ИДИЛИЯ

 „Бабо-о ! Глуха ли си, ма ?

Де ли се изгуби !

Пак ли зимника се свря

до ваджишко буре !

Ох, умирам…ишиас…

тухлата къде е ?

Ах, нещастен старец аз,

а пък тя си пее !”

„Тихо, дядо, не крещи,

нямам грижи – пея,

ха така се обърни…

Цял живот с теб крея !

Ще те поразтрия с газ

и ще ти олекне –

баба весела съм аз,

а пък той ще врекне !

Ето ти лимон със чай,

взе ли аспирина ?

Боже ! Де го твоят край,

та да си почина !

Мирно стой, де и не мъркай,

по-добре почивай,

счупения крак не мърдай,

ха сега – заспивай !”

„Бабо, я ми разкажи

нещо за душата,

но преди това стъкни

в огъня дървата.”

„Да разкажа, дядо, що –

нещичко от младост,

че то виж сега какво

имаме на старост…

Млада бях на младини,

дядо, чаках тебе,

а пък ти, по механи,

пиел си и дремел.

Хубави години бяха,

аз ги мислех лоши,

 че очите ми не спяха

чак до късни нощи…

После, помня, теб видях,

стори ми се хубав,

работлива булка бях,

а пък ти бе улав.

Е, родихме си деца –

 Бог да ги поживи !

Разпиля ги зъл света,

но са работливи.

Внуци имаме, унуки –

милите на баба !

Пу, да не им е уруки

радост да ни дават !...

Що си ми, кажи, сега,

дядо побелели,

да бе с мен кога сама

плачех нощи цели.

Нямах бръчки по лицето,

зъбите стояха,

но само ми бе сърцето –

без любов линяха..”

„Я-а ! Каквато я захвана !

Що каза ? Не чух .

Ой, студено пак ми стана,

я метни кожух !

Слушай, бабо изветряла,

дойде ми до гуша !

За любов се размечтала ! –

Цял век тъй те слушам !

Малко ли ти бе, кажи,

обич и милувки ?

Пуста баба брей, ламти

още за преструвки !

В младост сме били сами,

но сега сме двама,

то затуй са старини,

чу ли, бабо стара !...

Ха сега ме обърни

с гръб да съм към тебе,

лягай вече и заспи,

я кое е време !...”

„Пак захърка старосия

Ох, кога ще пукне !,

Пък и няма кой с ракия

с мене да се чукне..

Спи си, старче, спи, кротувай –

ха наздраве, Котко ! –

в старост младостта сънувай…”

„Тихо, бабо, кротко.”