Живеем в земята на Ботев

Живеем в земята на Ботев

Есе

              Живеем в земята, която Ботев целува, когато слиза от парахода "Радецки" на Козлодуйския бряг. Да живееш в оплодената от неговата целувка земя е едновременно привилегия и отговорност.

             Привилегия е да имаш родна земя, да говориш на езика на Паисий, Ботев и Левски, да стъпваш върху вековни традиции, да осъзнаваш чрез родовата си принадлежност себе си като част от историята на своя народ, като част от света. Всеки от нас е клонка от дървото на живота, което е пуснало здрави корени в българската земя. Без тази земя всеки от нас би бил "Лист отбрулен...Бог знай де го вятъра завлече" /П.К.Яворов "Лист отбрулен"/ Привилегия е да си дърво с корени. Защото дървото без корен не може да издържи на силния житейски вятър, на бурите и виелиците, които периодично връхлитат човешкия живот. Достатъчно е да си на петнадесет години, когато започваш да вземаш първите си важни решения и да си представиш, че си "лист отбрулен", че нямаш здравите си корени, че без тях трябва да отстояваш на житейските превратности, за да усетиш колко голяма е привилегията да бъдеш дърво с корен. Децата, които са изоставени в домове от своите родители, най-силно усещат себе си като част от българската земя, защото имат само нея:

Лист отбрулен... Мир за него

в някоя долина.

Кой го чака,

та сираче да заплаче

по родина? /П. К. Яворов "Лист отбрулен"/

Мисля, че колкото по-големи са грижите, които полагат всички за тези деца, толкова по-здрави клони ще станат те. В този смисъл всички сме им длъжници. Обикновено по празници за тях се сещат много хора. Това , разбира се, не е достатъчно. Ако само един ден в годината живителната сила на стоплената от Ботевата целувка земя стига до дървото, то не би могло да остане зелено.

               Да живееш в земята на Ботев е и отговорност. Защото трябва да съхраним корените си, да запазим традициите, да опознаем богатствата на родното слово, да научим уроците на вековната ни история. Трябва да запазим зелена короната на дървото на живота. Отговорността ни не се изразява в извършване на дадено дело, тя не приключва в някакъв определен момент. Да подариш дреха на сираче в празничен ден, да дадеш монета на просещо дете. Думите на учители и родители да достигат до теб само веднъж в годината, а през останалото време да си глух за тях. Не е възможно едно листо да е зелено, а всички други да са пожълтели и мъртви. Не е достатъчно да научиш един урок по български език или по история, да прочетеш произведенията на даден автор, да се вслушаш една вечер в думите на баба за живота и традициите на отиващото си поколение. Отговорността ни съпътства през целия живот. С всяко взето решение по наглед дребни житейски проблеми всъщност разбираме колко голяма е нашата отговорност. Къде, как и с кого да живеем? Къде и как да учим? Какъв език да говорим в условията на глобализацията на обществото днес, когато почти всички млади хора са билингви? Да се борим или да сведем глави и да забравим колко много Ботев е ненавиждал житейската позиция "преклонена главица сабя не я сече"? Решенията на всеки от тези въпроси са свързани с отговорността да бъдеш дърво с корен.

              Земята на Ботев е малка частица от планетата Земя. Самият поет ни напомня, че преди да сме българи и патриоти, ние сме хора. Най-голямата отговорност пред нас е задачата да съхраним човешкото в себе си. Да пътуваме, да опознаваме различни култури, религии и народи, да сме част от глобализираното световно пространство, но да не забравяме, че не сме "отбрулени листи", а сме хора, които неизбежно се връщат към земята, оплодена от Ботевата целувка, към земята, която ни е превърнала в дърво със здрави корени.