Красота, хармония, мечти и разочарование в “Тихият пролетен дъжд” от Н. Лилиев

               Изразното усъвършенстване на българския стих в началото на века може да бъде открито в най-пълна завършеност в творчеството на Н. Лилиев. Неговите около 150 стихотворения изграждат  лирически свят на безпределна самота и разочарование. “Тихият пролетен дъжд” е творба, която представя характерните състояния на поета – стремеж към красота и хармония, самотност, затвореност в себе си, мечти и разочарование.

              В стихотворението откриваме проекция на състояние на човешката душа върху природна картина. Хармонията в природата е основно правило, но в човешкия свят тя е по-скоро мечта, стремеж. Така се ражда разочарованието. Красотата е в съвършенството и Лилиев търси това съвършенство във формата, в единството на “звучене” и “значение”. В словото се събират вкуса и културата на поета и времето, макар че възприемателите на поетичния текст са изправени пред съкровено личен избор. “Тихият пролетен дъжд” ни преставя един интересен подбор на думи и тропи, необичаен звукопис, цветопис и синтаксис, модерна образност, представяща нестандартен светоглед.

            Картината включва пролетен дъжд, който обхваща широка рамка от пространствени ориентири. Дъждът докосва всички, но асоциациите, които през същото време се раждат у хората, са различни за всеки човек. Стихотворението се състои от три строфи и всяка от тях търси различни пространствени контури, в които да бъде разположен дъждът. В първата строфа е стряхата /”моята стряха”/, във втората – земята. Синекдохата “стряха” изгражда представата за дома. Притежателното местоимение “моята” внушава автентичност на изразените чувства. Пространството се разширява от единичното /дома/ към всеобхватното/земята/ и в третата строфа най-неочаквано се стеснява до вътрешния свят на лирическия “аз” /”сълзи”, “възторг”, “уплаха”, “искрици”/. Тази кратка по обем лирическа творба търси символиката на мигновението и вечността, които се сплитат в дъжда. Колкото и да са кратки, дъждовете се повтарят, редуват в безкрая на времето. Избраната форма точно отразява съдържанието. Краткостта на обема синхронизира с шепота на пролетния дъжд.

          Времевият ориентир “пролет” също е определящ за постигане на художественото внушение на текста. Епитетът “пролетен” от словосъчетанието “тихият пролетен дъжд” се повтаря 6 пъти в трите строфи, а във втора строфа той се появява още веднъж – “пролетни приказки”. Пролетта е сезон, натоварен със символното значение на възраждане към нов живот. Пролетта в природата и като проекция на сезон от човешката възраст се свързва с младост, надежди, мечти, копнеж по красота и хармония. Анафората на епитета “тих”, придруженна от “звънна” по своеобразен начин озвучава карината. Девизът на Пол Верлен “Музиката, музиката преди всичко” е осъществен в “Тихият пролетен дъжд”. Така в трите строфи откриваме различни нюанси на мислите и чувствата на лирическия “аз” като в малка музикална пиеса. Дъждът се превръща и в основния контур, с който се изгражда цветописът в стиховете. Дъждът създава усещане за безцветност и прозрачност на пространството, в което се сплитат човешкият свят на лирическия “аз” и природният свят /дъжда/.

            Семантичната опозиция “възторг и уплаха” очертава различните състояния на душевното пространство на лирическия “аз”. Откриваме в стиховете неочаквано смислово сближаване на словоформи. Две основни лексико-семантични полета изграждат цялото стихотворение. Едното условно бихме нарекли ДЪЖД, а второто – лирическият “АЗ”. В тяхната взаимообвързаност се осъществява единението на човешкото пространство със заобикалящата го природа. Полевата структура на лексико-семантичното поле на лирическия “АЗ” е създадена от местоимението “моята”. Второто лексико-семантично поле  - ДЪЖД е изградено чрез повторението на тази лексема. Необичайно в случая е съчетаването и сплитането на думи от двете различни смислови полета в една цялост. Надеждите, сълзите, възторгът и уплахата са детайли от семантичното поле на лирическия “АЗ”. Дъждът се свързва с детайли, присъщи за хората. Сякаш парчетата на два колажа са разбъркани, размесени и след това някак неправилно сглобени. Дъждът навлиза в света на хората и се настанява по странен и необичаен начин. Така поетът извежда цялостния смисъл на творбата, откривайки взаимообвързаността на човека и природата.

            Своеобразна семантична рамка изграждат последните глаголи от първата и последната строфа: изгряха – изтляха. Мечтите и надеждите изгряват, за да озарят със светлина духовното пространство, след което като “искрици изтляха”. Удивителният знак, поставен след тези глаголи е ориентир за силата на чувствата. Така пунктуацията става част от звукописа на творбата. Представата за тишината, която става основен фон на картината, се допълва от глагола “шъпне”. Шепотът на “пролетните приказки” напомня, че те са част от мечтата, от копнежа за хармония и красота, но са само “приказки”, реалността е различна.

