Индивидуалистично-хуманистичната трактовка на човешката проблематика във философската лирика на Пенчо Славейков /”Сърце на сърцата”, “Cis moll”, “Успокоения”, “Фрина”, “Микел Анджело”/
Публикувано: 2018-01-31 09:28:51
В посветеното на паметта на Пенчо Славейков стихотворение Димчо Дебелянов го определя като “жрецът войн” , имайки предвид, че това е най-крупната фигура в модерната българска литература. Основни черти на философията на Славейков са индивидуализмът /пълната свобода на твореца и личността/ и естетизмът, който го кара да се прекланя пред голямото изкуство. Ще открием тези черти във философските му поеми, които са писани през 90-те години на миналия век. През 1892 в “Мисъл” се появяват “Cis moll”, “Сърце на сърцата”, “Успокоения”, “Фрина”, 1895 излиза “Микел Анджело”. Така наречените “философски поеми” на Славейков задълбочават интелектуалното и мисловното начало в неговото творчество.
С "културните" герои /преди всичко видни световни творци- Бетовен, Прометей, Микеланджело,Шели/ в своите философски поеми Пенчо Славейков утвърждава един горд, духовно-аристократичен идеал за твореца, който отвежда към естетическата програма на кръга “Мисъл”.
Във “Фрина” Славейков ни среща с ясно заявен култ към красотата: ”Ще дойде ден, и той не е далеч/ вселената когато ще да знай/ една богиня само – хубостта”. В това отношение Славейков е последовател на Шилер, чийто девиз е :”Единствено красотата ощастливява целия свят и всяко същество забравя своите предели, щом вкуси нейния чар”. Поемата “Фрина” представя философско-естетически възгледи, сходни с тези на Оскар Уайлд/”Портрет на Дориан Грей”/ И двамата се прекланят пред красотата – и в живота, и в изкуството. И двамата са за живот според “влечението на натурата”, за “абсолютна” свобода на индивида. Сходството има за своя основа факта, че и двамата са типични представители от “края на века” и се ръководят от индивидуалистични обществено-исторически тенденции. Лорд Хенри /”Портрет на Дориан Грей”/ заявява: “Да бъдеш добър – значи да живееш в съгласие със себе си…А който е принуден да живее в съгласие с другите, той е в раздор със самия себе си”. “Съгласието със себе си” е начин на мислене и при Пенчо Славейков, който се присъединява към парадокса на англичанина, че мъдрите противоречат на самите себе си. Оскар Уайлд заема много по-крайни индивидуалистични позиции от Славейковите. Ако темата за красотата и естетическата наслада, която тя извиква, е централна за творчеството на Уайлд, в творчеството на Славейков тя заема много по-скромно място.
В стремежа си към вътрешна свобода Славейков се бори срещу остарели нравствени понятия и норми, против лични и обществени предразсъдъци, против веригите на традицията. Крепител на такива остарели норми е религията, църквата Славейков е атеист, който смята, че религията трябва да бъде заменена от изкуството, което от своя страна е жизнеутвърждаващо. Защото не на бога трябва да служи свободният човек, а на живота.
В “Cis moll” творецът търси отговорите на три основни философски въпроса. Първият от тях е за страданието. Според Славейков страданието стимулира творчество, а изкуството може да бъде единственото спасение от страданието. Вторият философски въпрос е темата за тълпата и творецът, а третият – за твореца като месия. В поемата поетът извежда на преден план своето разбиране, че творецът не може да бъде разбран от тълпата, но в същото време творецът има за цел да просвети невежите. Ако вникнем в биографията на Славейков, ще открием корените на проблематиката, заложена в “Cis moll”. Проблемът за страданието е близък на автора, а болката на Бетовен му е позната. Предавайки страданието на Бетовен, авторът дава възможно най-добрият пример за страдание, преодоляно чрез изкуството. Защото страдащият вижда неща, които са невидими за останалите: “Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп,/ но в слепота, от хилядите зрящи/ едничък само той е виждал ясно”. Страданието и изкуството се сплитат в едно, за да се появят уникални в своята същност творби. Проблемът за страданието като стимул за творчество има допирни точки с проблема за твореца и отношенията му с тълпата. През 1892 Славейков е в Лайпциг, където се запознава с идеите на немските романтици и определено му допадат възгледите на Хайне, според когото изкуството е за ограничен кръг от хора. Те са богоизбрани и не могат да бъдат разбрани от останалите. Тълпата не може да разбере страданието на твореца. То е непонятно за нея. Това е една от идеите, които авторът е заел от Ницше. Страдащият, който прави изкуство, е месия. Той е свят човек, който просветлява останалите. Защото страданието зарежда изкуството със сила, която може да бъде взета само от болката на страдащия. В “Микел Анджело” е разкрита невероятната воля на духа и копнежът на художника за достигане на абсолютното съвършенство. Това е един фаустовски дух на надарената личност, която носи в себе си благословеното проклятие на твореца. Славейков представя моменти от работата на Микеланджело върху статуята на Мойсей и в статията “Българската поезия” авторът извежда творческата си позиция, заявена чрез тази поема:”…художникът, както и мислителят няма нужда да се бърка в ония борби на живота, които не са по натурата и по призванието му”.
Както в “Микел Анджело” , така и в “Сърце на сърцата” се поставя проблемът за вярата в идеала. Поемата “Сърце на сърцата” е поетическо вглеждане в последния ден от живота, смъртта и погребението на английския поет Пърси Биш Шели /1792-1822/Откриваме в нея идеята за духовното водачество на силната личност, за радостта от творческото съзидание на новатора.
В статията “Хайне в България”, както и в други свои критически бележки, Славейков издига в култ свободата на творческата индивидуалност и се обявява против тенденциите в изкуството. Но в своята антитенденциозност Славейков не е последователен. Не само защото последователноста не е в нрава му. Оказва се прав Оскар Уайлд, който твърди, че “Образованите противоречат на другите, а мъдрите на себе си”. Славейков не е антитенденциозен, когато слави красотата във “Фрина” и когато в “Микеланджело” ни внушава, че художникът не трябва да служи пряко на борбите на своето време. Едва ли биха възникнали философските поеми на Славейков без идейно-емоционалната тенденция, заложена в тях. Несъмнено общуването на Славейков с Гьоте е вдъхновило до голяма степен усилията на българския творец да обогати българската литература с философска поезия.Славейков не обича понятията “школа”, “направление”, “метод”, но художественият метод във философската му лирика може да се определи като психологически реализъм, съчетан с романтизъм и индивидуализъм.
Издигайки лозунга за индивидуализъм и естетизъм, Славейков оставя зад себе си възрожденския и вазовски тип писател, който е органически свързан с обществото и за когото художественото творчество е обществена мисия, и се насочва към търсенията на модерната европейска култура. Писателят става “войн”, който се бори за “европеизиране” на българската литература. Жрецът-войн.