Домът и пътят в живота на жената / ЕСЕ

       Домашното огнище свързва жената с нейната материална битийност, а пътят отвежда към способността  на душата й за полет, за възвисяване над материалния свят. Взаимообвързаността на дома и пътя определя рамките на  духовното и материалното битие  на жената.

         Домът може да се превърне в модел за битовата ограниченост. Достатъчно е да надникнем в лирическия свят на Багряна, за да открием това. Той е потискащ. Поражда усещането за застой,  затвореност и затова е отхвърлен като нежелано битие. Домът  с “прародителски портрети” и “фамилна книга в моя род” е чужд за жената,  в която “ бие древна, / скитническа, непокорна кръв.”/”Потомка”/ Синоними на пътя в стиховете й са “необхватните  с око поля”  “конския бяг”  “волният глас” и “вятърът, следите изравнил”. Необходимо е бягството от дома,  от застоялото битие. Развързва се потребността  от себеизява. Лирическата героиня е дръзка и млада и по нов начин възпроизвежда модела,  по който опозицията дом-път изгражда света.

Домът е покой и поражда усещането за застой,  затвореност и затова е отхвърлен като нежелано битие. Стаята е “тясна, тъмна, ниска” /”Вик”/ за жената,  която иска “щедро, волно да отдавам / това, що в мен гори, трепти и пее”. Сред покоя на дългата зима в “Песен на предачките” се ражда “властен копнеж за простор”,  а във “Видение” се появяват “невиждани хора, нечути езици”.  Душата,  която “е на слънце и простор научена”,  се превръща във “волна птица в клетка”,  когато: Аз съм тук зад три врати заключена/ и прозореца ми е с решетка…/”Зов”/

       Пътят изгражда кръга от представи за нормалната човешка същност,  той е полет,  без който душата не може да се самоосъществи. Участта  на жената е видяна като вечно движение,  скитане и безприютност. Скитническата  кръв “от сън ме буди нощем гневно” и “ме води към греха ми пръв”.  Пътят се оказва движение,  което има характер на бягство както от затвора на колективните преживявания,  така и от надзора над женската участ в традиционното битие. Образът  на Блудния син се превръща в стихотворението “Потомка” в  Блудната дъщеря: “Може би съм грешна и коварна,/може би сред път ще се сломя –/аз съм само щерка твоя вярна,/ моя кръвна майчице-земя”.

За Багряна домът  е свързан с неговата майчинска символистична характеристика  за разлика например от  Дебелянов,  който следва традиционната бащина символистична обвързаност на човека с родното място в стихотворението “Да се завърнеш в бащината къща”. В традиционните представи пътят  е свързан с характеристиките на мъжкото поведение,  а домът  – на женското. Размествайки местата им,  Багряна изгражда един нетрадиционен модел за женско присъствие. В същото време поетесата, както и Дебелянов, успява да излезе от тесните пространствени рамки на автобиографичното и да се идентифицира с един обобщен образ на потомката с “древна, скитническа, непокорна кръв”,  която се преражда и затова е вечна.

         Пътят  е важен за Багряна точно  заради неговата свързаност с дома . Скитането не е просто отиване някъде,  а потребност от завръщане при своята “кръвна майчица-земя”. Домът и пътят се отричат и в същото време взаимно се допълват и сред тази тяхна взаимообвързаност  е жената в стиховете на Багряна, която обича:”необхватните с око поля,/конски бяг под плядъка на бича,/ волен глас, по вятъра разлян”.