Емилиян Станев “Вълкът”/ Анализ

Емилиян Станев “Вълкът”/ Анализ

1. Увод

Едно многолико творчество по отношение на качеството и количеството ще срещнем, ако се спрем на творческия облик на Емилиян Станев. Статистическите сведения само повърхностно очертават контурите му. От 1931г., когато за първи път Станев отпечатва разказа “Срещу Великден” в библиотека “Книга на книгите”  до съвременните издания на неговите творби, преведени на 20 езика, той е сред най-предпочитаните разказвачи в българската литература. Макар че преди години “романите на Емилиян Станев се издаваха в хилядни тиражи на времето, а днес те се допускат в по хиляда екземпляра. Защото Емилиян Станев е опасен за бездарието, което днес тероризира литераурата ни, автор, той го изболичава”./”Марин Кадиев припомни величието на Емилиян Станев, https://knigi-news.com/?in=pod&stat=1219&section=9&cur=2990/. Писателят е носител на литературните награди “Иван Вазов” през 1971г. за романа “Антихрист”, “Йордан Йовков” през 1975г. за цялостното му литературно творчество и литературната награда “София” за цялостното му литературно творчество и във връзка с неговата 70-годишнина през 1977г. Академик е от 1974г. Статистиката може да определи мястото му в развоя на родната белетристика, но е напълно безсилна по отношение на въздействието, което е оказало това творчество при оформяне на детския характер на няколко поколения. В статията “Годината на вълка”  Здравко Недков /Здравко Недков “Годината на вълка”, https://old.duma.bg/2007/1207/011207/kultura/cul-5.html/ отбелязва, че “2007 година беше обявена от ЮНЕСКО за година на българския писател Емилиян Станев във връзка със стогодишнината от рождението му. Или казано малко метафорично, тя е "годината на вълка" - не по китайския календар, за който телевизията не пропуска да ни уведоми, а по българския културен календар. Превърна ли се това в най-радостната новина за едно общество, където цивилизационния стандарт бележат имена като Златко Баретата, Бай Миле, Маргините, Митьо Крика и други подобни? “ И както други литературни изследвачи авторът на тази статия с тъга отбелязва: “В други години поне Съюзът на българските писатели би предприел редица инициативи и акции, но днес посредствеността мери всичко със свои мащаби и новината едва беше забелязана от обществото”.

2.Изложение

2.1. Творческа история

Литературните критици определят като неизменна среда на художествените открития на Емилиян Станев човекът, животните и природата. В разказите му българската националност се оглежда и отразява в героите, обстановката, психологията и морала, в пространствените и времеви ориентири. Разказът “Вълкът” насочва търсенията на писателя към черти от човешката и националната ни душевност като алчността и “утехата”, че нещастието е потропало не само на нашата врата, то е влязло вече в чуждия дом. Макар и различни, гледните точки на литературните изследвачи по отношение на този разказ се обединяват в мнението, че Надежда Станева най-точно насочва към психографията в разказа: "Когато му казах, че го намирам много автобиографичен, че вътре е целият Емилиян Станев и като характер, и като търсения, защото цял живот се мъчи да убие вълка в себе си и се лута между бога и дявола - засмя се, позамисли се и каза: "Вероятно си права."

“Вълкът” е писан в последните години от живота на писателя, когато той  се обръща към актуални проблеми на съвременността и се връща към късите жанрове. Заедно с “Вълкът” (1970 г.) през този период се появяват и “Скот Рейнолдс и непостижимото” (1971 г.), “Язовецът” (1975 г.), “Насън и наяве” (1978-1979 г.) и “Черният монах” (1979 г.).  Надежда Станева е един от източниците по отношение на творческата история на разказа. Според нея той е замислен като роман през март 1959 г. След години  писателят взема от замисъла за романа някои моменти, за да създаде разказа, който е завършен на 2 септември 1970 г. В него отчетливо се откроява способността на автора да направи и най-дребното, делничното, незначителното, ежедневното и обикновеното интересно чрез своя свеж поглед. Авторът успява да откъсне своя читател от действителността не толкова чрез изпитаните литературни похвати, колкото чрез въображението и невероятния си усет към интересното, запомнящото се, провокиращото размисли.

