Дон Кихот за своята чиста и истинска, и въображаема любов към Дулсинея
Публикувано: 2017-11-03 11:01:09
“Дон Кихот” е роман, който обобщава не просто жизнения опит на Сервантес, той побира в себе си жизнения опит на човечеството. В този смисъл той сполучливо е наречен от литературната критика роман-енциклопедия за идеалната нереалност и неидеалната реалност. Чистата и истинска любов на Дон Кихот влиза в трагично противоречие с действителността. Така мотивът за любовта в романа извиква размисли за дисхармоничността между идеали и реалност, между цели и средства, между мисли и дела.
Любовта на Дон Кихот към Дулсинея е чиста и истинска, защото е събудена от две неща – „голямата красота и доброто име”. В същото време е въображаема, защото за рицаря от Ла Манча е достатъчно във въображението си да вижда любимата си такава, каквато желае да бъде.
Красотата и доброто име правят любовта истинска – „Тези две качества притежава във висша степен Дулсинея, защото по красота тя няма равна на себе си, а по добро име малко са жените, които могат да й съперничат”/23 глава, 1 част/.
Въображението рисува образа на любимата по единствен и неповторим начин: „във въображението си аз я виждам каквато я желая както по отношение на красотата й, така и на знатността й. С нея не могат да се сравняват нито Елена, нито Лукреция, нито коя да е от знаменитите жени на древността. Равна на нея не е имало нито при елините, нито при римляните, нито при варварите”/23 глава, 1 част/.
И когато в 10 глава /2 част/ Санчо представя на своя господар една селянка като Дулсинея, Дон Кихот приема, че причина за промяната на неговата любима са магьосниците. Въображаемият образ на любимата не може да бъде заличен от реалността, независимо колко ясни и точни са нейните контури. На херцога и херцогинята /32 глава, част 2/ рицарят обяснява: „ Защото нека ви кажа, ваши височества, че когато преди няколко дни отидох при нея да й целуна ръцете, и да получа нейното съгласие, позволение и благословия за третия ми поход, намерих друго лице, а не това, което търсех — намерих я омагьосана и превърната от княгиня в селянка, от хубава в грозна, от ангел в дявол, от благоуханна в зловонна, от сладкодумна в грубиянка, от спокойна в припряна, от светлина в мрак, с една дума, от Дулсинея дел Тобосо в селячка от Саяго”.
Съжителството на истинския и въображаемия образ на любимата е естествено. Затова Дон Кихот пита своя оръженосец: „Мислиш ли ти, че всички поети, които възпяват своите възлюблени дами, назовани с измислени имена, са имали в действителност такива любовници? Мислиш ли ти, че всички онези Амарили, Филиси, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди и много още други, които пълнят книгите, романсите, бръснарските дюкяни и комедиите, давани по разните театри, са били наистина някога същества от плът и кръв и са били любовници на тези, които ги възпяват? Сигурно не. Повечето от тях са може би измислени от поетите, за да си създадат те повод за стихотворство и за да се представят като пламенно влюбени младежи и за такива, които са достойни да бъдат обичани.”
Родословието е маловажно както за истинската, така и за въображаемата любов. И ако Санчо е мислил, че любимата на неговия господар ще е „поне княгиня”, за Дон Кихот: „Колкото за нейното родословие, това за мене е маловажно. Не се касае за постъпване в някой военен орден, та да тръгнат хората да събират сведения за произхода й.”
Чистата и истинска любов според рицаря от Ла Манча изключва безчестието, макар че може да бъде сравнена с войната. Любовта може да доведе до брак, който е “примка, която – хвърли ли се веднъж на шията – се превръща в гордиев възел и ако не го разкъса косата на смъртта, нищо не може да го развърже”. Но дори и сравнена с войната, любовта за Дон Кихот изключва безчестието и позора: “Както във войната е позволено да си служим с хитрости и измами, за да побеждаваме врага, така и в любовните игри се допуска да се кроят лъжи и хитрини, за да се постигне желаната цел, стига да не безчестят и позорят лицето, което любим”.
Със своята чиста истинска любов Дон кихот изпраща послание към бъдещото човечество за необходимостта от оцеляване на идеалите в любовта в неидеалната действителност.