни мисли.

     Гражданската и човешка съвест на Христо Ботев е действена, а не съзерцателна. Чрез критиката на настоящето публицистът твори бъдещето с една непримирима емоционалност и съзнание за действие. Нищо не е така неприемливо за Ботев, както успокоителния „дим, под който ние, българите, така сладко спим!“ Публицистиката му дава израз на гнева на автора срещу бездействието, примирението и пасивността както в духовния, така и в практическия живот на отделната личност и на целия народ. Будната съвест е причина за болка, скръб и радост, любов и омраза, но и за чувството за лична трагична самота. Днес, когато родната ни журналистика е претърпяла спадове и върхове, когато ги няма пред българската преса препятствията, които са стояли пред Ботев, ние виждаме, че той си остава ненадминат връх и в журналистиката, както и в поезията. Превръща се в учител, към чието публицистично майсторство се стремят поколения български журналисти.