И аз изгубих зарад интернет живота и света „… И аз изгубих зарад книгите живота и света”/1/ ЕСЕ

        През 1926г. Далчев за първи път в родната ни литература извежда проблема за опитите на модерния човек да избяга от действителността. В неговия поетически свят „субектът съществува чрез отказа си от света: /2/ „… аз не познавам хората,
не познавам и света”. 90 години след Далчев нашето поколение „не познава хората и света”, но … познава интернет.
          Към „туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, с асансьори, тези замрежени с жици улици, този дим, този шум, тази суета”/3/ ние прибавихме интернет. Но започнахме като Щастливеца да се питаме: „Е, ами кога ще живеем?”./4/ Интернет днес изведе пред културното пространство на човешката цивилизация проблемите за компютърното пристрастяване, интернет геймърството, показа на модерния човек, че времето му е ограничено. Отчетливо се открои драмата на модерното човешко съществуване, което трябва едновременно да изживее и да сътвори битието си във времето. Къде е изходът от драмата?
   Компютърното пристрастяване е болест. От 1991г., когато е публикуван проектът „World Wide Web”/5/ започва бързото нарастване на популярността на интернет сред обикновените хора. Съвременният човек не се отделя от компютъра, телефона или таблета си. Той постоянно е в интернет. Дори когато е сред приятелите си или е седнал на пейка в парка сред природата, той продължава да е част от онази друга вселена и не вижда това, което го заобикаля. Преди да има интернет, ние е имало друго детство - бягане, скачане, игри в калта. За това детство можем да прочетем в книгите или да попитаме родителите си. Днес? Импулсът да се седне пред компютъра е непреодолим, а речниците ни обедняват. Започваме да се превръщаме в машини - с часове наред стоим на стола пред компютъра или с телефон в ръка. Спираме да виждаме истинските и важните неща в живота - усмивките на любимите ни хора, онези незабравими моменти с близките ни приятели. Радостта в очите. Единственото, в което се вглеждаме, е екранът, който така упорито се мъчи да ни изкара от реалността и да ни вкара в друг свят. Когато сме навън с приятели, ние продължаваме да стоим в интернет. Разговорите са редки. По-често единственото нещо, за което се сещаме да говорим, е какво да е следващото ни „селфи”. Какъв е този нов свят? Да не би онези пиксели на екрана да са по-интересни и важни от хубавите и запомнящи се преживявания с любимите хора? Не е ли много по-добре да се усмихваме в реалността на наистина хубавите неща и моменти? Не изгубваме ли заради интернет „живота и света”?
     Друг важен въпрос е защо младият човек предпочита да се затвори в стаята си и да играе на компютърни игри пред това да излезе на чист въздух в парка например. Компютърните игри така сериозно са ни запалили, че ние самите не можем да си кажем: „Хайде, стига вече!”. През 60-те години на ХХв. Стийв Ръсел създава първата в историята компютърна игра-Space Wars./6/ По-късно се появяват и много други игри като Tetris, Tamagochi, Pac Man… Какво толкова намираме в тези измислици? Може би главата, която си отваря устата и яде други глави-Pac Man-е много по-интересна от четенето на книги? Книгите са далеч захвърлени, а грамотността е на заден план и „не оби4аме да пи6ем грамотно”. Интернет е бягство от света, той е друга вселена. Вселена без правила и норми-един различен начин на живот.
     Времето ни на земята е ограничено. Ние няма да живеем вечно, няма и да имаме втори шанс за живот. Времето, прекарано пред компютъра, в много случаи е загубено време. Защо тогава с часове стоим в интернет мрежата? Всеки човек е част от света. Щом си получил невероятната чест да се родиш, трябва да се радваш на живота и да не губиш времето си. Трябва да си поставяме цели, които да изпълняваме и да имаме мечти, които да сбъдваме, защото няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че си постигнал нещо в своя живот и да си горд със себе си. Времето ни не е дадено, за да се занимаваме само с нас самите. Хубаво е и да го споделяме с приятели. Винаги, когато можем, да помагаме на хората около нас, нека до го правим, защото правим ли добро- връща ни се добро. Има време за абсолютно всичко. Не трябва да губим времето си, а да живеем, защото все пак „този, който не цени живота си, не го заслужава”/7/.  
     Как да избягаме от всички тези драми? Ние сами трябва да си наложим правила, които да спазваме, да живеем пълноценно и да отбягваме дългото стоене пред компютъра. В Китай например има нелицензирани тренировъчни лагери за интернет пристрастяването/8/. Интернет е бягство от света. Заради него много млади хора „изгубват живота си”. Злоупотребата с интернет е крайност и като всяка крайност обрича човека на провал и неуспешно реализиране в живота.

       Изходът е в мярката. Казал ни го е още Аристотел в „Реторика” - „средата е златна”. Той ни е посочил също и необходимостта от пример за идващите поколения: „Примерът е подобен на индукция, а индукцията е начало”/9/. Затова трябва да изнасяме фактите: „Достатъчен е един пример: когато свидетелят е почтен, той е полезен, дори ако бъде единствен”/10/. Мярката по отношение на интернет може да го превърне в част от живота и света на съвременния човек. Ако успеем да очертаем контурите на тази мярка ще бъдем полезни на себе си и на своите близки и приятели, защото за тях ще станем „добър пример”.
     През 2015г., 90 години след Далчев, младите хора констатират, че изгубват зарад интернет „живота и света”. Не спират опитите на модерния човек да избяга от действителността. Но можем ли да съществуваме „чрез отказа си от света” и „ами кога ще живеем?”. Трябва да открием мярката…

Цитирана и използвана литература:

1.Далчев, Атанас, „Книгите”, С., 1998, с.36

2.Русева, Виолета, „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години”, Велико Търново, 1993, с.104

3.Константинов, Алеко, „До Чикаго и назад”, София, 1980, с.95

    4.Константинов, Алеко, „До Чикаго и назад”, София, 1980
    5.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B5%D0%B1

    6.https://fakti.bg/technozone/32858-10-fakta-za-komputarnite-igri

    7.Сентенция – Леонардо да Винчи

    8.https://technews.bg/article-15733.html

    9.Аристотел, „Реторика”, София, 1989

    10.Аристотел, „Реторика”, София, 1989, с.135

          Автор на есето : Глория