Йордан Йовков /1880-1937/ - живот и творчество

          След Вазов и Елин Пелин българският разказ достига третия си голям връх. Литературните изследвачи /Св. Игов „Кратка история на българската литература”/ отреждат на Йовков място до „такива световни майстори на жанра като Чехов, Мопасан, О, Хенри, Хемингуей/.”

         Писателят е роден в Жеравна. Работи като учител в Добруджа, тук прави първите си литературни опити, които го сближават с литературния кръг „Звено” /1914г./ Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота, от 1915г. е журналист във в.”Военни известия”. Войната се оглежда в циклите „Край Места”, „Те победиха”, повестта „Земляци” и два тома „Разкази” /1917-1918г./ Това е „военната проза” на Йовков и първият етап от неговото творческо развитие. Достатъчно е, за да бъде определен от Николай Райнов като „основател на българския военен разказ”. Художникът Йовков се насочва към интимната психология във военните преживявания на своите герои /подобно на Дебелянов в поезията/ отрича антихуманната същност на войната.       „Жетварят”/1920г./ е написана в Добрич, в дома на неговия тъст абаджи Кольо. Йовков е останал без работа. След дълги и унизителни молби за помощ негови приятели му издействат дипломатически пост в Букурещ.. Тук той създава своята първа класическа книга, която е посрещната с възторг от литературната критика – „Старопланински легенди” /1927г. Вниманието на писателя е съсредоточено върху традиционния  български символ – Балкана. Но този символ е изпълнен от писателя с ново съдържание, различно от традиционната символика на Балкана като приют на българското свободолюбие и юнашка смърт /Ботев „Хаджи Димитър”, Пенчо Славейков „Кървава песен”/ Тук разказите са насочени към естетизирана смърт, която е в името на индивидуални човешки ценности /най-често любовта – „Шибил”/. През 1928г. излиза книгата, която е нов етап в цикличното обединение на разкази – „Вечери в Антимовския хан”. Централен образ символ вече е Ханът, кръчмата. В центъра на самия хан са двете Сарандовици, чиято красота събира съдбите на хората. Трета / и последна излязла приживе – Йовкова циклична разказна книга е „Ако можеха да говорят” /1936г./. Централен образ-символ в този сборник е Чифликът /той е основно място на действие и в „Чифликът край границата” /1934г./ Трите циклични книги на Йовков са определени от литературната критика като три възходящи етапа в опита на писателя да създаде по-голямо единно епическо пространство. Те са в духа на самобитната българска жанрова тенденция на път към романа чрез циклизация на по-малки повествувателни творби.

        В сп."Демократически преглед" през 1915г. излиза "Земляци". Когато през 1917г. Йовков решава да издаде първата си книга, "Разкази", т.1/1917/, той слага в началото тази творба. Творецът гледа на нея като на своеобразно начало. Разказът е със силна антивоенна нота. В него откриваме писателя, който дири хуманизъм дори и в най-антихуманната изява на човечеството - войната. Йовковото "не" на войната не е декларирано, не е издигнато като лозунг над читателската аудитория, не е плакат, изписан с едър, привличащ вниманието шрифт. То е изстрадано, внушено чрез проследяване преживяванията на героите. Войната се оказва отрицание на патриархалния бит и нравственост, тя откъсва героите от земята, от техния свят. Не би било правилно да търсим Йовковото “не”  на войната в непосредствено разкриване на ужасите й, в прякото описание на кървави боеве, на трупове и разрушения. Трябва просто да видим гроба на Стоил и да си спомним думите му: “земята не чака”. Йовков не може да приеме войната, защото обича хората.

      Заглавието на разказа е смислово натоварено, напомня за предвоенната съобщност на героите, които не са събрани заедно от войната. Тяхното родно село е Брешлян. Експозицията на разказа ни представя една военна част  на лагер край Мраморно море и землянката, в която живеят като едно семейство Стоил, Никола, Димитър и Илия барабанчикът, който е най-млад /”съвсем младо момче от последния набор”/. Никола покровителства Илия, а Димитър е мишена за шегите му.  Стоил  чувства пробуждането на земята и след срещата с Делчо стига до идеята за бягство от фронта – “Ний търпим, господин подпоручик, ами тя не чака…тя, земята. Виж я на – тя приказва!…”. /точно тези думи си спомня Делчо на финала на разказа пред гроба на Стоил/. Той е примерен войник, но любовта към майката земя, наследена от дедите, се оказва по-силна от стремежа към образцово военно поведение. В мислите си Стоил е на село, където започват приготовленията за пролетната сеитба. В дълги писма до село той дава наставления за селскостопанските работи.