2.2.Сюжет

       “Вълкът” е разказ, в който не случките са изведени на преден план. В този смисъл литературните критици често отбелязват, че ако се опитаме да разкажем и най-сложната творба на Станев, тя ще ни се стори незначителна, опростена, лишена от стойност. Сюжетът на “Вълйът” също губи от преразказа. Защото основното за автора е емоционалното въздействие. Не какво се е случило изследва творецът, а какви са белезите, отраженията на това, което се случва. Станев пренася своя читател в малка балканска махала, която запустява, защото нейните жители се преселват в близкия град. Нуждата от работа е прогонила и обезлюдила не едно планинско селище през 50-те години. В махалата са останали само двама старци. Възрастният мъж изпраща до автобусната спирка своята бабичка, която отива в града при двамата им сина и внучетата. Връщайки се към махалата се отбива край гората, за да убие заек, но попада на следа от вълк. Знае, че това е следата от единствения останал по тези места вълк. Преди време той е стрелял по този вълк и е решил, че го е убил. Оказва се, че той е останал жив. Вкъщи старецът се приготвя за лов, а на заранта заедно с кучето Пехливан попада на дирите на животното. Къчето и вълкът впиват зъби в схватка на живот и смърт, а старецът в желанието си да се притече на помощ на Пехливан търси място да премине, но се подхлъзва и пада във водата. Вирът е замръзнал, а водата е ледена. Трябва бързо да се прибере вкъщи, за да не се простуди. Но още преди полунощ той изпада в треска, която трае четири дни и старецът загубва представа за реалността. На финала на разказа вълкът идва, за да изяде стареца. Здравко Недков цитира думите на Надежда Станева, пред която писателят е споделял: "Дали ще успее старецът да убие вълчето у себе си? В последния миг той стреля срещу застаналия на прага вълк, но убива ли го?" Между релното и нереалното, между фантазното и действителното стои вълкът в края на разказа и това добавя дълбок философски смисъл на този финал. Извеждат се на преден план въпросите вълкът, който живее в човека. И може ли човекът да убие вълка в себе си. Силата на природата и на живота открояват в обратнопропорционална зависимост човешкото безсилие. Колкото по-силна и могъща е природата, толкова по-бесилен, самотен, отчужден и слаб е човекът. Финалът на “Вълкът” е отворен. Липсата на хепиенд е подчинена на авторовия замисъл. Той е естествена последица от сюжетното развитие и е носител на авторовата позиция, на реалистичния подтекст, съдържащ се в разказаната ситуация.

2.3. Пространствен и времеви модел

Пространственият модел в разказа се определя само от няколко пространствени ориентири – гората, пътя, вирът, автобусната спирка, домът. Мотивацията за този избор се определя от необхосдимостта да се покаже човека и неговата взаимообвързаност с природата. Гората и водата са пространствени ориентири, които в своето единство разкриват силата на природата. Пътят е натоварен със символното значение на движение и промяна. Но старецът стига само до автобусната спирка, той не тръгва по пътя към близкия град. Промяната при него ще настъпи, търсейки мястото на природата в своето битие. А домът е мястото, където героят търси защита, но трескавото му бълнуване ни напомня, че от природната сила не можем да бъдем защитени. Обезлюдената балканска махала ни отнася към пространството, което е добре познато на автора и в житейски, и в професионален план. В ранната си анималистичната проза той често рисува гората и нейните обитатели, богатството на природата. “Вълкът” съчетава този професионален опит с философските търсения на писателя от късните му творби – “Легенда за Сибин, преславския княз”, “Иван Кондарев”, “Антихрист”. Така се налага изводът, че "Вълкът" прави най-силно впечатление като “търсене на нова форма на художествен изказ тъкмо защото в нея е намерил място и авторовият си свят - светът на природните инстинкти и на живописната достоверност, чийто всепризнат майстор е той”./Здравко Недков “Годината на вълка’, https://old.duma.bg/2007/1207/011207/kultura/cul-5.html/

Действието в разказа се развива в рамките на няколко дена. Четири дена трае трагичния престой на поваления от треска старец между реалния и нереалния свят. Този престой е нарисуван от автора с художествени детайли, които оцветяват рамкираната от сюжета картина. Такива детайли са описанията на виденията на страха, които изпълват платното на авторовия разказ и пораждат философски размисли у читателите.

