Лингвостилистичен анализ на художествен текст /
Публикувано: 2016-11-23 17:37:29
Приказка за бостанското плашило
Ангел Каралийчев
Едно многолико творчество по отношение на качеството и количеството ще срещнем, ако се спрем на творческия облик на Ангел Каралийчев. Статистическите сведения само повърхностно очертават контурите му. От 1925г., когато излиза първата му книга за деца “Мечо” до съвременните издания на неговите приказки той е сред най-предпочитаните приказници в българската литература. След Вазов е един от най-много издаваните български автори. Тиражът от 2 500 000 издадени книги на практика е свидетелство, че всеки трети българин притежава негова книга. Преведен е на 60 езика, носител е на Андерсенова награда за детска литература. Статистиката може да определи мястото му в развоя на родната белетристика, но е напълно безсилна по отношение на въздействието, което е оказало това творчество при оформяне на детския характер на няколко поколения.
Литературните изследвачи определят Каралийчев като поет в прозата. Това определение вече съдържа двойствеността по отношение на погледа към жанровата разновидност на неговото творчество. Творбите му се разделят на разкази и приказки. Като преобладаващ признак за разграничаване на приказното и разказното мислене на твореца е приказно-фантастичното начало. В разказите му предимство има притчово-назидателното начало. В разказите и приказките на Каралийчев българската националност се оглежда и отразява в героите, обстановката, психологията и морала, в пространствените и времеви ориентири.
Особен дял в приказното творчество на Ангел Каралийчев са неговите оригинални авторски приказки, в които често границата между приказката и разказа се размива. Такава е “Приказка за бостанското плашило”. В нея отчетливо се откроява способността на автора да направи и най-дребното, делничното, незначителното, ежедневното и обикновеното интересно чрез своя свеж поглед. Авторът успява да откъсне своя читател от действителността не толкова чрез изпитаните фолклорни похвати, колкото чрез въображението и невероятния си усет към интересното, запомнящото се, провокиращото размисли.
“Приказка за бостанското плашило” е приказен разказ, в който не случката е изведена на преден план. В този смисъл литературните критици често отбелязват, че ако се опитаме да разкажем и най-сложната творба на Каралийчев, тя ще ни се стори незначителна, опростена, лишена от стойност. Защото основното за автора е емоционалното въздействие. Не какво се е случило изследва Каралийчев, а какви са белезите, отраженията на това, което се е случило. Сюжетът на “Приказка за бостанското плашило” също губи от преразказа. Дядо Мърморан обещава на Иванчо, който е бостанско плашило, да го ожени за Зелка Градинарска, ако пази добре бостана. На сватбата му ще заколи угоена свиня. Иванчо е съгласен с решението на дядо Мърморан и се заема да пази дините, но пристига малко зайче и го моли за динена коричка, която ще даде на болната си майка. Бостанското плашило не се трогва от молбата му и не му позволява да вземе коричката. От жалост за зайчето се разплакват крушата, царевицата, тиквите и цялата нива. Лисицата, опитвайки се да помогне на зайчето, показва на Иванчо огледало, той се ужасява от своята грозота, пада в нивата, а крадците я обират. Разгневен, дядо Мърморан захвърля бостанското плашило в огъня – “Така завърши своя живот Иванчо Страшника, безстрашното бостанско плашило”. Подобно на финалите от приказките на Елин Пелин /”Дядовата ръкавичка”, “Сватбата на Червеношийко”/ финалът на “Приказка за бостанското плашило” е съдбовен, но не предизвиква тъжни настроения. Липсата на хепиенд е подчинена на авторовия замисъл. Този неприятен за педагозите финал е естествена последица от сюжетното развитие и е носител на авторовата позиция, на реалистичния подтекст, съдържащ се в разказаната ситуация.
Пространственият модел в разказа се определя само от един пространствен ориентир – бостана. Мотивацията за този избор се определя от задачата на Иванчо да пази, да охранява това пространство. Наградата за добре изпълнената задача в духа на приказната традиция ще бъде сватбата на героя – “Туй лято ти беше добър пазач. Решил съм да те оженя за една хубавица”. Границите на този пространствен ориентир също са посочени от автора. Това са “близката лешникова горица”, от която идва и си отива зайчето, и пътят, по който скърца каручката на дядо Мърморан и по който ще дойдат яйчарите, които обират бостана. Пътят е натоварен със символното значение на движение и промяна. В случая по пътя към Иванчо върви и доброто, и злото - в лицето на дядо Мърморан и яйчарите. Но се оказва, че изборът е само негов.
