Изгони скуката в училище

     

 

Скуката е паяк, който плете мрежата си бавно, но сигурно. Започва в първи клас – паякът я плете около теб, после по теб, накрая намира начин, превзема съзнанието ти и докато се усетиш, вече си 12 клас и си обвит в паяжината. Понякога си мислиш за нея, понякога я забравяш, а понякога дори ти се иска да се излекуваш от нея. Единственият, но временен начин за твоето избавление е просто божественият празничен училищен звънец. Макар да знаеш, че „Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е краят на началото.” / Уинстън Ленард Спенсър Чърчил/.

     Ако никога не ти е било скучно в училище, ако хобито ти е ученето, ако през свободното си време решаваш задачи по математика, раздел „Планиметрия”, просто за „удоволствие”, по-добре не чети това…

     Скуката в училище не е болка за умиране, но все пак е болка. Скучаят всички. Но „лошото начинание няма да стане по-добро поради факта, че ще го умножим по 10 000, а 100 лумпена далеч не правят дори един-единствен достоен човек.”, казва Юнг в писмо до д-р Юрг Фирц, 1949г. .

     Всички глобални изобретения и съвременни технологии са плод на всеобщ труд, на усърдна работа, за да не ни е скучно. Учениците се борят със скуката в час, както човечеството се бори с рака или със СПИН-а. Но вместо с лекарства или с опити, учениците намират решението в слушане на „естетически произведения на изкуството” и „вербална комуникация” помежду си (работи безотказно, гарантирам). Е, понякога и ние правим неуспешни опити ( като тези на учените биолози) – правиш опити да влезеш във facebook, но интернетът на телефона ти е прекалено бавен!

     Полетът на крилете на скуката не е лесна работа – решаваш да си полегнеш на чина – той е прекалено твърд, решаваш да слушаш музика – учителката ти се кара, че се чува. Но едва ли решението лежи в слагането на мека тапицерия на чиновете или по чифт тапи за уши за всеки учител.

     Решението е в разглеждането на плюсовете и минусите на скуката – дали печелим или губим от нея. Нека погледнем през ключалката на вратата на класната стая или по-добре от камерата в дирекцията (все пак сме 21-ви век) .

     Математика, 10-ти клас, часът е точно 10 и 27 минути – две добре изглеждащи госпожици си оправят грима преди да бие звънецът, някои ученици практикуват модерния метод за възприемане на информация, когато друг я чете, докато спиш. Сред „тълпата” се открояват измъчен ученик пред дъската, двама отличника и стриктна ученичка.

     Няколко минути по-късно…час по български език и литература, 12-ти клас, 15 минути след започването на часа: на първите чинове седят шест момичета, които искат да получат пълни шестици на матурата, по-назад явно никой не се интересува от темата за урбанизацията в поезията на Христо Смирненски – всички телефони са намерили своето широко приложение в изгонването на скуката.

     И така, в обобщение : изгубваш цели 315 минути дневно (ако имаш 7 часа по 45 минути) от живота си, а както всички знаем, нашето жизнено време не е тъй безкрайно, както скуката в училище.(„Само две неща са безкрайни – Вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен.”, А. Айнщайн). В тези минути можеше да научиш нещо за „нещата от живота” и за „живота от нещата”, но защо да не е по-добре да ускоряваме състаряването си с грим или да спим по никое време (което всъщност ни прави още по-изморени) ?! Ученето е дейност, чиито резултати не се виждат веднага. Да, това е така и ние като Айнщайн вече разбираме защо хората обичат да цепят дърва – „Зная защо има толкова много хора, които обичат да цепят дърва. В тази дейност те незабавно виждат резултатите.”.

     В училище скуката се разнася като миризма на вкисната „любеница” – толкова е силна, че предизвиква мигрена и гадене, а накрая не знаеш от къде е дошла – от Каравеловото „Мамино детенце”, от учителската стая, от директорския кабинет, от канцеларията или от теб самия.

     В школското ежедневие мисълта на Рене Декарт е своеобразен девиз : „Скучая, следователно съществувам.”. А за изгонването на скуката ни помагат всички медии, които буквално крещят в лицето „Забранявам ти да скучаеш!”.

     Може би в проблема се крие и решението. След като почти цялата психология и философия на рекламата е да втълпява, че искаш нещо, може би нейните средства могат да помогнат на учениците да посещават с желание учебните занятия. Няма да е излишна малко реклама на българското училище, ако такава може да се помести между тези на евтин сапун, вредна храна и зъбни протези.

     На българското училище му липсва привлекателност. Децата го приемат като задължение, а всяко задължение е досадно и скучно. Дори и чорбаджи Марко от първия български роман „Под игото” „знаеше, че онова, което се заприщава, по-силно се желае.”. Задължението може да бъде облечено в дрехата на играта. Том Сойер, героят на Марк Твен от едноименния роман, превръща задължението да боядиса оградата в забавна игра. Щом Шекспир нагледно доказва, че животът е игра, че на сцената сме ние – актьори, не по свое желание, значи и ученето може да бъде превърнато в игра, а в училище да има повече занимателни моменти. Те ще изгонят скуката.

     Липсва нещо ново и иновативно. Старият учебен материал, с който са се срещали нашите баби, днес съвсем естествено не иска да се впише в новото време на глобализация и компютърни системи и технологии. Тъй като няма открита машина на времето, която да пренася младите хора няколко десетилетия назад, те скучаят в часовете с архаични учебни помагала.

     Но недостатъкът на новото е, че то никога не остава ново. Макар че „всички бързат към новото” (латинска сентенция). Винаги има нещо по-ново от новото, което кара предишното да изглежда старо. Така че друга латинска сентенция напомня : „Това, което е сега старо, е било някога ново.”.

     Колко бързо пропиляваш времето си в училище,бягайки от скуката. И то защо – заради един паяк, който в първи клас ти не уби, за да не развалиш тишината в класната стая…

 

 

 

*Забележка: В есето са използвани мисли на Уинстън Чърчил, Алберт Айнщайн, Уилям Шекспир, Рене Декарт, цитати от „100 писма” от Карл Густав Юнг, от романа „Под Игото” от Иван Вазов, заглавията „Маминото детенце” от Любен Каравелов и „Том Сойер” от Марк Твен, както и латински сентенции.

 

Автор на есето:

Елица Красимирова Коева