      Патриотизмът на Йовковите земляци се изразява чрез религиозността им. Стоил е бил псалт в село, а в полка помага на свещеника при литургии и панахиди. Земляците на Йовков са над националната определеност. При описанието на бойното поле при Кайпа и вещи на мъртъв войник Стоил пролива сълза над смъртта на един човек, без значение каква е неговата национална принадлежност. Йовков е майстор на художествените детайли в описанията. Привърженик на обективно-епичното повествование, писателят постига своите внушения чрез детайлите. Такъв детайл е описанието на облеклото на героя. Дрехите не са по неговата мярка. Това е логична последица от високия му ръст – “Стоил е наистина много висок и едър, но няма тая внушителна и мъжествена фигура, каквато имат обикновено твърде снажните хора”. В същото време читателят разбира, не не само външната страна на образа не се вписва във военната обстановка. Дълбоката същност на Стоил е отрицание на войната. Никола е своеобразен контрапункт на Стоил. Той е “весел, приказлив и малко ексцентричен човек”. Ловец е и затова възприема войната като своя стара професия. За разлика от Стоил той “има внушителна и войнствена фигура”. Не изкарва хляба си, обработвайки земята, има скитническа душа , обвързан е с природата.

Стоил е добър войник, баща, другар, той е трудолюбив, религиозен. В негово лице Йовков въплъщава своя идеал, който е унищожен от войната.

Цялата обстановка в разказа говори за войната, но посоката на размисли и внушения е към нарушената връзка на човека със земята. Войната е тази, която е разрушила тази вековна взаимообвързаност. Йовковото “не” на войната е казано не чрез описание на военни стълкновения, а чрез извеждане на преден план на последиците от тях.

           България е преживяла три войни, но Йовков остава чужд на отчаянието и озлоблението, което разединява нацията. Той смята, че  грубата житейска реалност може да бъде преобразена от любовта и творческото начало в човека. Универсален принцип, заложен в неговите разкази е любовта, разбирана в нейния най-широк спектър от значения и определен като “любов към ближния”. Всеотдайната любов в света на Йовков стига до жертвеност. Писателят утвърждава съзидателното творческо начало – трудът. В този дух е написана повестта „Жетварят” /1920г./ Повестта завършва с нравствен катарзис. Сред житата героят вижда образа на Исус Христос. До края Йовков съхранява вярата си в доброто, в прошката, в любовта и нравственото прераждане на хората.

          За Йовков ‘любовта между хората” не се свежда само до чувството. То неизбежно съществува, но не е достатъчно, за да изпълни съдържанието й. Освен чувство, любовта е смисъл и цел на живота, необходимост при духовния растеж, ценност, която “стои над всичко друго”, дълг, преданост, вярност, порив на сърцето, готовност на всякакви жертви въпреки повелите на разума. Писателят поставя възможно най-широките рамки на любовта – доброта, красота, нравственост. Любовта е Йовковата хуманистична морално-естетична религия и в същото време е безкраен лабиринт от житейски и душевни драми. Според писателя истинската любов кара човек да извърви дълъг път като всяка следваща крачка изисква от личността все повече да се отваря към околния свят и да напусне рамките на егоистичното си “аз”. Ако на първата крачка е любовта към отделната човешка личност, на втората е любовта към всички хора по света. Ако хората извървят тези крачки, ще са познали любовта и радостта от съзидателното творческо начало. Нравствено-хуманистичните възгледи на Йовков се градят върху следните опорни точки:

• Естетичното за твореца е съграденото по законите на красотата.
• Етичното е свързано с основните християнски символи – вяра, надежда, любов, прошка, милост, състрадание.
• Йовков естетизира етичното, според него идеята за доброто е винаги красиво
• Когато физическата красота ражда любов, тя е съзидателна сила, но когато извежда хората от нормите и морала, красотата се превръща в разрушителна сила. Даже и абсолютната красота, издигната от Йовков в култ, когато е безнравствена, носи гибел и е без бъдеще.

- Смъртта не е опозиция на любовта, тя е  прозрение за необходимостта от любов.

– Екзистенциалната човешка самота в един лишен от любов свят

- Любовта ражда прошка /Когато е нарушена хармонията между “аз” и “другите”, единственият начин тя да се възстанови е прошката, която е родена от любовта. Индже отрежда прошка на своя убиец – “Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй!”