Времето в приказката също е свързано със задачата на бостанското плашило. Лятото е към края си. Дядо Мърморан трябва да прибере само още “десетина дини и един пъпеш-коравец”. За разлика от фолклорните приказки времето в този текст не е изолирано от аграрното време. В познатите ни народни приказки не срещаме указания нито за сезона, нито за това по кое време на денонощието става действието. На читателите или слушателите им остава само да гадаят. Ако пък има някакви указания, те са в условен план, защото обикновено са времеви формули от типа: “след девет години”, “след много години”. Освен с една времева неопределеност, в тези времеви формули се срещаме и с едни и същи, станали сакрални числа – 3, 7, 9, 40. В “Приказка за бостанското плашило” времето е точно зафиксирано и по отношение на неговото определяне – като част от сезона и като част от денонощието. Края на лятото е, през деня /”Беше рано и тихо. Слънцето го нямаше още.”/ дядо Мърморан обещава сватба на Иванчо, ако пази още десетина дена бостана, а “надвечер минаха яйчари”, които обират бостана. На другия ден Иванчо завършва живота си в пламъците на огъня. Действието в приказния текст се развива в рамките на два дена. Излизайки от познатото от фолклора приказно време, авторът се отличава от времевия модел на приказката и се доближава до времевия модел на разказа.
Към времевата и пространствена схема Каралийчев прибавя много художествени детайли, които оцветяват рамкираната от сюжета картина. Такива детайли са описанията на цветовете, които “спяха със затворени чашки”, “близката лешникова горица”, скърцащата каручка на дядо Мърморан, която “се изгуби между царевиците”, яйчарите, каращи “магарета, натоварени с празни сандъци”, лисицата, която “червеше устните си с къпини”. Тези детайли изпълват платното на авторовия разказ, пораждат разноцветни настроения у читателите и са доказателство, че Каралийчев е подчертан лирик в прозата.
Опростена в приказката е системата от персонажи. Ще открием освен главния герой, изведен и в заглавието /“Приказка за бостанското плашило”/ и дядо Мърморан, зайчето, лисицата. Семантиката на името на дядо Мърморан отвежда към неговата характеристика – той е мърморещ старец, който жестоко наказва Иванчо. Бостанското плашило е назовано с традиционно за фолклорните текстове име – Иванчо и с прозвището Страшника, отвеждащо към неговата задача, свързана с охраняването на бостана. Нарисуван е и един колективен образ на страдащите заедно със зайчето – крушата, царевиците, тиквите и плачещата нива, лисицата, която се опитва да помогне на зайчето. Тези герои са оставени без имена, защото са в случая образи-идеи, които нямат нужда от конкретизация. Зайчето и лисицата в текста са персонажи, които активно участват в развитието на сюжетното действие. В детската литература животинският персонаж е често явление. Той се третира като алегория. Зад героите животни, които са алегорични образи, откриваме човешки нрави и взаимоотношения.
С това се изчерпват персонажите в приказния текст. За всеки друг автор тази опростена схема едва ли би била достатъчна, за да създаде пълноценно художествено произведение за деца. Няма ги тук класическите фолклорни персонажи – тримата братя, най-малкият юначен брат, красавицата. Юнакът от приказните текстове е заменен с грозно плашило, толкова грозно, че “се уплаши от себе си” и “като се огледа – примря от страх”. Хубавицата също се оказва “с един крак, но е младичка: на девет месеца е. Нарича се Зелка Градинарска”. Старец, бостанско плашило, зайче, лисица и колективният образ на една плачеща нива – тези персонажи стигат на Каралийчев, за да ни разкрие своята философия на живота.
