Защо моят любим герой е Акакий Акакиевич /„Шинел”, Гогол /

        Образът на Акакий Акакиевич събира в себе си типичните черти на малкия човек в големия град. Този образ е мой любим герой, защото точно онагледява обратнопропорционалната зависимост между човека и града. Колкото е по-голям градът, толкова по-малък и незначителен е човекът в него. В огромните мегаполиси и милионни градове човекът днес изглежда като прашинка, която търси мястото си в космоса. И обратното – в малките селища всички се познават, всеки е важен за другите. С образа на Акакий Акакиевич Гогол  сякаш проектира в бъдещето проблемите на милионите „малки хора” от нашия глобализиран свят.

       Името на героя /от гръцки – „кротък, незлоблив”/ отвежда към неговия характер и в същото време отвежда към размисли за съдбата на малкия човек. В руския православен календар има няколко светци с името Акакий. Към един от тези светци отвежда датата на раждането на героя – 23 март. Гогол въвежда в текста описанието на избора на име на героя /изборът е направен от неговата майка/ Родилката приема името като съдба, неизбежност и отхвърля много други имена /Мокий, Сосий, Трифилий, Дула…/ Тя заключава: „Щом е тъй, да се казва поне като баща си”. Литературната критика вижда във факта, че Акакий носи името на своя баща, похват за типизиране на образа, за подчертаване на това, че героят е един от многото. На подобен герой не му е нужно собствено име. Това е малкият човек. Такъв е бил и неговият баща.

      Фамилията Башмачкин създава комичен ефект. Така Гогол отвежда читателите към размисли за тъжно-комичната съдба на малкия човек в  материалното общество. Руската дума „башмак” означава обувка. Разказвачът коментира и в същото време насочва вниманието към значението „вещ”, подчертава подмяната на ценностите в едно световъзприемане, в което вещите са по ценни от хората. С лирическо отстъпление Гогол описва чувствата на Акакий Акакиевич във връзка с новия шинел: „Оттогава самото му съществуване стана като че ли по-пълно, сякаш беше се оженил, сякаш беше се появил друг човек и вече не беше сам, а една приятна другарка се бе съгласила да сподели с него своя жизнен път – тази другарка беше шинелът с дебела подплата и здрав хастар, който няма скъсване”. Шинелът замества ‘приятната другарка”, вещите заместват хората. За неговото материално световъзприемане новият шинел се оказва много важен, той го кара да се заглежда във витрините, да се усмихва при вида на картина с красива жена, която е „разголила хубавия си крак”.

      Акакий Акакиевич не ходи никъде, не обръща внимание на храната. Той е социален тип – чиновник от най-нисшето стъпало на административната йерархия - „И тъй в един департамент живееше един чиновник”. Акакий Акакиевич е изцяло предан и отдаден на канцеларската работа: „Едва ли можеше да се намери човек, който така да се е вживял в своята дейност. Малко е да се каже: той служеше усърдно – не, той служеше с любов.” Подчертано е основното действие на героя – преписването. Гогол подчертава механичния характер на преписването, с което се занимава героят-чиновник. Той не променя нищо, дори граматическото лице на глаголите в текста, който трябва да препише. Акакий Акакиевич е мой любим герой, защото неговите двойници изпълват административните институции до днес и се срещам с него ежедневно.

      Тъжно-комично е и отношението на останалите „малки хора” /например портиерите/ към този „малък човек”: „Портиерите не само че не ставаха, но дори не го поглеждаха, сякаш през приемната прелиташе най-обикновена муха”. Човекът е станал значим, колкото една муха. Акакий Акакиевич кротко и мълчаливо понася подигравките и издевателствата от страна на другите чиновници. Единствените му опити за отпор са в моментите, в които подигравките стават непоносими: „Оставете ме на мира, защо ме обиждате!”. Хиперболизираният образ на юмрука /голям „колкото глава на чиновник”/ на единия от грабителите /които крадат неговия шинел/ усилва чувството за беззащитност и умаленост на Акакий Акакиевич.

      Смъртта на Акакий обобщава идеята за обратнопропорционалната зависимост между човека и града, между човека и обществото: „Откараха и погребаха Акакий Акакиевич. И Петербург остана без Акакий Акакиевич, като че той никога не бе съществувал в него. Изчезна и се скри съществото, незащитено от никого, което не беше мило на никого и за никого не беше интересно, не беше обърнало внимание върху себе си дори на естественика наблюдател, който не пропуска да забоде с карфица и обикновена муха и да я разгледа под микроскопа; съществото, което понасяше покорно канцеларските подигравки и без всякаква извънредна случка бе отишло в гроба…”

      При описанието на Петербург като един голям, студен и неуютен свят се извежда идеята за безпомощността на ‘малкия човек’ в „големия град’.  Цялата природа, студът навяват враждебност към човека с изтънелия шинел. Площадът, на който Акакий е ограбен, е „същинска страшна пустиня”, наоколо е ‘сякаш море”, а будката на стражаря е „сякаш накрай света”. По Невски проспект се разхождат не хора, а мъжки шапки и бастуни, дамски ръкави. Тази предметност внушава, че облеклото и външността, които са белези на социалното положение на човека, са подменили неговата човешка същност.

     Образът на Акакий Акакиевич е мой любим герой, защото го срещам всеки ден. Едновременно тъжен и комичен, той ми напомня, че аз също съм прашинка, която търси мястото си в космоса.