Лириката на Елисавета Багряна

 

 

 

        Още през Възраждането много талантливи българки стават известни със своите литературни изяви – Елена Мутева, Станка Николица Спасо-Еленина. В началото на века се изявяват поетеси като Мара Белчева, Екатерина Ненчева, Дора Габе. През 1927г. излиза класическата за българската литература книга “Вечната и святата”, която отрежда на Елисавета Багряна /псевдоним от 1922г. на Елисавета Белчева/ място сред най-големите поети на нацията.

       Към предговора на едно от късните издания на “Вечната и святата”, Багряна пише:”Тогава не бях и помисляла, че “Вечната и святата” ще бъде многократно преиздавана у нас и превеждана в чужбина. А сега съм щастлива, че доживях, след 52 години да я видя отново… - същата, непроменена, но в нова премяна”./1/ Поетическото дело на Багряна се извисява до значимите имена в световната женска поезия /Емили Дикинсън, Анна Ахматова/. Ако в началото “поезията на Багряна е възприемана като дръзко предизвикателство на освободената от оковите на битовата традиция жена... в новите обществено-исторически условия постепенно в нейните лирически песни се налага едно мъдро смирение пред вечните закони на природата и битието”/2/ В книгите “Звезда на моряка’/1932г./ и “Сърце човешко”/1936г./ лирическата героиня отстоява себе си едновременно като дъщеря на своята родина и като гражданка на света. Основното чувство е, че родината и целият свят може да бъде уютен дом за човека. За разлика от характерното за българските поети усещане за света като робска клетка Багряна открива духовната широта на родното пространство. Поетесата търси хармонията с многообразието на природата и света и изживява всички мигове на природния и човешки кръговрат. С книгите “Звезда на моряка’ и “Сърце човешко” тя утвърждава в родната поезия модерната космополитна чувствителност.

            Лирическата героиня на Багряна има волна и скитническа душа, която остава обвързана с родовата идентичност, изграждаща духовния й свят. Родовата идентичност в тези стихове свързва човека с неговата материална битийност и в същото време отвежда към способността  на душата за полет, за възвисяване над материалния свят. Именно родовата идентичност определя рамките на човешкото духовно и материално битие и може да бъде открита в пространството, изградено от семантичните опозиции дом - път, покой-движение, сега - някога. Търсейки родовата идентичност на жената в модерната цивилизация, поетесата не отправя поглед към историческата и биологичната обвързаност на човека. Тя застава зад позицията, че  жената през 20 век  отстоява своята родова идентичност вътре в себе си. Родината в стиховете на Багряна е образ, който отвежда към родовата идентичност и в същото време оборва традиционните представи, че патриотичната и интимната тема трудно съжителстват в едно произведение или дори едно творчество. Поетесата не възпява, а разкрива родовата идентичност, пишейки стихове не “за” родното, а стихове, които са родени “от” родното.

         Домът, който е ключово понятие в традиционните представи за родова идентичност, е с ново съдържание в стиховете на Багряна. Изграден е от поетесата в модела за битовата ограниченост. Той е потискащ. Поражда усещането за застой,  затвореност и затова е отхвърлен като нежелано битие. Домът  с “прародителски портрети” и “фамилна книга в моя род” е чужд за жената,  в която “бие древна,/ скитническа, непокорна кръв.”/”Потомка”/ Родовата идентичност не се свежда до тесните рамки на дома, тя може да бъде съхранена дори когато е изведена на широкия път. В този смисъл семантичната опозиция дом - път представя огромното духовно пространство на родовата идентичност. Синоними на пътя в стиховете на Багряна стават “необхватните  с око поля”,  “конския бяг”,  “волният глас” и “вятърът, следите изравнил”. Търсенето на нови пътища и промяната са заложени в нейната неспокойна душа.  “Прародителските портрети”, “фамилната книга в моя род”, заветите, лицата, душите и живота на предците /”Потомка”/ не са достатъчни, за да се открие родовата идентичност. “Така фотографската и писмена документация на идентичността, биологическата принадлежност се оказват непосилни да изразят новата модерна същност на родното. Багряна отива обаче още по-далеч. Дори познаването на духовните завети на предците е недостатъчно да произведе идентичност, ако това познание не се превърне в собствено изживян живот, т.е. в собствено придобито познание.”/3/

Кръвта е образ, който най-точно отвежда лирическата героиня на Багряна към нейната родова идентичност:

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв. /”Потомка”/

Но кръвната приемственост е разбирана от поетесата не в смисъла на родова връзка, а на един действително изживян живот. В “Потомка” Багряна “отрича както биологическата концепция за постигане на родното, така и историческата. Тъмнооката прабаба и светлият хан губят своите етнически и времеви характеристики и се превръщат в символ на съединението между тъмнотата и светлината в името на любовта.”/4/ Поетесата преобръща модела на наследяване, оказвайки се потомка на своята прабаба. Така Багряна преодолява историческата концепция за родното, като отнася модела на наследяване към правремената. В цивилизацията поетесата открива натрупвания, които са резултат на патриархални ограничения. Ето защо героинята преобръща модела за наследяване и вместо майка и баба, тя наследява своята прабаба – модел, около който не съществуват цивилизационни натрупвания, модел – символ на самата култура и родовата идентичност. Към истинската прародителка – земята ни насочва финалът на “Потомка”:

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя –

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

Утвърждаването на първичната свързаност със земята в тези стихове насочва към митологичните престави за женското начало и родовата идентичност.

 

Бягствотото от дома,  от застоялото битие не е отказ от родова идентичност. То е свързано с потребността  от себеизява. Лирическата героиня е дръзка и млада и по нов начин възпроизвежда модела,  по който опозицията дом - път изгражда света. Домът е покой. Поражда усещането за застой,  затвореност. Стаята е “тясна, тъмна, ниска” /”Вик”/ за жената,  която иска “щедро, волно да отдавам / това, що в мен гори, трепти и пее”. Сред покоя на дългата зима в “Песен на предачките” се ражда “властен копнеж за простор”,  а във “Видение” се появяват “невиждани хора, нечути езици”.  Душата,  която “е на слънце и простор научена”,  се превръща във “волна птица в клетка”,  когато:

Аз съм тук зад три врати заключена

и прозореца ми е с решетка…/”Зов”/

       Пътят е полет,  без който душата не може да се самоосъществи в търсенето на своята родова идентичност. Участта  на лирическата героиня е видяна като вечно движение,  скитане и безприютност. Скитническата  кръв “от сън ме буди нощем гневно” и “ме води към греха ми пръв”.  Пътят се оказва движение,  което има характер на бягство както от затвора на колективните преживявания,  така и от надзора над женската участ в традиционното битие. Образът  на Блудния син се превръща в стихотворението “Потомка” в  Блудната дъщеря. Движението не може да бъде спряно,  негови синоними в стиховете на Багряна са вятъра  /”можеш ли да спреш ти вятъра”/,  реката /”можеш ли да спреш ти Бистрица”,   виното /”можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то” – “Стихии”/ . За Багряна домът  е свързан с неговата майчинска символистична характеристика  за разлика например от  Дебелянов,  който следва традиционната бащина символистична обвързаност на човека с родното място в стихотворението “Да се завърнеш в бащината къща”. В традиционните представи пътят  е свързан с характеристиките на мъжкото поведение,  а домът  – на женското. Размествайки местата им,  Багряна изгражда един нетрадиционен модел при отстояване на родовата идентичност. В същото време поетесата, както и Дебелянов, успява да излезе от тесните пространствени рамки на автобиографичното и да се идентифицира с един обобщен образ на потомката с “древна, скитническа, непокорна кръв”,  която се преражда и затова е вечна.  Родовата идентичност   е представена от Багряна като конкретна действителност чрез символичната образност на портретите и книгите /”Потомка”/ и е разгледана в широките рамки на дома и пътя, които  се пресичат в често срещаната анафора  “може би”. На кръстопът е самата душа на лирическата героиня,  която се опитва да завърже  разкъсаните родови връзки,   да събере разпръснатите фрагменти на душевното си битие. Любовта се оказва своеобразна пресечна точка между дома  и пътя,  тя е постигнатото равновесие  “спасението” на “двама от кинжала” и начин за откриване на родовата идентичност.

         Пътят  е важен за Багряна точно  заради неговата свързаност с дома . Скитането не е просто отиване някъде,  а потребност от завръщане при своята “кръвна майчица-земя”. Домът и пътят се отричат и в същото време взаимно се допълват и сред тази тяхна взаимообвързаност е разбирането на поетесата за родова идентичност. Търсенето на нови пътища,  промяната са заложени в нейната неспокойна душа:

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян. /”Потомка”/

Бягството от Дома не е бягство от родовата идентичност. Това е бягство от застоялото битие. Само ако човек е “далеч от света”  може да каже  че “сънят е кротък и девствен”,   че е “спокойно и – пусто, уви!” Но волната и скитническата душа на лирическата героиня “все сънува пътища – недостигнати, неминати…/”Стихии”/. “Ръждясалите ключалки” на покоя трябва да бъдат строшени:

Разтроши ключалките ръждясали!