Иванчо е бостанско плашило. Грозотата му е необходимо условие , за да може да се справя със задачата да пази нивата. През погледа на лисицата е направено описание на физическия му портрет: “Тебе ли ще ожени бре, грознико! Главата ти е направена от пукната кратуна, ръкавите на палтото ти са от парцали, а гащи нямаш. Ти си най-грозното плашило на света”. Грозотата се оказва част не само от физическата характеристика на Иванчо, а и част от неговата духовна характеристика. Той не изпитва милост, жалост и съчувствие към плачещото зайче. Заедно със малкото животинче заплаква крушата и “всичките й листа се намокриха. Ревнаха царевиците, без глас захълцаха тиквите…Цялата нива светна, обляна в сълзи.” Само Иванчо остава безучастен към всеобщата мъка. Бостанското плашило е грозно, но и лошо – “брей, че лошо бостанско плашило!” Гибелта на Иванчо е следствие точно защото в него липсва добротата, съчувствието, състраданието. Ако беше проявил милост към зайчето, Иванчо щеше да има друга участ. Може би наистина щеше да се състои сватбата му със Зелка Градинарска. Краят на бостанското плашило, което изгаря в пламъци, е ужасен за героя и в неговия ужас трябва да открием поуката и авторовата позиция.
Авторът защитава позицията, че е необходима доброта във взаимоотношенията. Неписаният закон на детските приказки, според който доброто винаги побеждава злото, при Каралийчев се трансформира до това, че липсата на добро е пагубна за всеки. Същностен израз на проявление на доброта е съчувствието. Така е изграден колективният образ на плачещата нива, в която царевиците “ревнаха”, тиквите “захълцаха без глас”, а крушата плаче, докато намокри всичките си листа. Чрез този колективен образ авторът разкрива идеята, че добротата и съчувствието свързват всички и трябва да царуват в сърцата.
Семантичните опозиции в тази приказка са много: страх-безстрашие, красота-грозота, благост-жестокост, хитрост-глупост. Всички те изграждат смисловото пространство на текста. На всеки компонент в това пространство авторът е потърсил съответния опонент. А победата на добротата при срещата й с жестокостта, победата на съчувствието пред безразличието всъщност е авторовото решение на спорната ситуация. Без да е в синхрон с детската и фолклорна литература, приказката на Каралийчев не съдържа откровена дидактика, поучава без директни изводи и изгражда определена ценностна система, в която губещи са лошите, глупавите, неспособните да съчувстват и да помогнат на изпадналите в беда.
Повествованието в приказката е в трето лице. Това е класически тип “той-разказ”, характерен за творческия изказ на Каралийчев. Езикът на разказвача е изпъстрен с диалектизми и разговорни думи /любеници, пъпеш-коравец, брей, търти, динено държе, напръхналата/, които са свидетелство за търсените допирни точки с народно-разговорната реч.
Особено място за изграждане на образността, характерна за стила на Каралийчев, имат сравненията: “заклати се като пън”, “нахълтаха като хуни”. Тези сравнения са подбрани така, че да провокират детското въображение, в съответствие са с детската нагласа и световъзприемане. Всички художествени детайли са съобразени с тази нагласа. Ето с какво се занимава лисицата, когато се намесва в повествованието: “беше клекнала до синура пред едно парче счупено огледало и си червеше устните с къпини”. Често тази художествена детайлност при описанията е съчетана с хиперболизация – “затракаха зъбите му, нарисувани с въглени”, “целият почервеня от гняв”, “затрепера от страх и мъка”.
Диалогът в приказката е лишен от клишета и щампи, той се води от разказвача естествено и леко:
-Кой разплака нивата? – попита лисицата…
-Зайчето я разплака – отвърна крушата.
-Защо?
-Защото Иванчо Страшника не му позволи да вземе от бостана една динена коричка. Брей, че лошо бостанско плашило!
Чрез диалога героите се саморазкриват. В няколко реплики ние може да открием безчувствената душа на Иванчо, който не изпитва състрадание и доброта: “Хайде сега, махвай се или ще те изям!” В диалога, както и в цялото повествование, авторът се придържа към синтактически свободната речева структура. Не можем да отдадем превес нито на простите, нито на сложните изречения. В този смисъл може да приемем извода на С. Султанов: “Има писатели, които разговарят със своя народ. Ангел Каралийчев разговаря с младите поколения”. И диалогът, и авторовият текст са построени на принципа на разговора. Този принцип мотивира синтактическата свобода при построяване на текста. Използвани са всички видове прости изречения – съобщителни, подбудителни, въпросителни, възклицателни / “Защо?”, “Ти си едно безобразно плашило!”, “Я се погледни!”, “Не може!”, “Съгласен съм, дядо Мърморане”./ От сложните изречения превес имат съчинените конструкции, в които е заложена последователност на действията /”От близката лешникова горица изскочи едно зайче със златисто кожухче, втренчи очи към плашилото, разтрепера се и мигом се върна назад”/. Сложните съчинени изречения се оказват сполучливо избрани от автора, предвид детската публика, за която е предназначен текстът.
