ЛИС / Хамлет - новият тип герой

     Усещането за истинност в изображението е различно за различните видове творчества – живопис, музика, поезия, драма, роман. То е различно и по отношение на времето, от което идва творбата. Сходни се оказват обобщаващите общочовешки черти, които изграждат образа на новия тип герой през Ренесанса. Свое въплъщение художественият идеал на хуманистите през Възраждането получава в пластичните изкуства. Сред най-крупните автори се открояват Леонардо да Винчи /1452-1519/, Рафаело /1483-1520/ и Микеланджело /1475-1564/. Величието и красотата на човека получават в техните творби съвършено художествено въплъщение. Тяхната живопис отбелязва стремежа на човека към хармония, който е допирна точка между прекрасните мадони на Рафаело /”Сикстинската мадона”/, “Джокондата” на Леонардо, статуята на Давид от Микеланджело и Шекспировия Хамлет. Това е новият тип герой през Ренесанса.

    Този герой е хуманист, който вярва в силата на разума. А страданията му се пораждат от съмненията на оптимистичния хуманизъм. Затова, макар че “Хамлет” е построена върху сюжета на отмъщението, в нея няма да открием типа на средновековния отмъстител. Шекспир разработва един сложен човешки характер, който търси решението на сложните битийни въпроси, опитва се да проникне в духа на времето, да прозре смисъла на човешкото съществуване. Хармонията в класическото изкуство на Възраждането, подобно на древногръцката класика, има съответствие в човешкия облик – външно прекрасен е Хамлет, но той е и душевно красив.

    Новият тип герой е нравствен идеалист. Хамлет е човек с богата душевност. Любовта към истината, чувството за справедливост, ненавистта към злото и неговите проявления оформят контурите на нравствения идеализъм на Шекспировия герой и стават предпоставка за неговите трагични преживявания. Един добър човек, неговият баща, е мъртъв, а един подлец е жив и тържествува. Изградената ценностна система на Шекспировия герой напомня по своите опорни точки нравствената програма на Дон Кихот, героят на Сервантес от едноименния роман, който също остава верен на своя морален идеализъм и повежда битка със злото, без да се страхува от неговия огромен ръст. Според литературната критика Шекспировата творба е трагедия всъщност не толкова заради страданията на героя, а защото в нея се срещаме с всичките проявления на злото – измяна, предателство, коварство, убийство. Злото е господстваща сила в човешкия живот. На него според новия тип герой може да се противостои с човечност. “Да си честен, при това в този свят, това значи да си човек” – казва Хамлет на Полоний. Човечността е величие на духа и се състои в честност, прямота, добронамерено отношение към хората, отсъствие на всякакво лукавство:

… Да си велик

не значи безпричинно да се дърлиш,

но означава повод за разправа

да виждаш и във сламката, когато

на карта е честта ти.

Дълбокият смисъл на Шекспировата творба се оказва в осъзнаването на злото, в стремежа към посичане на неговите корени, в разбирането на неговите форми и проявления и в намирането на средства за борба с него. Енергията на този герой от нов тип е насочена към противопоставяне на безчестието в заобикалящия го свят. Тези, които смятат Хамлет за слаб, виждат в него неспособност за борба, за действие, но Хамлет е човек, който не може да се примири със злото и мечтае за деятелност, съответваща на най-добрата страна на човешката природа:

Векът е разглобен. О, дял проклет:

Да си роден, за да го слагаш в ред!

В образа на Хамлет авторът подчертава интелекта му, неговия широк интерес към културата и особено към изкуството /литературата, театъра/. Такъв е новият герой, който е типичен “универсален” човек от епохата на Възраждането. Като такъв го рисува и Офелия, която жалее за изгубилия разсъдъка си принц:

О, какъв благороден дух разбит е!

