КОГАТО СИ САМ

Денят е  еднакъв със вечерта.

Няма с кого да продумаш,

няма кого да погалиш с ръка,

„Добро утро !”да кажеш, щом

                            се събудиш.

 

Никой не чука на твойта врата,

че да забързаш да я отвориш.

Къде да отидеш в тая мъгла

със сродна душа да говориш ?

 

 

 

 

И да излезеш се връщаш,

но няма кой да те чака,

залъгваш се нещо, че вършиш,

уморено сърцето тик-така.

 

Леглото  защо да оправяш –

до него се мъкнеш през час –

един от въпросите си задаваш-

„Брех ! Що ми е ?”- питаш на глас…

 

Около  тебе пищи тишина,

дъжд ако плисне – добре е,

звънне ли телефонът късно в нощта,

чудиш се кой ли е и от къде е...

 

Закусваш, обядваш, вечеряш си сам,

загрижен за своето здраве,

подпрял си глава на съсухрена длан

и гузно прошепваш „наздраве”…

 

Добре е, че имаш книги поне

и близо до теб очила,

на стената картини с буйни коне

и по не е страшно така.

 

Лежиш, препрочиташ книга, която

е била, преди време, любима,

усмихваш се как, във своето лято,

мечтал си да имаш, което там има…

 

Поглеждаш тавана и тежко въздишаш,

оставяш до теб очилата,

после старателно се завиваш

и рязко гасиш светлината.