Имитация на европейското в поведението на Бай Ганьо

Два типа българи пътешестват из чужбина от времето, когато след Освобождението родното пространство се отваря за чуждото. Типът на интелигента пътешественик, който търси допир с духовните завоевания в европейското пространство и типът на малокултурния използвач, сляп за културните достижения и имитиращ европейското в поведението си. Първият тип на интелигента пътешественик ще открием в колективния портрет на автора и неговите спътници /Филарет Голованов и доктор Стоян Радославов/ от пътеписа на Алеко Константинов “До Чикаго и назад”. Вторият е потърсен от Щастливеца в поведението на едноименния герой от книгата “Бай Ганьо”. Докато първият тип извиква радост и удовлетворение, вторият поражда национален срам.

            Имитацията на европейското превръща Бай Ганьо в модел на неприемливо поведение – в и извън страната. Тази имитация има за цел да прикрие отказа на героя да се докосне до културното европейско пространство и чертае контурите на един ограничен духовен свят. С нея се прикрива некултурност и псевдокултурност, алчност и стремеж към келепир, псевдопатриотизъм, нахалство, невъзпитаност, самохвалство.

            Изведената на показ имитация на европейското в поведението на Бай Ганьо кара и литературната критика, и читателите да правят всякакви опити да се разграничат от героя на Алеко Константинов. Не е случайно избрано прозвището на Бай Ганьо – Балкански. То поставя пространствените рамки, в които могат да бъдат открити чертите на неговия морал, нравственост и култура. Пътувайки из Европа, Алековият герой имитира желание за запознаване с духовните достижения на европейското население. В “Бай Ганьо на изложението в Прага” авторът иронично оголва имитацията на любознателност на своя герой – “Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни”. Любознателността се оказва прикритие за използвачеството и стремежа към келепир. В купето при “простите хорица” Бай Ганьо забравя за европейските си претенции и откровено заявява: “Страшни диванета са туй учените…Ама чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па виде щем кой е кум, кой е сват”.

            Хуморът и сатирата при проследяване поведението на героя опровергават представата за “европеизирането” на Бай Ганьо, показват несъстоятелността на тази претенция. “Истерическо ха-ха-ха-ха!” разцепва въздуха, когато в операта Бай Ганьо “се съблякъл по ръкави и си разкопчал жилетката, която го стяга от натъпканите в пояса му мускали…” /”Бай Ганьо в операта”/. В образа на своя герой Алеко търси съизмерването на българина и европееца. Не е случайно, че авторът извежда героя от своята среда и проследява поведението му в европейската среда, където “Независимо от бабаитското поведение и маниери на бай Ганя, които вече заприличаха на кощунство, на подигравка със свещените чувства с всички окръжающи” /”бай Ганьо в Дрезден”/ претенциите на героя за европеизиране се оказват жалки, едновременно смешни и тъжни. Имитацията на европейското в поведението на героя се откроява при разглеждане на опозициите чест - безчестие, принципност - безпринципност. Определящият фактор в поведението на героя е келепирът. Бай Ганьо търси облагата за своя сметка на всяка цена, пренебрегвайки чест и достойнство и отказвайки се от всякакви принципи. Категоричният избор на Алековия герой, липсата на съмнения и колебания при имитацията на европейското в поведението насочват към готовността му с безчестие и безпринципност да отстоява направения избор.

В европейското културно пространство Бай Ганьо крачи без въображението, което е преобразяващата творческа сила на човечеството. Имитацията на европейското в поведението му е рожба на празнотата, пустотата, която е изпълнила духовното му пространство. В отношенията му с другите откриваме космическа изолация, която е естествен спътник на стремежа към келепир. Завръщайки се от Европа, Алековият герой се насочва към политиката, продължавайки да имитира принципите на политическия живот. Във властта той вижда ефикасен, сигурен и бърз инструмент за забогатяване. Дребният търговец на розово масло се насочва към властта, стремейки се да забогатее чрез нея – “Не е ахмак бай ти Ганьо, той знай кога му е времето да се вика “да живей!” едно “да живей” – хоп едно предприятие”. /”Бай Ганьо и опозиция – ама де-де!” Изяснявайки пред Иречек /”Бай Ганьо у Иречека”/ своите политически пристрастия, героят откровено заявява, че и либералите, и консерваторите “са маскари” – “Маскари са до един!…Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжен!…търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може!”

Книгата “Бай Ганьо”, която излиза 1895г., завършва с обещание за нови срещи /”Прощавай, не е чудо пак да се срещнем”/ и затова е определена от литературната критика като “отворен” роман, а Бай Ганьо е художествен образ, на когото предстои безсмъртен живот. Зад този “отворен” финал продължава да наднича имитацията на европейското в българския живот. Но това е финал, който се дописва от всеки от нас. Сами трябва да решаваме дали ще имитираме, или поведението ни наистина ще бъде европейско. Раздялата с Бай Ганьо като имитация на европейското е въпрос на личностно и национално самопостигане и самоосъзнаване.