         Светоусещането на Н. Лилиев има много допирни точки със светоотношението на Д. Дебелянов. И в “Тихият пролетен дъжд”, както в елегиите “Помниш ли…” и “Да се завърнеш” се срещаме с одухотворената самота на лирическия “аз”. Поезията и на двамата автори е изповед на съзнанието, което бленува за красота и хармония и е чуждо на грубата действителност. “Тих” е ключов епитет и за Лилиев, и за Дебелянов. Светло и тихо е смирението на тези творци, които не вървят “преди’ или “след” тълпите, остават в своята самота, за да се превърнат в “тихи” върхове на родната култура.

             Логическият акцент в смисловото пространство на “Тихият пролетен дъжд” е поставен върху думите с абстрактно значение – “надежди”, “възторг”, “уплаха”. Многозначността може да бъде открита във всяка словоформа. Вътрешната форма на думата обхваща един основен признак на денотата. Но признакът, залегнал в структурата на ДЪЖД, се изгубва и остава на заден план в цялостното значение на словосъчетанията – “слуша земята и тръпне”, “пролетни приказки шъпне”. Думите и словосъчетанията, които са конкретен езиков материал, излизат от своето пряко /номинативно/ значение и извикват нови асоциации и представи. Полисемията в “Тихият пролетен дъжд” възниква от контекста. Лексикалното значение на думите се разширява – дъждът слуша, тръпне, шъпне. Всяка конкретност и номинативност в семантиката на подбраните думи е изключена. Индивидуалният стил на автора се откроява при това нестандартно по отношение на семантиката събиране на думи в словоформи и словосъчетания. Разгледаните стихове доказват, че думите, които като хората водят своята борба за оцеляване, могат да се реализират семантично, в своята пълнота и многозначност, образност и сетивност дори и във времето на визуалните медии и интернет.

           Срещат се надеждата за хармония и красота с “изтлели искрици” от възторзи и уплаха и разочарованието открива своето място в семантичното пространство на текста. Естетическото и смислово-емоционалното въздействие на стиховете се дължат на асонанса и алитерацията, които са различни в отделните строфи.

асонанс	1 строфа	2 строфа	3 строфа
е	5	8	4
и	6	7	9
о	5	3	5
ъ	3	4	4
а	4	3	2
у	0	1	1

            Натрупването на гласните Е и И придава музикалност на стиха, а гласната Ъ, която се среща 11 пъти в четирите строфи, създава усещането за ритмичност и повторяемост.

алитерация	1 строфа	2 строфа	3 строфа
Д	6	4	4
Ж	3	2	2
Т	6	8	6

            

              Във всички строфи преобладаваща е Т. При Д, Ж се откроява равномерност в употребата. Съгласната Т, която придава нежност на стиха, преобладава във втората строфа. Алитерацията на Д и Ж е закономерна в конкретния случай, защото тези две съгласни изграждат строежа на най-често повтаряща се лексема – дъжд. С асонанса и алитерацията авторът успява да предаде сетивно, нагледно и образно редуващите се картини от сплетеното в едно човешко и природно пространство, очертано от контурите на минали и бъдещи дъждове, които очаквано или не посещават човешката душа. Със средствата на звукописа картината става едновременно зрима и “чуваема”. Ритмичната употреба на Д и Ж извиква асоциацията за дъждовни капки, които падат по огледалната повърхност на духовното човешко пространство. Така алитерацията и асонансът  допринасят за изграждане на музикалността на стиха. Ритмичността е постигната и с избора на кръстосана рима и епифората “дъжд” в края на първи и трети стих във всяка от трите строфи. Римните двойки са: стряха-изгряха, тръпне-шъпне, уплаха-изгряха. Само при тръпне-шъпне римната двойка е изградена от думи, принадлежащи към една и съща част на речта /глаголи/. В другите два случая откриваме комбинацията съществително – глагол. Известно е, че много по-лесно се римуват думите, когато принадлежат към една и съща част на речта. Нестандартният поглед на твореца в това стихотворение е потърсил връзката между глагола и имената и намирането на различни асоциации, които в своето единство осъществяват смисъла на цялото и извеждат текста извън номинативното му значение.

        Одухотвореният метафоричен образ на дъжда, който “слуша земята и тръпне” търси изгубената хармония между човека и природата, човека и света. В ритмичната повторяемост, вечност, невъзвратимост и в същото време краткост, единственост, неповторимост дъждът се оказва огледало на човешките настроения и чувства, болки, сълзи, тревоги, въздишки, любов, възторг и уплаха.

       Стихотворението показва, че Лилиев е поет на трепетите на човешката душа. В него сетивното е заменено от одухотворените символи на душата на лирическия “аз”.  Тази творба онагледява казаното от Гео Милев: “Чрез Лилиев българската поезия стана способна да изрази всичко”.