Дай ми път през тъмни коридори!

Неведнъж в огнените простори

Моите крила са ме понасяли. /”Вик”/

         Лирическата героиня отстоява своята родова идентичност при едно вечно движение,  скитане и безприютност:

Моят вихрен кон лети

Бодро и безспир –

Пред очите ми цъфти

Неогледен мир. /”Амазонка”/

Това движение има характер на бягство както от затвора на колективистичните преживявания и традиционните разбирания за родова идентичност,  така и от надзора  над женската участ в традиционното битие:

Аз чакам жетвения месец юни,

аз чакам неговата знойна радост

очите ми с утеха да целуне -

че ще напусна родната ограда. /”Към нея/

В духовното пространство на лирическата героиня дори и майката,  която е образ-символ на родовата идентичност, на родното,  на човешката способност за свързаност,   е част от покоя,  който трябва да бъде изоставен:

...Ти, майко моя, радост невидяла,

недей проклина рожбата невярна,

че ще почерни кърпата ти бяла,

към твоя майчин дар неблагодарна.

         Кукувицата за Багряна е образ от митологичното народно световъзприемане, който е със символично значение по отношение на изясняване на представите на поетесата за родова идентичност:

Кой каквото иска да говори -

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

вкъщи край огнището да шетам./ “Кукувица”/

Майчинството,  видяно през призмата на битовите житейски задължения, става символ на покой и затова е отречено. Покоят  и движението се пресичат в разбирането на Багряна за родова идентичност. Завързват се разкъсаните връзки,  събират се разпръснатите фрагменти на душевното й битие в отказа й да следва традиционните нагласи за родовата идентичност.

         Любовта е постигнатото равновесие, без което не може да съществува родовата идентичност. Във “Вечната и святата” тя е изчистена от конкретни ориентири,  защото е алтернатива на движението:

Но е моята страст негасима

и безмълвен е жадния зов -

че той няма ни образ, ни име:

аз обичам самата любов. /"Април"/

Поетесата извежда като необходимост потребността от завръщане към родовата идентичност:

Тогава да се върна. О тогава

Да знам да те обичам – и да мога

Великата си жажда да разправя

С разтворено сърце като пред бога. /”Към нея”/

         Повечето от стихотворенията в стихосбирките “Вечната и святата”, “Звезда на моряка” и “Сърце човешко” са написани в първо лице,  но ключовите творби в тях са третолични. Например стихотворенията “Вечната” и “Святата” от “Вечната и святата”. Така Багряна се разграничава от обекта,  към който насочва читателското внимание. Лирическата героиня излиза извън тесните рамки на автобиографичното при поставяне на проблема за родовата идентичност и се идентифицира с обобщения  образ на търсещата жена,  която се преражда и затова е вечна:

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите – на незримата. /”Вечната”/

         Родовата идентичност съществува и при движение, и при покой. Движението е представено от Багряна като конкретна действителност,  а покоят  е разкрит чрез символичната образност на съня,  спомена и копнежа. Те се отричат и в същото време взаимно се допълват и сред тази тяхна взаимообвързаност  лирическата героиня на Багряна знае,  че:

… така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна. /”Кукувица”/

         Образът, чрез който е най-смислово натоварен по отношение на разбирането на Багряна за родова идентичност, е родината, а “мястото на България в тази така лична поезия може да изглежда учудващо широко според традиционните ни представи”./5/ Тези утвърдили се представи градят идеята, че патриотичната и интимната тема трудно съжителстват в едно произведение. Много автори като Вазов с творчеството си подкрепят тази позиция. Но както казва един от сътрудниците/6/ на списание “Хиперион”: “Увехнаха старите патриотични мелодии, новите ще дочуят ония, които могат да разпознават фалшивите ноти на своите предшественици”. В стихотворенията като “Моята песен”, “Нестинарска участ”  Багряна, без да се вслушва в “старите патриотични мелодии”, гради образа на родното пространство и свързва интимната с патриотичната тема в единство, разкриващо разбиранията на поетесата за родовата идентичност.