С детската аудитория, към която е адресирана творбата, можем да обясним честата употреба на умалителни съществителни /каручка, кожухче, лапичка, коричка, горица, коричка / Умалителните суфикси “чка” и “ица” придават на авторовата реч народно-разговорен характер.
За образния изказ спомагат метафори като “цветовете спяха”, “цялата нива светна, обляна в сълзи” и олицетворения /”почна да плаче и крушата”/. Цялата природа в приказката е одухотворена – “ревнаха царевиците, без глас захълцаха тиквите”. Така авторът е разкрил всеобщата съпричастност към жалбата на малкото зайче.
За разлика от фолклора, където използваните глаголни форми са в преизказно наклонение, което не ангажира разказвачите с достоверност, в “Приказка за бостанското плашило” авторът използва изявително наклонение, което насочва към текст, който държи да бъде четен като достоверен. Използвано е минало свършено време, което в диалога естествено се заменя от сегашно време.
Отличителна черта на повествователния изказ е разточителството на прилагателни имена. Кожухчето на зайчето е “златисто”, плашилото е “безобразно”, “грозно’, “безстрашно”, “лошо”, бостанът е “хубав”, дядото – “разлютен”, колибата – “напръхнала”, свинята – “угоена”, горицата – “лешникова”, чашките на цветята са “затворени. В този начин на повествование всяко съществително име е потърсило своята качествена характеристика чрез прилагателни имена. Те създават определено настроение в приказния текст и до голяма степен допринасят за лиричния изказ. Прилагателните имена са използвани щедро с оглед на тяхната въздействаща функция. Съществителните имена /дядо, дини, бостан, колиба, зайче, нива, лисица/ са конкретни. В текста, с малки изключения, абстрактните съществителни почти липсват /страх, живот/. Тази липса е в тясна зависимост от сремежа на автора да поучава без открита дидактика. С изключение на имената на дядо Мърморан и Иванчо Страшника в приказката няма и съществителни собствени имена. Преобладаването на съществителни нарицателни е последица от жанровия избор /приказка/ на форма, която е предпочетена от разказвача. Разточителен към прилагателни и съществителни имена, авторът се оказва пестелив на глаголи / натовари, поръча, пристигна, се ухили, се развяха/. Сюжетът проследява взаимоотношенията между героите, затова акцентът не е поставен върху техните действия. Честата употреба на местоимения, преди всичко лични и притежателни /ти, мене, тя, го, то, моята, аз, тебе/ имат за цел да се избегне неблагозвучието, многозначността, неясния изказ. Рядка е употребата на отрицателни /никой/ и неопределителни местоимения /някоя/, защото липсва заявен авторов стремеж да се излезе от конкретното, единичното и да се потърси общото.
“Приказка за бостанското плашило” разкрива нагледно невъзможността да бъдат категорично разграничени двете белетристични форми – разказа и приказката. Приказното най-често откриваме в лиричната атмосфера, в която ни отвежда авторовото въображение. Реалистичните детайли ни откъсват от света на приказката. Нищо приказно не откриваме в колективния портрет на минаващите яйчари – “Те караха магарета, натоварени с празни сандъци. Отиваха да събират яйца по селата. Щом разбраха, че никой не пази бостана, нахълтаха като хуни, обраха всичките дини…” Текстът дори влиза в диалог с други приказни текстове. Лисицата не успява да надхитри Иванчо, защото той е чел други приказки за нея: “Аз съм чел оная приказка, в която се разказва как ти си подмамила косенцето да пусне едно след друго пиленцата си от гнездото на земята. Лъгала си го, че ще отсечеш дървото му с опашката си. Мене не можеш измами!”
Приказният разказ се превръща в една импресия, а реалистичните детайли ни отвеждат към избрания сюжет. Така авторът извежда в разказа идеята за необходимостта от доброта и взаимопомощ в човешките отношения. За читателите остава настроението, завладяло ги при прочита на приказния текст и размислите, провокирани умело от автора. Тази, както и останалите приказки на Ангел Каралийчев, може да бъде възприемана с удоволствие и от възрастните, защото е една проекция на реални жизнени отношения.