Наличието на устойчива ценностна система, на утвърдени представи за добро и зло, за красиво и грозно, за правилно и неправилно могат да предпазят човека от дисхармония, която е гибелна. Храмонията в човешкото битие се постига с любов.

          В ценностната система на писателя Йордан Йовков добротата е издигната като принцип. Тя е неизменна част от духовната характеристика на човека. В света на Йовков грубата житейска реалност може да бъде преобразена от добротата. Разказът  “Серафим”  разгръща етичен  цикъл, включващ добротата, милостта, състраданието. Тези понятия, които са ключови за християнската етика, са естетизирани и универсализирани от твореца чрез образа на Серафим.

         Семантиката на името отвежда към ангелите, които са християнски символи на добротата, чистотата и обичта. Така етическата същност на героя е изведена на преден план и насочва към универсалните и хуманистични ценности на писателя.

         Разказът започва с описание на главния герой. С усет на психолог Йовков подбира художествените детайли. Двойното отрицание – “нито селянин, нито гражданин” отвежда мисълта извън параметрите на социалната характеристика, въпреки че епитетите “дрипав, окъсан” са детайли, които подсказват бедност. Социалният конфликт в разказа е подменен с нравствен, който за Йовков е не по-малко важен. Много са знаците на бедността и при подробното описание на палтото на Серафим – “оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено”. Верен на стремежа си към обективно повествувание, в което липсва  намесата на разказвача, Йовков изгражда описанието на Серафим през погледа на Еню, собственик на кафенето, в което влиза Серафим.

         Диалогът между Еню и Серафим представя световъзприемането на героите. Еню “строго” отбелязва, че Серафим трябва да си купи ново палто, а Серафим с усмивка отвръща, че палтото “е, тъй да се каже, добро за музея”. И името, и благата усмивка на героя, издават особената духовна мярка на автора. Палтото в случая става показател за два различни типа отношение към материалното в живота. Еню цени материалното,  за Серафим то е необходимост, която не е първостепенна. Началният диалог в кръчмата  извежда  различията в ценностните системи на героите. Детайлът с врабчетата подсказва, че добротата е същностна черта от духовния портрет на Серафим. Той седи на пейката, “сладко-сладко дъвчеше сухите залъци” и се пази да не мръдне, за да могат врабчетата “да си вземат някоя трохичка”. Милост към живота във всичките му форми и проявления изпитва Йовковият герой.

         Слушайки разговора между Павлина и Еню, Серафим “тихичко” прибира хляба си. Павлина моли Еню за пари, защото трябва да заведе мъжа си в болница. Еню е ядосан и сърдит. В кръчмата се разгръща една напрегната психологическа ситуация. “Сиромашия до шия, а?” – това са единствените думи на Серафим, след като е чул разговора между Павлина и Еню. Потъналият в мълчание самотник изглежда непроницаем и далечен. Но със сърцето си е взел решение. Сам с окъсано палто, одрипан, Серафим дава на Павлина изкараните с много труд и лишения пари, за да помогне на болния й мъж.  Дава й парите си с едно единствено условие за връщане - “Когато Господ на нея, и тя на мене.” Така в разказа ясно се откроява противопоставянето на два морала, два възгледа за ценностите в живота, два типа човешко поведение. И макар че Серафим смята, че нищо особено не се е случило /“Какво съм направил! Никому нищо не съм направил”/ Йовков предпочита точно този тип  поведение, утвърждава неговата ценностна система. От позицията на хуманист писателят смята, че доброто у хората няма цена и нищо материално не може да бъде заменено с него. Откриваме  концепцията му не в отделни реплики, а в цялостното разгръщане на сюжета.

         Финалът на разказа има богат подтекст. Серафим говори на Еню, но не го поглежда, усмихва се, но е далече от прагматизма на своя събеседник, духовно се е разграничил от егоиста до себе си.

         Серафим носи със себе си идеята за вечната човешка доброта, затова е странник и бездомник, “чудноват човек”, който разнася добротата по света. Той е символ на освободения от оковите на материалното духовен свят.

       Йовков следва традицията на Вазов и Елин Пелин да изобразява националния живот, съсредоточава вниманието си към селското битие, но го одухотворява и естетизира. Така в образния свят на разказа “Другоселец” откриваме заедно с реалния български бит и универсалната драма на битието. Въвеждащото описание в разказа е представено през погледа на селяните, които са герои на разказа. От детайлите разбираме, че действието протича в кръчмата по време на празник: “Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора”. Характерната за Вазов конкретност на началната картина липсва в разказа на Йовков. Писателят не определя историческото време, а географското описание на мястото е заменено от детайли, разкриващи годишния сезон и взаимообвързаността между хората и природата – “Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове”. Така авторът ни пренася в една кръчма през късна пролет. Това е декорът на действието в разказа “Другоселец”.

