Иванчо Йотата – колоритни образи от повестта „Чичовци” на Иван Вазов

    Още в първа глава /”Общество”/ Вазов ни среща с Иванчо Йотата. Той пие кафето си, но е недоволен, „защото въпреки надеждата, не биде избран настоятел”.

    При въвеждането му писателят поставя акцент върху най-характерното за този образ, това, с което неизбежно всички, докоснали се до повестта, ще запомнят Иванчо Йотата – неговата обвързаност с въпросите ‘за правописанието”. Дори и първата реплика на героя в тази повест носи в себе си тази характерна отличителна негова черта – „Достойни хора! Не могат името си да запишат по граматика и прочия. Тарильомът се подписва: Фарлам, тоест не Варлаам, сиреч наместо веди – ферт, и изяда едното а … и прочия!”

    Втората среща с Иванчо Йотата е в осма глава на повестта. Тук е неговото портретно описание: „…человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаки, с исполински нос и с голямо честолюбие”. Бакалницата, в която Иванчо Йотата изкарва прехраната си, контрастира на литературните стремежи и граматически занимания на героя. Подобно несъответствие се оказва механизъм на комичното в повестта. Принципът на контраста и антитезата е заложен тук като основен механизъм за постигане на комизъм. Ще го открием във всеки възможен детайл. В това отношение е възможен паралел между „Българи от старо време” на Л. Каравелов и „Чичовци” на Вазов. Белетристиката ни след Освобождението почива на възрожденската традиция. Налице е приемственост на стила, на начина на поднасяне. Очевидно е, че Вазов продължава някои Каравелови традиции, но в същото време той се отделя от каравелов и очертава своята индивидуалност.

    Детайлът при Каравелов в „Българи от старо време” има характеризираща функция, психологизмът на Вазов не е аналитичен, той не обяснява защо неговите герои постъпват така, не търси причините за обвързаността на Иванчо Йотата с въпросите на „правописанието“, за неговата бъбривост, малодушие и боязливост. Психологизмът на Вазов е пластичен. Той описва външното състояние на своите герои, а от външното ние трябва да се досетим за вътрешното. От пластиката на детайла ние можем да съдим за психологическото състояние на неговите герои. А нравствените им характеристики писателят извежда директно пред читателя така, както описва физическия облик на своите герои. Нравственият и физическият облик на Иванчо Йотата в повестта е даденост. Вазов директно ни посочва: „Иванчо Йотата беше бъбрица, сплетник, дръзновен и блажеше през коледните пости – скришом от жена си; но това не му бъркаше да мрази ужасно патриката и да гони простаците като Варлаама“. По подобен директен начин е зафиксирано и честолюбието на героя. В едно изречение Вазов е успял да събере трите основни черти от нравствената характеристика на своя герой: „Иванчо Йотата, както казахме, е твърде честолюбив човек, не позволява никому да го обижда, бои се от турците и се води все с учени хора“. Откриваме, че героят, освен че е честолюбив, е страхлив и с претенция за начетеност.

       Претенцията на героите да са онова, което искат да бъдат, за Вазов е също механизъм за постигане на комичен ефект. Поднесена по друг начин, претенцията на Иванчо Йотата за начетеност би могла да извика у читателите презрение, негодувание. Поднесена от Вазов, тази претенция извиква у нас добродушни усмивки, а недостатъкът донася на образа специфично очарование. Навсякъде Вазов подсеща читателя, че учеността на Иванчо Йотата е всъщност претенция за ученост. Авторът напомня, че героят „не се мислеше за прост човек“, а героят заявява: „Време е ние, учените тоест, да се съберем и влезем в соглашение“.  На своята ученост Иванчо дължи и прозвището си – Йотата, защото е „страшен привърженик на йотата, която учител Гатьо злодейски изгони из класовете на училището“. Иванчевата защита на йотата, тази „красота на граматиката“, карат например Мирончо да гледа на Иванчо като на йота, „защото такова очертание имаше Иванчовият труп, врат, глава на стъклата на прозореца“.

       Книжовната реч на Иванчо в бакалницата кара читателите да се усмихват: „Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена. Тази паронимия е налице и в бакалския му тефтер, прилежно изписан и изпълнен с йотата на нужните според героя позиции.

        Литературната деятелност на иванчо се изчерпва със съчиняването на трите слова – „за Неделя Вайа, за мученичеството на св. Георгия Новий и за грехопадението Адамово“. Но тези три слова изгорели и според героя на Вазов това е „за народа загуба велика“.

           Читателят не се учудва, а по-скоро вече очаква, че героят ще „вземе участие във всичките сериозни въпроси, които се възбуждат в Джанковото кафене“. Кои са тези „сериозни въпроси“? Чичовците в повестта, сред които е Иванчо Йотата, говорят за „восточния вопрос“, за църковния въпрос, за правописния въпрос, за свободата. Тематичният кръг се изчерпва с тези разговори и показва мисленето на тези патриархални българи. Това патриархално мислене ги кара и в кафенето, и в църквата да се чувстват все у дома си, да се чувстват като роднини. Патриархалното им мислене се проектира и в заглавието – „Чичовци“. Възрожденското съзнание контрастира с патриархалното мислене и този контраст при Вазов е основният механизъм за постигане на смешното. Особено отчетливо се откроява контрастът между възрожденското съзнание и патриархалното мислене, разглеждайки образа на Иванчо Йотата.

      В епилога на повестта оставяме Вазовия герой отново да „сърба победоносно кафето си“ и да разказва за бягството си с Хаджи Смиона, да замълчава „някои подробности като корабокрушението и наплашването от Мунча“. Героят на Вазов не се развива. И в каря е такъв, какъвто е бил в началото. Промяна няма. А Вазов не е доразказал ситуацията и е оставил финала отворен. Композиционното решение на финала показва, че това е само част от действителността.

      Иванчо Йотата събира в себе си „високите идеи“ на онова бурно време и им придава карикатурен вид със споровете за йотата, с патриотизма на страхливеца, неспособен на саможертва и готов да побегне във всяка трудна ситуация, като облече бягството си с високопарни думи.