Героизмът български в „Епопея на забравените”
Публикувано: 2018-02-15 12:17:41
„Епопея на забравените” е посветена на тези, които се превръщат в светци на българската национална идея. Одите в този цикъл са родени от Вазовия протест срещу забравата им. За героизма български трябва да си спомня следосвобожденска България.
Паметта на всяка нация се моделира от нейните творци – поети, писатели, художници. Знаейки това, в одите от „Епопея на забравените” Вазов моделира националната ни памет по модел, който до днес е жив в българските сърца. Левски, Паисий, Бенковски, братя Миладинови, братя Жекови, Каблешков и Раковски живеят в днешното българско съзнание такива, каквито ни ги завещава Вазовият модел.
Левски до днес е за нас „под вънкашност чужда и под име ново/ и с сърце порасло и за кръст готово”. Трудно е да определим дали Вазов взема този образ от народната легенда или легендата е създадена от Вазов. Одите са индивидуални портрети на бележити личности. Някои съдържат дори портретната характеристика на героите. В тезо творби откриваме епизоди от биографията им, в които се откроява един героичен връх. Героизмът им има историческо значение през родното възраждане. Одите „Левски” и „Раковски” са определяни често от литературната критика като биографични романи в стих. С патетична интонация, епитети и сравнения от нашата и световната култура и история Вазов постига художественото внушение за героизма на отделната личност и на целия народ. Сред историческите сравнения се откроява Перущица, която „Картаген надмина, Спарта засрами”. Едно от въстаналите през април 1876 селища, където погромът е страшен, се нарежда до имената на Картаген и Спарта, а проявата на роден героизъм е съизмерена със звездни и трудни мигове от световната история. Левски е определен като „български Христос”, сравнен е със Спасителя и е изведена готовността му „сто пъти да умре на кръста Христов”. Направените от вазов портретни характеристики и исторически оценки не могат да бъдат променени от многото други художествени и исторически творби.
Художествената представа на поета за Раковски по неповторим начин се е моделирала в читателското съзнание: „Мечтател безумен, образ невъзможен,/ на тъмна епоха син бодър, тревожен”. Такъв остава за нас и образът на Левски: „Покаже се, скрий се без знак и без след,/ навсякъде гонен, всякъде приет…” В картини, книги, христоматии и илюстрации днес откриваме и Вазовата представа за Паисий: „…и вдигна тез листи, и викна високо:/ „От днеска нататък българският род/ история има и става народ!”
Личностите, на които поетът посвещава тези оди, формират събирателния образ на съдържанието, което Вазов влага в понятието героизъм. То обхваща безкористна преданост на националната идея, готовност за саможертва, отстояване на житейските морални принципи за чест и достойнство, за вяра и духовна чистота. Всяка от одите рисува чертите на героизма на отделната личност, а последната / „Опълченците на Шипка”/ отразява колективния героизъм на целия народ.
Цикълът „Епопея на забравените” обхваща 12 стихотворения, които са вдъхновени от шведския поет Йохан Лудвиг Рунеберг /1804 – 1877/, от патоса на френския писател Виктор Юго, от бележките на търсещия истината Захари Стоянов. Вазов облича всичко това в национален колорит и го сплотява с представата си за личностен и национален героизъм. Показаното преклонение не е самоцелно. То идва с внушението за трагичното величие на новата българска история. Висока е цената на българската свобода. Извоювана е със страдания и героизъм. Това извиква самочувствие и гордост у поета: „Нека. Но ний знаем, че в нашето недавно/ свети нещо ново, има нещо славно,/ що гордо разтупва нашите гърди/ и в нас чувства силни, големи плоди…” /”Опълченците на Шипка”/. Композираният от Вазов цикъл оди започва с Паисий и Левски и завършва с опълченците на Шипка. Така композицията извежда централната идея, че историята е дело на отделни национални герои, но и на колективното величие на народа, показано в Перущица и на Шипка. Тогава, когато „в няколко дена, тайно и полека народът порасте с няколко века”, защото „смъртта беше близко, но страхът далеч” и „във всички очи пламтеше огън”. Тази смърт „бе не срам, а слава нова на земята”. Героизмът в „Епопея на забравените” се превръща в български нравствен кодекс, става мярка за оценка – за възхвала или за укор. Всяка от одите възпитава националното самосъзнание.
Личностният и колективен героизъм, отразен във Вазовата епопея, зарежда с национално самочувствие, вдъхва искри от Вазовата обич към България. Дванадесет стихотворения стават пантеон на героизма български.