Делото на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Проблемът за историографския и автобиографичния тип произведения. Първи дейци на Българското възраждане.

      Първата българска история започва с увод за ползата от историята, който е зает от труда на Цезар Бароний, римски кардинал и историограф. Едва след този увод е заглавието, което е дълго и обяснително: “История славянобългарска о народе и о светих българских и о всех деяния и бития болгарская…” Във втория предговор, който следва заглавието, авторът отново подчертава своите задачи: “Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български…За вас е потребно и полезно да знаете известното за деянията на вашите бащи, както що знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”

      Историческото съзнание на Паисий се изразява, от една страна, в предназначението на неговата творба /за целия български народ/, от друга страна, в стремежа му да пише на “прост” т.е. говорим български език, за да обхване най-широката аудитория, а от трета страна, в самата позиция на автора /”като прост българин, просто и написах”/. Хилендарският монах се чувства отговорен пред историята на своя народ, защото самият той е част от него.

     Историческото съзнание и родовата памет Паисий Хилендарски свързва с основни ценности като история, език, култура, традиции. Идеята за съхраняване на родното в паметта на българите е важна за поддържане на националното самочувствие и самосъзнание. Затова двете предисловия поставят проблеми, свързани със самочувствието на българите като народ, миналото и предците на българите и отричането на някои българи от рода и езика си. Историческото съзнание в условията на чуждо робство се оказва най - силният инструмент за пробуждане на националното съзнание. Историята сочи славното минало и държавност, припомня имената и делата на владетелите. А историческата памет е белег на народността.

      Родът е общност от хора, свързани помежду си с кръвна или брачна връзка, но в своята “История” Паисий разширява значението на това понятие. За него “български род” означава всички българи, които са свързани чрез общата си история и култура, произлизат от едно племе, имат обща територия и общи традиции, говорят на един и същ език и затова трябва да имат обща историческа и родова памет. Без такава памет българите са обречени да нямат бъдеще. Ако се съхрани в паметта на живите, историята гради живота на идващите поколения.

       Паисий е категоричен, че българинът от онова време, “читатели и слушатели, роде български” и преди всичко “безхитростните овчари и орачи” трябва да обичат и да имат “присърце своя род и своето българско отечество”. А това означава, че те трябва да обичат историята на своя народ. Това би им дало кураж и сили, за да се борят за свободата си и да тръгнат по пътя към възстановяване на загубената си държавност. Към родовата си памет трябва да се обърнат всички. Затова призивът “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език” е отправен към възможно най-широкия социален адресат. Малко са грамотните българи по това време, но авторът разчита на тях  /”Преписвайте тази история”/ и очаква “любомъдрите” да разберат посланието на неговата “История”. Те могат да продължат започнатото дело. Но съчинението е адресирано и към “безкнижните” – “Преписвайте тая история и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат”. Текстът трябва да стигне до “простите орачи, копачи, овчари и прости занаятчии” и това обяснява отношението на автора към езика на съчинението – “за простите българи просто и написах”. Историческо съзнание и родова памет според Паисий трябва да се градят на основата на говоримия език. По този начин авторът решава и проблема за езика в раждащата се българска литература.

      Да се познава историята според Паисий е не само полезно, но и потребно – “Познаването на станалите по-рано в този свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю…”. Макар че уводът за ползата от историята е зает от полска преработка на съчинение Цезар Бароний, идеята за значението на историята е привлякла вниманието на Паисий, подтикнала го е към историографския жанр, който се е оказал най-съответен на епохата и най-необходим на народа му.

     Идеята за необходимостта от историческо съзнание и родова памет определя основния емоционален патос на съчинението и е  родена от демократизма във възгледите на Паисий. Той търси историята на своя народ, а не на неговите царе /както често днес е в нашите учебници/. Затова хилендарският монах казва: “Този цар беше лош и българите го смениха”, а друг цар “бил развратен във вярата и непоносим за българите. Затова го изгонили от кралския престол”. Царете могат да бъдат сменени, ако не защитават интересите на българския род. Те остават в историческата памет на своя народ с делата си.

      Като син на своето време Паисий обяснява историческите събития с божата промисъл, бог е първопричината за всяко историческо събитие, той може да възкачва и да сваля владетели и царе. Бог също учи да обичаме своя род – “Виж как бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай”.

     Но когато преминава към главните изисквания, на които да отговарят неговите съвременници, той извежда на преден план не бога, а необходимостта да имат “присърце своя род и българско отечество”. Отговорността за отсъстващото историческо съзнание и липсата на родова памет е не на бога, а на хората. Те са тези, които се отричат “от своя род и език” и избират пътя към следване на чужди езици и обичаи. Българското възрожденско съзнание расте от религиозното през етническото до националното и това израстване е невъзможно без изградено историческо съзнание. Срещу тези, които са загубили своята историческа памет и са забравили своя род и език Паисий въстава с най-силните думи, които до днес звучат в съзнанието на неговите потомци: “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свой език! Или не са имали българите царство и държава!” Причината българите да се срамуват от своя род според Паисий е в  неизграденото историческо съзнание. Непознаването на историята води до липса на бъдеще за българския народ. Така предисловието за ползата от историята се превръща в същото време в слово за вредата от непознаването й.

     Необходимостта от родова памет се откроява в конкретната историческа обстановка, при която съществува българският народ. Чуждото робство е нетърпимо, силно е и желанието за църковна независимост от гръцката патриаршия. Примерите от славното минало, които Паисий дава в “История славянобългарска”, превръщат неясната и замъглена от безпросветните векове на робството историческа памет на българите от 18 век в ясно историческо съзнание. Легендите, историческите сказания и народните песни са превърнати от Хилендарския монах в цялостна историческа представа за славното минало на българския народ. Коментарите, тълкуванията и оценките на Паисий правят от неговата “История” не просто разказ за отминали дни и за време, останало в историята, а разказ, който е откровено отправен към бъдещето, което е немислимо без наличието на родова памет.

      Преди да завърши ръкописа си Паисий се премества от Хилендарския в Зографския манастир. След като го завършва тръгва да го разнася из България, улеснен от длъжността си на манастирски таксидиот. Днес литературните изследвачи и историци отбелязват, че “История славянобългарска” се превръща в българска библия, с която българският народ тръгва по нов исторически път. А в тази библия се оглежда и личността на нейния създател, неговото историческо съзнание и исторически мечти.

        Иван Вазов, патриархът на българската литература, е прав, когато влага в устата на Паисий думите: “От днес нататък българският род история има и става народ!” В тези думи откриваме Вазовата оценка на изключителното значение на “История славянобългарска” за изграждане на историческото съзнание и родовата памет на българите.