     Времето и пространството в разказа са в душата на героите. Без да отсъства напълно в разказа, физическото пространство само очертава в леки щрихи мястото, където се извършва случката. Кръчмата, зелената трева, която “е поникнала и на камък” са декор, който има за цел да изгради и да допълни проблемите в душата на героите, които после ще станат обект на размисъл. Пространството и времето са нужни на автора, за да изведат чувствата в душата на героите.

         Разказът може условно да бъде разделен на три части. Първата представя героите в кръчмата, втората насочва читателското внимание към другоселеца, а третата показва как се променя отношението на селяните към непознатия. Първата част е построена като диалог, чрез който се разкрива мисленето на героите. Разговорите за природата, за реколтата и надеждите, свързани с нея, завършват със спомена от детството на дядо Иван за кръста, на който е разпънат Христос. С появата на полския пазач в кръчмата започва втората част. Появява се в селото другоселец, чието име Йовков не съобщава, защото авторът цели да излезе от конкретното, единичното и да насочи вниманието към същността на представената история. Човекът е от друго село и влиза с кончето си в чужда нива. Татар Христо е “вдигнал юмрук”, а дядо Иван приканва – “Удари го, удари го!”. Единствен пияният Торашко каменарят  нарича другоселеца “братко” – “Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!”. Реакцията на Торашко сякаш отваря очите на селяните за бедността и страданието на чужденеца и изпълва сърцата им със състрадание и милост.

      Описанието на другоселеца е изградено чрез художествени детайли, които рисуват бедността и мъката му. Той е “дрипаво облечен”, “по изтърканата му антерия имаше кръпки”, бърка “бавно, с мъка”  във “вехта кесия”, от която изважда “една банкнота от двайсет лева, сгъната на четири” за черни дни. С детайли, които подсказват бедност, е изградено и описанието на кончето – “едва се държеше на краката си”, “слабо, дребно”. Страданието на чужденеца ражда състраданието на селяните. Първоначалната им враждебност се заменя от доброта. Писателят изобразява промяната на своите герои след срещата им с чуждото нещастие. Споделената болка извиква желанието им да помогнат – “Спуснаха се всички да помагат”. Според Йовков желанието да се стори добро е по-ценно  от действително стореното добро. А още по-значимо става стореното добро, ако то е отправено към непознат човек. Страданието пречиства душата на хората, извисява я и този, който е страдал, става съпричастен към чуждата болка, открива пътя към доброто.

        В последната част на разказа другоселецът остава сам в страданието си. До него е парче недокоснат хляб. Пада вечерта. На коленете си е сложил главата на умиращия кон, а над него са звездите, които се отразяват в очите на животното: “Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите”. Неказаното е изразено по лаконичен начин. Далечните лъчи на звездите и мълчаливото присъствие на човека и коня рисуват събирателен образ на човешката мъка и безпомощност пред страданието.

         Проследявайки промяната в поведението на селяните и болката на другоселеца, Йовков напомня, че трябва да имаме милост към живота, порив за неговото спасяване и отвоюване от смъртта. Трябва да превъзмогваме сами страданието и в същото време да сме готови да помогнем за преодоляване на чуждото нещастие.

         Жената, красотата и грехът са сред темите, които могат да бъдат открити в почти всички произведения на Йовков. Разказът “Албена” представя образа на жена, която е “грешна, но хубава” и извиква размисли за силата на женската красота. В образа на Албена ще открием Йовковото преклонение пред женската хубост. Творецът осмисля мястото на красотата в човешкия живот. Красотата в образа на жена се оказва материална сила, която може да сътворява, да съзидава, но и да разрушава. Много дела могат да бъдат мотивирани единствено от женската хубост. Красотата на Албена променя съдбата на нейното семейство, на семейството на Нягул. Дядо Власи отбелязва: “развали още една къща”. Неизбежното възмездие, застигащо злото утвърждава царуването на нравствеността в разказа на писателя.