2.4. Система от персонажи

Опростена в разказа е системата от персонажи – старецът, вълкът, старицата и кучето. Вълкът е изведен като основен персонаж от заглавието на разказа, но в същото време главен герой се оказва старецът. Така писателят подчертава тяхната взаимообвързаност. С това се изчерпват персонажите в разказа. За всеки друг автор тази опростена схема едва ли би била достатъчна, за да създаде пълноценно художествено произведение, но тези персонажи стигат на Станев, за да ни разкрие своята философия на живота. Символиката на вълка може да бъде открита още древния Рим, където вълчицата-майка е отгледала основателите на града -  близнаците Ромул и Рем. Символиката на вълка при Джек Лондон превръща това животно в символ на свободата и природата, подсъзнателно водещата към корените на рода си. В българската културна символика  народните приказки разказват за "глупавия Кумчо Вълчо". Емилиян Станев променя тази символика, разказвайки ни често в своите творби за свободолюбивостта на вълка.  Това е животното, което може да си прегризе крака, само и само да се освободи от капана. За разлика от Станев Елин Пелин вижда съвременната българска държавност, в лицето на бирника, загърнат във вълчи кожух. Широките граници при тълкуване на символната образност на вълка позволяват на Емилиян Станев да постигне разнопосочни философски внушения в разказа “Вълкът”. Съкровеният смисъл на Емилиян-Станевото творчество е именно в разнопосочността и без нея не би могло да се проследи разпада на човешката и природна хармония. Това проследяване е характерно и за останалите късни творби на Ем. Станев: "Скот Рейнолдс и непостижимото" (1973 г.), "Язовецът" (1975 г.), "Лазар и Исус" (1977 г.) - все произведения с трагична развръзка.

2.5. Формален анализ

Повествованието в разказа е в трето лице. Това е класически тип “той-разказ”, характерен за творческия изказ на Станев. Езикът на разказвача е изпъстрен с диалектизми и разговорни думи, които са свидетелство за търсените допирни точки с народно-разговорната реч.

Особено място за изграждане на образността, характерна за стила на Станев, имат сравненията, които са подбрани така, че да провокират читателското въображение в съответствие с авторовото световъзприемане. Диалозите в текста са лишени от клишета и щампи. Чрез диалога в художествената литература героите се саморазкриват. В разказа на Станев героят се оказва в разговор със себе си. В цялото повествование, авторът се придържа към синтактически свободната речева структура. Не можем да отдадем превес  нито на простите, нито на сложните изречения. Авторовият текст са построени на принципа на разговора. Този принцип мотивира синтактическата свобода при построяване на текста. Отличителна черта на повествователния изказ е разточителството на прилагателни имена. В този начин на повествование всяко съществително име е потърсило своята качествена характеристика чрез прилагателни имена. Те създават определено настроение в разказа и до голяма степен допринасят за философския подтекст.

3.Заключение

Дори и в нашето време, когато Вълка се оказва прозвище на хора, занимаващи се с печалбарство, разказът продължава да търси и да посочва мястото на човека в действителността. Актуални днес се оказват много от въпросите, поставени в текста /"Бре, кучи синове, отде напечелихте толкова пари, та цели палати издигнахте?"/ Колкото и тъмно да е платното, обхващащо българската култура днес, на това платно има светли места, защото всяка култура, която има писатели като Емилиян Станев, свидетелства за наличие за жизнени сили и творческа мощ.