Израстване на народния дух в романа “Под игото”

            “Под игото” е първият роман в българската литература. Когато разглеждаме изображението на българската действителност в романа, трябва да имаме предвид неговото първо място в родната романова белетристика.Въпреки че Вазов използва образци от чуждата литература, твоевцът  успява да нарисува широка епична картина  на революционното израстване на народната душевност. 

            Писателят представя проблемите за възпитанието в българския дом, за отношението към науката, морала, религията, свободата, поробителите. Всички тези проблеми са разгледани  с една ясно поставена и постигната цел – да се разкрие революционното израстване на народния дух, за да стане ясно, че този народ е достоен за свободен живот.

            Писателят насочва читателското внимание към духовното битие в българското семейство още в първа глава “Гост”.  Народната душевност е видяна от Вазов по време на робството и нейните контури биха били непълни, ако авторът не беше разкрил отношението на българина към поробителя. В първа глава се срещаме с възгледите на три поколения българи за робството. Баба Иваница е израснала в страх, цял живот е плашена и затова тя също плаши своите внуци: “спи, бабината, че турците ще дойдат”. Синът й, чорбаджи Марко, се мъчи да се освободи от този страх: “мале, стига си ги плашила”. Внуците, с характерната за младостта смелост, са се сбогували с робския страх. И малкият Петърчо е категоричен: “Бабо, кога аз пораста, и бачо Васил, и бачо Георги, ще изколим всички турци”. Проследявайки различното отношение на три поколения българи към поробителя, Вазов доказва, че страхът не е част от националната духовна характеристика на българина.  

            В главата “Радини вълнения” към поставените проблеми авторът добавя още един – за свободата , която ще ни донесе Русия. Доразработването на този проблем е в главата “В Ганковото кафене”. Българското национално съзнание е будно. Ще го открием на всяка маса в Ганковото кафене. И макар че резонансът на политическите събития по света достига до възрожденските българи като ехо, в главата “В Ганковото кафене” те всеки ден с оптимизъм и вяра повдигат “восточния вопрос”. Смели изводи се чуват в кафенето – “Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече…Бутни го и ще падне…И ако не го бутнем, ахмаци сме”. Към силно изявеното национално съзнание Вазое ни връща и в главата “Представлението”, когато в присъствието на поробителите се понася песента “Пламни, пламни ти в нас любов гореща”. Вазовото отношение към тази сцена ще открием в Мичовия възторг:”Пейте, момчета, да сте живи”. На тлаката в Алтъново сред глъчката се чува песента за Стоян хайдутин, който иска да е красив в смъртта си. Чувайки тази песен, Огнянов разбира – “Да знаеш да умираш, ето разковничето за победата!” Будното национално съзнание на българина ще го запрати в пожара на въстанието, но и ще донесе свободата. Вазов убедително доказва по художествен път, че народ с такъв революционен дух не би могъл да се примири с робството. Такъв народ е достоен за свободата си.

            Непосредствено преди въстанието , в главите “Около един труп”, “Новата молитва на Марка” и “Пиянството на един народ е разкрит стремежът на българина да извоюва своята свобода, да жертва мило и драго, да плати всяка цена. В началото на романа бай Марко съветва:”Ние сме в чрево адово. Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст!” А после сам отсича черешата си, за да направят от нея първото черешово топче в Бяла черква. В “Зелената кесия” отец Викентий пристъпва към кражбата, за да помогне със средства на народните стремления. Но се оказва, че не се налага да краде, защото духовенството е съпричастно на порива към свобода на своя народ и заедно с него ще вдигне тежкия кръст на борбата.

            В главата “Пиянството на един народ”, която е кулминационен момент в романа и образец на публицистично авторово отстъпление, Вазов  се опира преди всичко на свои текстове, посветени на Априлското въстание , за да покаже революционното израстване на народния дух. Писателят цитира “Епопея на забравените” и заговаря с езика на Левски, Каблешков, Бенковски. Приповдигнатата Вазова риторика е родена от гордостта и преклонението на поета пред саможертвата на тези български синове. Авторът обобщава: “Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…”

            “Под игото” не е изображение на батални сцени. Това е роман за подема на революционния  дух на един народ, който е достоен за своята свобода.