ЗАКЪСНЯХ

Майка ми беше, за мене, светица –

разбрах го едва, когато умря…

Себе си смятах за мъченица,

все  нещо търсех, все някъде бях.

 

Не мислех, не вярвах, че съм виновна,

че все бягах далече от своя си дом,

за себе си бях закъснителна бомба,

в душата си влизах със взлом.

 

И нито дума мама да каже,

че пътят, по който вървя,

ще дойде ден да ме накаже,

прощаваше всичко и не ме спря.

 

И как да ме спре със обич само –

бях бурен вятър, сняг и мъгла –

мислех, че нямам нужда от рамо,

че ще се справя с живота сама…

 

А това, дето цял живот търсих ,

го нямаше никъде в целия свят,

от празни химери сега се отърсих,

пред мен - нито брод, нито бряг.

 

Пътят за мене, днес чак, го зная –

сляпа ли, глуха ли, няма ли бях !..

Няма как и не мога да се оправдая –

да я закрилям от мен, че закъснях.