Изборът на жената между дома и пътя в стихотворението “Потомка” от Елисавета Багряна

 

Здравейте, ще направим анализ на стихотворението „Потомка” с оглед избора на жената между дома и пътя. Лирическата героиня в стихотворението “Потомка” /от стихосбирката “Вечната и святата”/ има волна и скитническа душа, която избира пътя пред спокойствието на дома. Семантичната опозиция дом-път изгражда духовния свят на тази героиня и се превръща в метафора на новото женско присъствие в родната литература. Домът свързва човека с неговата материална тленност, а пътят отвежда към способността на душата за полет, за възвисяване над материалния свят. Взаимообвързаността на дома и пътя определя рамките на човешкото духовно и материално битие. Домът е изграден от Багряна в модела за битовата ограниченост. Поражда усещането за застой, затвореност и затова е отхвърлен като нежелано битие. Домът с “прародителски портрети” и “фамилна книга в моя род” е чужд за жената, в която “ бие древна, / скитническа, непокорна кръв.” Синоними на пътя в стихотворението стават “необхватните с око поля”, “конския бяг”, “волният глас” и “вятърът, следите изравнил”. Търсят се нови пътища, промяната е заложена в нейната неспокойна душа: „Затова аз може би обичам /необхватните с око поля, / конски бяг под плясъка на бича,/ волен глас, по вятъра разлян. Необходимо е бягството от дома, от застоялото битие. Развързва се потребността от себеизява. Лирическата героиня е дръзка и млада и по нов начин възпроизвежда модела, по който опозицията дом-път изгражда света. Пътят изгражда кръг от представи за нормалната човешка същност, той е полет, без който душата не може да се самоосъществи. Участта на лирическата героиня е видяна като вечно движение, скитане и безприютност. Скитническата кръв “от сън ме буди нощем гневно” и “ме води към греха ми пръв”. Пътят се оказва движение, което има характер на бягство както от затвора на колективните преживявания, така и от надзора над женската участ в традиционното битие. Образът на Блудния син се превръща в стихотворението в Блудната дъщеря: Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя – аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя. За Багряна домът е свързан с неговата майчинска символистична характеристика за разлика например от Дебелянов, който следва традиционната бащина символистична обързаност на човека с родното място. Домът и пътят се пресичат в анафората от последната строфа – “може би”. На кръстопът е самата душа на лирическата героиня, която се опитва да завърже разкъсаните родови връзки, да събере разпръснатите фрагменти на душевното си битие. Любовта се оказва своеобразна пресечна точка между домя и пътя, тя е постигнатото равновесие, “спасението” на “двама от кинжала”. Пътят е важен за Багряна точно заради неговата свързаност с дома. Скитането не е просто отиване някъде, а потребност от завръщане при своята “кръвна майчица-земя”. В традиционните представи пътят е свързан с характеристиките на мъжкото поведение, а домът – на женското. Размествайки местата им, Багряна изгражда един нетрадиционен модел за женско присъствие. Стихотворението е написано в първолична форма. Така се създава усещането за изповедност, но в същото време поетесата успява да излезе от тесните пространствени рамки на автобиографичното и да се идентифицира с един обобщен образ на потомката с “древна, скитническа, непокорна кръв”, която се преражда и затова е вечна. Пътят е представен от Багряна като конкретна действителност, а домът е разкрит чрез символичната образност на портретите и книгите. Домът и пътят се отричат и в същото време взаимно се допълват и сред тази тяхна взаимообвързаност е лирическата героиня на Багряна, която обича „необхватните с око поля” Стихотворението разкрива избора на лирическата героиня на Багряна между дома и пътя и ни предоставя размисли за нашия собствен избор. Благодаря ви.