Не княз, учен, герой – взор, слово, меч,

надежда, цвят на цялата държава…”

Не е случайно, че Шекспир избира за своя герой именно Витенбергския университет. Славата на Витенберг се основава на това, че тук Мартин Лутер през 1517г. излага своите 95 тезиса, отправени срещу римо-католическата църква. Благодарение на това Витенберг става синоним на духовната реформация от 16 век, символ на свободната човешка мисъл. Като възпитаник на Витенбергския университет Хамлет вярва в безграничните способности на човека, в тържеството на справедливостта и поставя в центъра на мирозданието човека.

     Срещата на моралния идеализъм с действителността ражда меланхолията на Хамлет, която е извикана от отвращението му към съществуващите порядки в обществото. В монолога на героя в края на второ действие той казва: “Аз съм толкова печален”. Неговото униние и тъга днес наричаме депресия. Смисълът, който Шекспир влага в понятието меланхолия, е сходен със съвременната семантика на думата. И днес тази семантика се свързва с пълно разочарование от всички житейски ценности и със съмненията, породени от въпроса трябва ли да се сражаваме с “морето от зло” или да се откажем от борбата с него и “сам да сложиш край” – “умри, заспи…” До извода, че Дания е затвор, стига мислителят Хамлет, който страда от несправедливата и тежка съдба на всички хора, опитващи се да съхранят своя нравствен идеализъм. А това, че героят мисли за цялото човечество, е още една черта, говореща за неговото благородство.

       Новият тип герой е разкъсван от съмнения. Коя от двете възможности / “Да бъдеш или не”/ избира той? Мислите му чертаят различните картини на възможния избор и в следващия момент той вижда пред себе си един единствен възможен изход – смъртта. Тук мислителят Хамлет задава още един въпрос – какво е смъртта? Героят на Шекспир отново ни посочва две възможности. Смъртта, която е подобна на сън, на полет към небитието, при пълното отсъствие на съзнанието:

Умри, заспи…

заспи или пък може би – сънувай?…

Да, и това е пречката; защото

какви ли сънища ще ни споходят

след този смъртен сън…

Смъртта може да бъде и ужасът пред тленността, пред краткостта на човешкото битие, пред невъзможността да се спре времето, да се проникне в отвъдното:

Но ужасът пред нещо след смъртта –

страната неоткрита, от която

не се е връщал никой пътник още…

От началото до края монологът “Да бъдеш или не” е пропит от съзнанието за горестите, неволите, страданията в човешкото битие. Има един библейски мотив за Йона, който попаднал в стомаха на кита. Можем да разгледаме този образ като символ на човешката безпомощност  пред страданието. Каквото и да си въобразява човекът, той просто попада в утробата на страданието, подобно на Йона в стомаха на кита. Новият тип герой е като Йона, чувства се безпомощен пред страданието. В същото време като Ной той носи своите страдания и съмнения през житейския океан. Хамлет опознава и осъзнава един  живот, който не предлага радости, пълен е с болка, несправедливост, поругано човешко достойнство. Да се живее в такъв свят е тежко, но героят на Швкспир не може, не трябва да се разделя с живота, защото пред него е неосъществената задача – да отмъсти, да открие изхода в една безизходна ситуация. Хамлет е решителен в своите дела и е готов да приеме смъртта. Той умира като войн. И Фортинбрас призовава:

Четирима капитани нека вземат

и възнесат до трона Хамлета

като войник. Велик и царствен щеше

да бъде той, ако би стигнал там!

Читателите на Шекспировата трагедия оценяват посланието, което им отправя авторът чрез тази военна церемония на финала. Хамлет живее и умира достойно. Той е сам, а злото е необятно, необхватно.

      Злото е непосилен товар за неговите плещи, то е непосилен товар за човешките плещи. Призивът на героя от нов тип в творбата на Шекспир е за хуманност. На нас, на които времето ни е отредило “да бъдем” в третото хилядолетие, “да бъдем” в една изоставена от българите България и в лишена от човечност реалност също ни е съдено да осмислим и да отправяме този призив към света, към бъдещите поколения в името на бъдещето на човечеството.