Завръщането – обреченост и невъзможност /”Майце си”, Христо Ботев/ План за ИС

Завръщането – обреченост и невъзможност /”Майце си”, Христо Ботев/

План за ИС

 

І. УВОД:

1.Характер на проблема за завръщането – личен, общочовешки (екзистенциален); проблемът е актуален в българската литература през Възраждането  / в поезията на Г. С. Раковски „Отлъчие из Болгарии на едного българина родолюбца в лето 1853” , Д. Чинтулов „Стара майка се прощава със сина си”/ За разлика от останалите възрожденски автори Ботев разширява рамките на проблема, разглеждайки го и в личностен, и в народностен, и в общочовешки план.

Конфликт (в личността; между личността и общността) –

Проблем /конфликтът се превръща в проблем, когато ангажира изцяло личността и стане обществено значим; когато няма нито едно решение./

 

ІІ. ТЕЗА

1В: Защо завръщането е проблематизирано в Ботевата поезия?

Т1.В обезличаващото робско съвремие на поета и на неговия лирически герой завръщането би означавало примирение и обреченост.

2В:Кои измерения на проблема (конфликтните взаимоотношения в поробеното общество) коментира лирически поетът – от гл.т. на отношение, преживявания, преценки, изводи на лирическия герой?

Т2. Проблемът е коментиран лирически в неговите екзистенциални; духовни аспекти, защото поетът и неговият лирически герой имат активно отношение към робското битие на народа, познават всички основни конфликтни взаимоотношения в робското пространство и имат свой свободен личен свят. Лирическият „аз” носи „сърце мъжко, юнашко”, което не може да се примири с робското битие, със социалната и националната несправедливост. Това го обрича да стане самотник, „скитник”, тръгнал да търси обетованата земя, а намерил само излъгани надежди.

3В:Какво решение на проблема предлага поетът?

Т3.Поетът и неговият лирически „аз” са убедени, че решението на проблема е невъзможно в условията на робство, на социална несправедливост и на липса на духовни ценности.

 

ІІІ. Аргументация

            По Т1

-Непримиримостта с действителността е особено характерна за младостта. Христо Ботев създава елегията „Майце си” на седемнадесетгодишна възраст, когато е ученик в Одеса /стихотворението е отпечатано на 19 април 1867г. в Дядо-Славейковата „Гайда”/. Метафората „мойта младост…съхне и вехне” символично представя невъзможното завръщане.

-Мотивът за скитничеството е въведен още във втората половина на първата строфа /”та скитник ходя злочестен ази”/. Лирическият герой е злочестен самотник, който е обречен да бъде далече от своите близки. Проклятието на скитничеството прави невъзможно приобщаването към семейството.

-Обречеността е разкрита чрез началните въпроси „бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани?” С тези въпроси се подчертава липсата на конкретна вина и се разкрива страданието на душата, която се среща с действителност, с която не може да се примири.

            По Т2

-Будният син на Ботьо Петков очаква да открие в Русия страната на свободата, но се среща с това, което вече е намразил в своя бащин край, с „това, що душа мрази”.

-Мотивът за майчината клетва „ти ли си мене три годин клела…?” разкрива обречеността на завръщането.

-Мотивът за самотността обхваща целия текст. Самотността е разкрита чрез повторението на глагола „нямам” – „приятел нямам”, „никого нямам”. Самотникът от Ботевата елегия търси, но не открива свои съмишленици. Така невъзможността на  завръщането е разгледана и в нейния духовен аспект. Събеседник на лирическия герой е майката, но тя присъства мълчаливо в творбата и монологичната изповед подсилва усещането за самотата на лирическия герой.

-Семантичната опозиция робство-свобода обхваща епохата, времето на Ботевия лирически герой. За поета личностната и националната свобода са взаимообвързани категории. Не може една личност да е свободна, ако целият народ е под робска зависимост. Не можеш свободен да се завърнеш при близките си, които са част от народа, но са роби. Всеки човек е рожба на своята майка, но и рожба на своята родина, той е част от своето семейство, от своя народ, от своето време. /Апостола /Васил Левски/ точно извежда тази зависимост: „Ние сме във времето и времето е в нас”./

 

            По Т3

-Невъзможното завръщане е разкрито чрез противоречието между синовната любов и огорчението. Във финала на елегията лирическият герой събира своята любов и злоба. Така се ражда се едно невъзможно равенство / „баща и сестра и братя мили / аз да прегърна искам без злоба” /, разкриващо невъзможното завръщане. Злобата в смисловото пространство на елегията е синоним на омразата, на съществуването без любов.

-Композицията на лирическата творба обосновава невъзможността на завръщането. Първите два стиха са успоредени чрез синтактичен паралелизъм и анафорично повторение и поставят въпроса за обречеността:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела…?

Последните два стиха са успоредени по същия начин и дават отговор на поставения в началото въпрос и образно разкриват невъзможното завръщане:

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

-Най-същественото качество на Ботевия лирически герой е крайността на чувствата. Неговото сърце знае „силно да люби и мрази”, за него алтернативата на злочестия живот е само една – смърт. Непримиримостта със социалното и духовното битие става причина за невъзможното завръщане.

-Обречеността и невъзможността на завръщането на Ботевия лирически герой са своеобразен призив за духовно извисяване и нравствено усъвършенстване на човека.

ІV. Заключение

Преди Ботев никой от българските възрожденски автори не е поставял толкова високо отделната човешка личност и нейната потребност от завръщане и приобщаване с родното пространство. Не го прави дори и Чинтулов, при когото образите и мотивите излизат от рамките на  конкретно-историческото и израстват до символи. Необходимостта от завръщане е осмислена от Чинтулов не в личностен, а в народностен план, а завръщането е необходим изход от робското състояние. Обречеността и невъзможността на завръщането в „Майце си” разкриват разбирането на поета за човешката личност, която е съвкупност от чувства, потребности и стремежи и е обвързана със своя род, с родината и времето си.