Дон Кихот за свободата като върховна човешка ценност / "Дон Кихот", Сервантес

     Сразена от хаоса на живота, днешната модерна човешка душа най-силно изпитва нужда от вътрешно спокойствие, от вътрешен ред на ценностната система. Търсейки такъв ценностен ред, ще намерим помощ от литературната класика, в която са синтезирани достиженията на човечеството в духовната сфера. За Дон Кихот от едноименния роман на Сервантес първостепенно място в човешката нравствена скала се заема от свободата. Неговият път по испанските земи е осеян с въображаеми битки и трудности и всъщност е път към свободата и себепостигането.

     За рицаря на Сервантес свободата е основен принцип в неговата нравствена програма: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”.  Издигането на свободата над всички земни и материални съкровища я превръща в духовно достижение на човечеството. Свободата за Дон Кихот е категория, отнасяща се не само до отделната личност. Тя може да бъде видяна като необходимост за цял един народ, да разшири границите си и да обхване дори цялото човечество.

     Пред олтара на свободата човечеството е положило най-много жертви и сякаш винаги е знаело, че “за свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът”. Всъщност учебниците по история най-често се оказват списъци на жертвите пред олтара на националната свобода, защото хората са разбрали, че “лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Вътрешната човешка потребност от личностна свобода е неразривно свързана с потребността на всеки народ от национална свобода. В родната българска литература аналог с героя на Сервантес ще открием, ако разгледаме ценностната скала на лирическия герой в творчеството на Христо Ботев. Смъртта в името на свободата, за която разсъждава странстващият рицар, се е трансформирала при Ботев в идеята за безсмъртието: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”

    Героят на Сервантес достига до идеята, че свободата е най-ценното благо за хората, след като е намерил точната граница между преходното и вечното. Материалните блага, “съкровищата, които крие земята” и “тези, които таи морето”, са нетрайни и преходни. Истински трайни са духовните блага, които биха били непостижими за хората, ако те нямаха свободата да ги търсят и да ги открият.

    Свободата за Дон Кихот е начин на съществуване и в същото време тя е средство за самоосъществяване. Параметрите на неговото разбиране за свобода са широки. Свободата за рицаря от Ла Манча е преди всичко независимост, право на избор. И като всяко право тя трябва да бъде извоювана и отстоявана с решителност и категорична твърдост.

   Свободата е вътрешна и външна. Външната свобода странстващият рицар брани в безброй битки с въображаеми врагове. Въображаеми или реални, свободата винаги е имала врагове, тя е преследвана, гонена, затваряна в тесни пространства. Чудовища и  великани, излезли от фолклорните и митологични текстове и странстващи в повествователното пространство на романа на Сервантес, се опитват да я унищожат. Това, което нейните врагове, за разлика от Дон Кихот, не са разбрали, е, че свободата не е обвързана с материалното, а с духовното човешко пространство, а то не може да бъде ограничено с материални огради. Свободата не може да бъде победена с никакви материални средства.

    Вътрешната свобода за рицаря от Ла Манча обхваща духовното пространство на “аза”. Тя е свързана със съзнанието за цената на човешката независимост и достойнство. Дон Кихот прави точна разлика между обидата и оскърблението – “Оскърблението произхожда от лице, което може да нанесе това оскърбление, което го нанася и поддържа, а обидата може да бъде нанесена от всекиго и не е свързана с оскърбление”. Но и при обидата, и при оскърблението се нанасят рани върху човешкото достойнство, което е форма на вътрешната свобода. Затова рицарят на Сервантес, бранейки своята лична свобода и свободата на хората около себе си, се стреми да не нанася обиди и оскърбления и порицава всички, които правят това.

   Свободата е очертала точните разделителни контури между трайното и нетрайното, между преходното и непреходното и в така разграничените пространства всички духовни категории придобиват реални измерения. Поставянето на точна граница между истински стойностните неща, сред които е свободата, и нетрайните и преходни земни блага напомня епизода “Смърт Александрова” от старобългарската повест “Александрия”, когато Александър възкликва: “О, суетна слава човешка, едва що се вести, за да изчезнеш! Право е речено: няма радост на земята без скръб, нито трайна слава”. Осъзнаването на преходността на човешкото битие е необходима стъпка по пътя към осъзнаването на свободата като начин на самоосъществяване на човешката личност.

     Сервантес е мъдър творец, който облича опита на другите със слова, в които отгатва от малкото, което е почувствал, толкова много от постигнатата през вековете общочовешка мъдрост.  Романът “Дон Кихот” е повествование за пътя към свободата и себепостигането, защото предлага много размисли за постигането на вътрешна хармония и ред, за градирането на нравствената ни скала и за откриването на точното място на свободата в тази скала.