      Предадена най-вече чрез въздействащата й сила, красотата при Йовков започва от физическия портрет на героинята. В случая щриховият портрет е изместил описанието на цялостния образ. Защото Йовков изтъква на преден план определени черти, а не прави обстойна характеристика. И постига това с възможно най-максималната икономия на изразни средства. Описанието на Албена започва от облеклото й. Всички в селото знаят, “че като последна милост Албена беше поискала да се облече, както си иска”. Тя върви пременена, “нагиздена”. А селяните възкликват: “Пустата й хубост! Тя я изяде”. Така красотата на героинята е разкрита от писателя чрез нейната въздействаща сила. Селяните “всички затаиха дъх”. Йовков е майстор на художествените детайли и рисувайки портрета на героинята си, се спира на наведените й очи. Нейният поглед, “който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка” оказва покоряващо въздействие на селяните. Физическият образ на героинята си писателят изгражда с традиционните фолклорни похвати за описание. В духа на фолклора са избраните от твореца постоянни епитети. Албена има “тънки вежди”, “бяло лице”. Красотата й се превръща в магия – “от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше, обвързваше”. Скрит зад погледа на селяните, авторът възкликва: “Грешна беше тая жена, но беше хубава”. Противопоставителният съюз “но”, който свързва две противоположности в една синтактична цялост, в случая събира като противоположности греха и красотата.

     Грешна е Албена, защото е загубила хармонията между вътрешната и външната си  красота. Пътят към спасението й е дълъг, като всяка следваща крачка изисква от нея все повече да се отваря към околния свят и да напусне рамките на егоистичното си “аз”.Героинята на Йовков е разбрала това – “Прощавайте! Млада съм, сгреших.” Албена излиза от нормите и традициите, прекрачва ги, затова е белязана със знака на нещастието. Глуха е за нормите на заобикалящия свят, за морала, който е завещан от традициите, макар че въплъщава в себе си  красота, енергия и жизненост. Но ако за нея не съществува обществото и неговият патриархално-християнски морал, за обществото тя е жена, дръзнала да наруши неговите норми. И дядо Власи замахва с тоягата си – “Гледам дали ще стигна да я цапардосам като мине.” Но красотата на Албена покорява селяните. И същият дядо Власи ще възкликне: “Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!”

     Греховната красота на героинята на Йовков е застигната от възмездието. Грехът се ражда от дисхармонията между “аз” и “другите”, а противопоставянето между човека и заобикалящата го действителност е пагубно за него. Но грехът не може трайно да изпълва съдържанието на човешката духовност. За Йовков няма престъпници, има само грешници. Хората вършат зло, но в един момент остзнават това и започват да търсят измеренията на доброто

      Моралните и физически качества на героинята откриваме в достойнството, с което тя носи трагичния кръст на своята съдба, в осъзнатата вина – “Млада съм, сгреших”. Грехът е рожба на нарушената хармония между “аз” и “другите” и единственият начин тя да се възстанови е прошката. Това разбира Албена и повтаря “Прощавайте!”. Много по-трудно за човека е да възстанови нарушената хармония между “аза” и неговата съвест. Необходимостта от тази хармония ражда темата за осъзнатото зло, за нравственото прераждане на човека. Така писателят ни учи, че красотата трябва да  преодолява, да превъзмогва злото, което у всеки човек съществува заедно с доброто. Албена е прекрачила границата между неосъзнато извършеното зло и престъплението. Но във войната на “аза” срещу “аза” няма победител. Подобна дисхармония води до гибел. Хармонията трябва да се възстанови. Грехът трябва да се осъзнае, защото красотата е хармония между вътрешния и външния човешки облик. 

       Писателят търси и подбира съдбовните мигове от живота на героите си, когато най – ярко се открояват контурите на духовното им “аз”, защото посрещат най-силните удари на съдбата. Нейното възмездие за стореното зло. За Албена тези съдбовни мигове са признаването на сторения грях и осъзнаването на вината. В Йовковия разказ спасението на красотата е в единството  на естетичното и етичното. Естетичното за твореца е съграденото по законите на красотата, а етичното е свързано с основните християнски символи – вяра, надежда, любов, прошка, милост, състрадание. Затова всички, “които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.” Красотата на Албена извиква прошка в сърцата на селяните – “стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и жени”. Естетическите и етическите същности при Йовков се сливат с мащабния образ на красотата, изведена като първостепенна необходимост в природно-човешката хармония на битието, като светъл празник на сърцето. Красотата трябва да ражда стремеж към човешко съвършенство. Характерно е това Йовково естетизиране на етичното. Идеята за доброто е винаги красива.

      Очарованието и обаянието на жената могат да променят съдбата на човека. Женската красота се превръща в материална сила, която въздейства върху битието, моделира го по определен начин. Красотата е издигната от Йовков в култ. Тя се ражда от единството на естетичното и етичното.