Духовният свят на българина в „Чичовци“

     Вазов рисува вечните български типове и характери, така изгражда духовния свят на българина в повестта „Чичовци”. Затова подзаглавието на тази повест е “галерия от типове и нрави български в турско време”. С майсторство писателят изгражда образите на Иванчо Йотата, Хаджи Смион,  Варлаам Копринарката, Селямсъза, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри.

     Робската действителност е създала различни характери, които заедно изграждат духовния свят на българина. В „Чичовци” откриваме българите, които са патриоти само на думи. И смешна, и печална е тяхната претенция за смелост, когато в същото време те са страхливи и бягат от всеки представител на властта, дори той да не е заплаха за тях. В едно време на освободителни борби тези Вазови герои водят съседски войни и спорове за йотата. Разминаването на думите и делата при „чичовците”, несъответствието между героичното време и делата на героите е смешен и печален резултата от една робска действителност.

          В  Ганковото кафене „чичовците”  говорят за “восточния вопрос”, за църковния  въпрос,  за правописния въпрос,  дори за свободата. Това са въпросите, които са вълнували цялата българска общественост тогава. “Восточният вопрос” е най-важен, той е изместил и черковния. Мичо Бейзадето във всички световни събития вижда все приноса на Русия. Смели изводи правят „чичовците” тук: ”Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече…Бутни го и ще падне. И ако не го бутнем, ахмаци сме”. Тези изводи трябва да покажат, че Вазовите герои са смели. Писателят показва, че тяхната смелост е само на думи. От една страна, несъответствието между думи и дела е смешно, от друга, то е тъжно. Големите  идеи на времето са облечени от “чичовците” в дребни дела. Бакалницата,  в която Иванчо Йотата изкарва прехраната си, е в контраст с литературните  стремежи и граматическите занимания  на героя. Контраст има и между големите национални идеи на времето  и дребнавия бит на „Чичовците”. С това противоречие писателят разкрива смешния и печален резултат от робската действителност.  Докато на Балкана революционерите водят битки за свобода, „чичовците” се занимават с „комшийски” битки и клюки.

       Претенцията на “чичовците” да са това, което искат да бъдат, изричането на смели думи и липсата на смели дела е също резултат от една робска действителност. Вазов разкрива с добродушна усмивка желанието на своите герои да бъдат смели и в същото време показва, че са страхливи. Писателят подсеща читателите си, че неговите герои смятат, че притежават определени качества, а в същото време точно тези качества им липсват. Иванчо Йотата се смята за учен човек и казва:”Време е ние, учените тоест, да се съберем и влезнем в соглашение”. Духовният  и физическият  облик на Иванчо Йотата в повестта е коментиран от Вазов  така: “Иванчо Йотата беше бъбрица, сплетник, дръзновен и блажеше през коледни пости – скришом от жена си; но това не му бъркаше да мрази ужасно патриката и да гони простаците като Варлаама”. В едно изречение Вазов е успял да събере трите основни черти от духовния свят на своя герой: “Иванчо Йотата, както казахме, е твърде честолюбив човек, не позволява никому да го обижда, бои се от турците и се води все с учени хора”. Откриваме,  че героят е честолюбив, страхлив и с претенция за начетеност. Книжовната реч на Иванчо в бакалницата кара читателите да се усмихнат: “Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена”.

       Всички „чичовци” вземат участие в сериозните въпроси, които се обсъждат в Джанковото кафене. Такива “сериозни въпроси” са “восточния” въпрос, църковния въпрос, правописния  въпрос, свободата. Тези разговори показват срещата на новите възрожденски идеи със старите патриархални българи. Това са хора с патриархално мислене,  които в кафенето, в църквата, навсякъде  се чувстват  все у дома  си,  чувстват  се роднини. Затова говори и заглавието – “Чичовци”. Възрожденското им съзнание е в контраст с патриархалното им мислене и този контраст също разкрива смешния и печален резултат от робската действителност.

      В епилога  на повестта Иванчо Йотата “сърба победоносно кафето си” и  разказва за бягството си с Хаджи Смиона, той замълчава “някои подробности”. Вазов е оставил „отворен” края на произведението. Неговите герои в края са такива, каквито са били и в началото. Те не са се променили. Оцелели са в една робска действителност.

        Образите на “чичовците” се оказват част от портрета на българския  национален характер в едно героично време. След Освобождението тези герои, оцелели в робската действителност, смели на думи, страхливи на дела, ще се превърнат в байганьовци, които ще са отново смешен и печален резултат от идващото ново време.