Лингвостилистичен анализ на откъс от „Шибил”, Йордан Йовков

    При опита за анализ на финалните редове от разказа „Шибил” трябва да се вземе предвид, от една страна, цялостната идейно-естетическа концепция на автора, от друга, проявленията на творческата индивидуалност в неговия език. Повишената експресивност и емоционалност на художествената реч идват от авторското възхищение, преклонение пред силната и красива в своя вътрешен и външен облик личност.

    Ще направим лингвостилистичен анализ на финалните редове на разказа „Шибил“ на синтактично, лексикално, морфологично равнище. В анализа ще включим тропите и фигурите, с които авторът постига художественото внушение.

    В стремежа си да предаде на читателите си своето възхищение, Йовков търси най-обективните изобразителни и изразителни средства. За да изпълни своята главна идейна задача, той се опира на прости кратки изречения. Сложните изречения, които използва, са предимно сложни съчинени. Развноправните помежду си прости изречения, в състава на сложното, съединени със запетайни паузи, придават на речта не само ритмичност, но и напрегнатост, динамичност. Динамиката е особено нужна на Йовков. Тя е път към читателското съпричастие, читателят трябва да заживее с възхищението, вълнението на автора, а за да го стори, трябва най-напред сам да го почувства. Динамичност Йовков постига и с повишена глаголност. Литературните изследвачи отбелязват, че честотата на глаголите в художествения стил е два пъти повече, отколкото в научния стил и три пъти повече, отколкото в официално-деловия стил. За да предаде душевните състояния на Рада, Шибил, на Велико кехая и Кърсердарина, авторът проследява всяко тяхно движение. Промяната на състоянията на героите той разглежда последователно. Целта е да се въздейства по-силно на читателското въображение. Само такова активизирано въображение може да почувства възхищението на бея: „Какъв юнак! Какъв хубавец!“. Това са думите на бея, докато „мачка бялата си брада“. Лексемата „мачка“ без дадения контекст е неутрална. Но в случая тя е подчинена на идейния замисъл на автора. Тя е не само понятие, не само представа, тя е начин, път към сътворяване на художествения образ. Тя е показател за смущение, за вълнение. Докато преди да е видял Шибил, беят „глади брадата си“, сега той в „мачка“. Причината за това вълнение е Шибил, неговата хубост и юначност. С глаголите Йовков постига не само предаване на движение, те са показатели за вътрешно състояние. Чрез проследяване на външни състояния авторът навлиза в психологията на своя герой. И подборът, и организацията тук са подчинени на авторовия замисъл.

       Тъй като се стреми към конкретизация на образите, подходящ в случая се оказва свършеният вид на глаголите. Смесването на времената /сегашно и минало несвършено/ дистанцира две /само на пръв поглед различни/ гледни точки. Беят, който мълчи, а по-късно немее, от една страна, от друга – авторът, който разказва: „Рада стоеше на портата“. Авторът не взема думата сам да предаде своето отношение, той я дава на друг. Ефектът на въздействие се засилва от това, че този друг е беят, значи враг. Врагът не може да бъде обвинен в субективност в случая, той е обективен. Ако и врагът не може да скрие възхищението си – значи обектът на тези чувства заслужава това възхищение.

        Заедно с прилагателни и съществителни, Йовков използва и много местоимения. Те са подчинени на стремежа към конкретизация. Докато в научния стил местоименията показват абстрактно понятие, тук е напълно противоположно значението на употребата им. С тях Йовков конкретизира своите герои, избягва неблагозвучието, неяснотата, многозначността. Например в следния откъс от текста: „Шибил се обърна: беше Рада. ТЯ тичаше към НЕГО и простираше ръце, като да ГО запази, ТОЙ разтвори ръце, като да Я прегърне“.

         Възклицателните изречения, повторените няколко пъти изрази „Какъв юнак! Какъв хубавец!“ повишават експресивността на изказа. Лексиката, която авторът е подбрал, също въздейства за художественото внушение. Защо точно „юнак“ и „хубавец“? Вместо „хубавец“ Йовков можеше да каже „какъв хубав мъж“. И ако съпоставим двата израза, вижда се, че „хубав мъж“ звучи неутрално, липсва нюанса на възхищението при „хубавец“. В този случай може да се изведе тезата, че при Йовков на идейния замисъл са поставени синтаксисът, морфологията, лексиката. И макар че тази лексика е характерна за разговорната реч, преосмислена през призмата на авторовата задача, подчинена на авторовия подбор и организация, тя придобива ново естетическо звучене.

       За динамиката на изказа спомагат освен накъсаните изречения, повишената глаголна честота, още и прилагателните. На тях трябва да се отдели особено място, предвид Йовковото световъзприемане. Цялото творчество на Йовков е насочено към красотата. Красотата е обект на възхищение и в „Шибил“. За да оживее тази красота във въображението на читателя, необходими са епитетите. Те трябва да я нюансират, да я разкрият възможно най-пълно. Затова изречението може да се състои само от прилагателни: „Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет“. Как авторът успява и чрез прилагателните /както и чрез глаголите/ да постигне динамизъм на изказа? При Йовков с епитетите героят се рисува не само от различни страни, но и в различни моменти от времето. Епитетите се оказват времева характеристика на героя, той се променя, променя се и неговата характеристика. Създава се представа за промяната. А промяната винаги е резултат от движение. Нужно е движение, за да има изменение. Двете заедно водят до динамиката на изказа.

      В динамиката и повишената емоционалност на финала от разказа „Шибил“ се откриват, от една страна, особеностите на индивидуалния стил на Йовков, от друга, характерните общи черти на художествения стил.