Заглавието на “Моята песен” /стихотворението е включено в цикъла “Бретан”, с който завършва първата поетическа книга на Багряна/ подчертава личното й съдържание. Към него ни отправя и първият стих -  “Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека”. Песента е “моя” и в същото време “наша”:

Че пеят по жътва, пеят моми тъмнооки,

момци ги припяват и вечер край порти

причакват

и пеят по сватби, седенки и нощи дълбоки

и майките пеят – пеят, когато оплакват /”Моята песен”/

Родината е част от духовното пространство на лирическата героиня заедно с личните й пориви и стремежи. Така поетесата не възпява, а разкрива родовата идентичност, унищожавайки границите между родното и патриотичното. Към разбирането на Багряна за родова автентичност ни отвежда припомнянето на митологически и културни символи - песента, медът, виното:

нечувана песен - за моята малка родина,

чието е име - облак над мене надвесен,

чиято е песен - за мене мед и вино!

Конкретните личности или събития, които отвеждат към представите на Багряна за родова идентичност, имат условен характер. Поетесата избягва историческата и хронологическа автентичност и последователност:

Посред бодили и коприва,

окървавена и сама,

ивайловци и богомили

роди на робската земя /”Нестинарска съдба”/

Така родовата идентичност се откроява със спомена за предците, който трябва да напомня, че следите на миналото остават в нашето съзнание. Родовата идентичност се извежда от чувството за минало, а не от самото минало.  Защото както отбелязва Константин Гълъбов/7/ “ние не познаваме още себе си, както се познават други народи. Българската душа продължава да бъде неизвестна срана – никой от нашите аргонавти, поети и писатели, не е намерил още нейното златно руно. Досега те са имали усет повече за отрицателното у българина и малцина са виждали и ценните черти”. Сред тези малцина творци е и Багряна.

При търсенето на родовата идентичност “Славейков тръгва направо от митологията. Този подход му помага да излезе от реалността и да стигне до едно извънисторическо и общочовешко обобщение, което е много важно за началния етап на модернизма. Багряна, подобно на Атанас Далчев, тръгва от действителността”/8/ Стихотворения като „Гергьовден“, изградени с  лексемите обор, хамбари, плевня, кошара, стока, курбан завръщат към действителността и локалната колоритност на родното. Родовата идентичност може да бъде открита в и празничния живот на колектива и в делничните вълнения на отделната личност.

         “Пенелопа на XX век” е името на едно от  стихотворенията на Елисавета Багряна /“Сърце човешко”/, което отвежда към образа на Пенелопа, жената на старогръцкия герой Одисей,  цар на Итака. Двадесет години тя чака завръщането на мъжа си от Троянската война и според Омир през това време е отхвърлила предложенията за женитба от 108 женихи. През вековете тя се превръща в  символ на отстояване на родовата идентичност, на благородство и женска вярност. Позовавайки се на образи от миналото, Багряна  препраща към настоящето. Така тя постига актуалност на внушенията, търсейки родовата идентичност на жената в модерната цивилизация. Пенелопа днес е греховна и свята, защото жената през 20 век според поетесата отстоява своята родова идентичност вътре в себе си. Ако тя е открила себе си, ще открие своя любим, ще реализира творческия си Аз и ще остане вярна на своята родова идентичност. Семантичните опозиции като дом и свят,  покой и движение, сега и някога  изграждат конфликтност,  в основата на която е бунтът на поетесата срещу традиционните разбирания за родова идентичност. Цивилизацията не трябва да  отдалечава човека от неговото природно предназначение и земно щастие. Помнейки своята родова идентичност, модерният човек не трябва да забравя какъв е “нашият път”,  който “от самата съдба на земята за нас е отреден” /“Тясната врата”/. Утвърдените ценности, съхраняващи родовата идентичност в женското битие през 20 век са в криза. Жизнелюбието на поетесата очертава контурите и изхода от тази криза.:

Бих искала с един безумен скок в безкрая

да скъсам всички възли - и да видя

сама, освободена - себе си - лика си

без минало, без родословие, без възраст, име! /"Пенелопа на ХХ век"/

Този  “безумен скок в безкрая” е метафора на стремежа към освобождаване от капана на затвореното в рамките на цивилизацията битие. Миналото, родословието, възрастта и името чертаят  контурите на тези рамки. Природното предназначение на човека не зависи от неговото минало и не се свежда до родословието.  Стремежът  към земно щастие не може да бъде обвързан с името или с възрастта. Багряна извежда  противоречието с традиционните представи за личност, род, история и родова идентичност. В името на семейни и патриархални ценности жената не трябва да жертва себе си. Скокът на нейната Пенелопа от 20 век е едновременно вътре и вън от себе си. Модерната жена се освобождава както от външните  установени норми, така и от вътрешните си съмнения:

Аз не искам земните съмнения:

• няма смърт, разлъка и печал,

няма минало, и бъдеще дори. /”Requiem”/

При противопоставянето на “сега” и  “някога” се отхвърля нежеланото битие, а не родовата идентичност.  Отхвърля се тук и сега цивилизацията, която отдалечава човека от природното му предназначение и има своята алтернатива в пътя,  който за Багряна е безкрайно пътуване към надежда и копнеж по земно щастие живот чрез любов, стремеж към далечното и неизвестното, порив към волността и желание за пълноценно разгръщане на творческия човешки  Аз. Така  се ражда емблематичният образ на първата и последната жена:

Аз искам да я сещам тук,

животрептяща,

с най-първобитните изобретения -

петте от бога дадени нам сетива -

като последния човек на туй кълбо,

като най-бедното създание в света,

като последната и първата жена!  /„Пенелопа на XX век"/

         Първата и последната жена слива в едно човека и природата, човека и вечността и очертава рамките на родовата идентичност в космическата необятност на вселената. Нейният разказ е “изпят преди много векове” и в същото време “ като че от мен сега” /”Пасторал”/. Тази вечна жена е сестра на вечерницата /”Вечернице-предвестнице, вечернице – царице,/ кандило пред всевечния иконостас /”Вечерница”/. Мъдростта на Багряна е както в прозрението за космическата самотност  на  тази вечна и свята  жена, така и в намерения отговор на въпроса за родовата идентичност на човека вътре в себе си и в космическата необятност на модерното духовно пространство:

Безнадеждно самотни и чужди – всеки лута се, дори и пита –

А всевечната, земната мъдрост – тя разляна е вредом край нас:

Да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято / “Мъдрост”/

Щастието е в уловените мигове от пролетта или лятото в усмивката, която разкрива “обич към света”, в забравената тъга “на спомени празни”, в “забравения страх “пред надежди крилати”. Цивилизацията, която е отдалечила човека от неговата родова идентичност, е забравила, че е щастие дори когато “угаснем с вечерното слънце” и “умрем с осланения лист” /”Мъдрост”/ и че все някога трябва “да спрем – на щастието кулите миражни!” /”Безумие”/.

          Стиховете на Багряна търсят родовата идентичност със “силни криле, дълбока интуиция, възвишен полет и широка и установена правда”./9/ По простотата на чувството, което се изразява в най-характерните детайли, поезията на Багряна напомня стиховете на Анна Ахматова, която също  “предлага своя дар да откърти страданията на своята родина”/10/ и търси родовата си идентичност:

Да, аз сама дойдох като на сън,

декемврий бе и бурята ревеше,

а в твоята неволя светло беше

и страшен мрак ме чакаше навън.

         Противопоставянето на една цивилизация, която отдалечава човека от неговото природно предназначение и родова идентичност, превръща Елисавета Багряна  в Пенелопа на ХХ век и в същото време тя остава вярна щерка на своята майчица земя. Защото пред нейната лирическа героиня има два пътя за отстояване на родовата идентичност. Единият е този, “в който ние стремглаво летим”, а другият  е “светъл и нов”. Това е “вечният път” /”Тясната врата”/.

 

Цитирана и използвана литература:

1.”Вечната и святата”, Пловдив, 1980г., стр.2

2.Игов Светлозар, “Кратка история на българската литература”, С., 1996г., стр.445

3.Христов Иван, Кръгът “Стрелец” и Елисавета Багряна. Идеята за родното, https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=311&WorkID=16393&Level=1/

4.Христов Иван, Кръгът “Стрелец и Елисавета Багряна. Идеята за родното, https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=311&WorkID=16393&Level=1

5.Ганчева Бистра, “За темпоралните мерки на света у Ел. Багряна”, в Алманах, “Слово”, Велико Търново, 1993, стр.171

6.Росен Петко “Песни за родината” в кн. Литературната задруга “Хиперион”, В. Търново, 1996г., стр.193

7.Гълъбов Константин “Нашата култура и най-новата ни литература в кн. Литературен кръг “Стрелец”, В. Търново, 1995г., стр.80

8.Христов Иван, Кръгът “Стрелец и Елисавета Багряна. Идеята за родното, https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=311&WorkID=16393&Level=1

9.Касърова Люба, “Жената в поезията и литературата”, в кн. Литературната задруга Хиперион, Велико Търново, 1996г., стр.313

10.Бояджиева Вера, “Поезията на жената” в кн. Литературната задруга Хиперион, Велико Търново, 1996г., стр.328