Дон Кихот за рицарството и рицарския дух /защитата му пред висшия духовник, 2 част, 32 глава/ "Дон Кихот", Сервантес
Публикувано: 2018-02-20 20:38:12
Пред висшия духовник във 2 част Дон Кихот заявява: „Рицар съм и рицар ще си умра, ако такава е волята на всевишния.” И после определя мястото на своята житейска позиция на фона на тези, които го заобикалят: „Едни вървят по широкото поле на надменното честолюбие, други – по пътя на робско ласкателство, трети – по пътя на лъжливото лицемерие, малцина – по пътя на истинската вяра. Аз пък, воден от своята звезда, вървя по тясната пътека на странстващото рицарство”.
Рицарството за Дон Кихот е абсолютната добродетелност. Рицарският дух за него е своеобразен нравствен кодекс, който включва чест и непорочност, а неговата „благородна цел е да правя всекиму добро и никому зло”. Рицарството на Дон Кихот събира в себе си противоречията между идеала и реалността.
Моралният кодекс на рицарството има само един възможен девиз: “Бъдете честни винаги!” Честта е поставена от Дон Кихот редом със свободата. Редът е същият и при Ботев: “пък каквото сабя покаже/ и честта, майко юнашка” /”На прощаване”/ Лирическият герой на Ботев и героят на Сервантес поставят като първо изискване към човешката личност честта и честността. Разграничавайки духовните измерения на гордостта и честолюбието, Дон Кихот е горд и търси мястото на своя “аз” в света на другите, затова казва на Санчо: “Не мисли, че сега сме опозорени, понеже са ни пребили”. Физическото страдание за неговия рицарски дух не е свързано с духовния позор. В реалността, в която господства материалното, подобна идея звучи странно и неуместно.
Героят на Сервантес смята, че “призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата”. Безумна е войната, която той е повел срещу човешкото несъвършенство, срещу човешките недостатъци: “Трябва да изкореним гордостта, като убиваме великаните, да разгромим завистта чрез великодушие и добросърдечие, да обуздаем гнева като запазим самообладание и душевно спокойствие…” Рицарят от Ла Манча не се плаши от великани, лъвове, чудовища, защото неговата задача е “да търси едните, да напада вторите и да надвива всички”.
Възможен ли е абсолютно добродетелният човек, възможен ли е рицарският дух, възможно ли е рицарството извън съветите и действията на Дон Кихот? Как би се вписала абсолютната честност на този странстващ рицар в реалния живот? Една българска народна приказка разказва, че никой не обичал Истинолюбко, който на пазара обяснил какви са всички недостатъци на магарето, което трябвало да продаде. Но така и не продал. В една реалност със сменени имена на лъжата, кражбата и безчестието с по-подходящи – любезност, учтивост, ловкост, тактичност няма място за истина, честност и чест. През цялото повествование в романа на Сервантес рицарят и неговият оръженосец се движат в тресавището на тази реалност. А тяхното рицарство се очертава от дисонанса между благородството им и действителността.