Лирическият герой и другите в „Към брата си” /Хр. Ботев/

Лирическият герой и другите в „Към брата си” /Хр. Ботев/

        Стихотворението „Към брата си” разкрива чувствата и мислите на поета, живеещ в реалност, която иска, но не може да промени. В тази действителност той търси съмишленик, човек, на когото да довери мислите и чувствата си.

       В „Към брата си” лирическият герой  и другите имат противоположни ценностни системи. В ценностната система на лирическия герой са изведени на преден план любовта към отечеството, мечти за свобода, за чест и достойнство. Другите изпълват един свят на робска примиреност, лишен от такива мечти. От сблъсъка на тези различни ценностни системи се ражда огорчението и страданието на лирическия герой. Тези чувства са разкрити с изразните средства на родния фолкор. С характерните за народните песни изразни похвати авторът представя своята позиция.

     Както повечето Ботеви творби и това стихотворение започва с обръщение /”Тежко, брате, се живее”/, което е изведено и в заглавието /”Към брата си”/.  На брата си лирическият герой иска да разкрие своите чувства. Те тръгват от тъгата и мъката и стигат до гняв към покорството и примиреността с действителността. Тези чувства са характерни за Ботевите елегии /”Елегия”, „В механата”/. От една страна, поетът страда с мъките и жалбите на своя народ, от друга, той не може да приеме липсата на желание за борба и покорството. Инверсиите /„глупци неразбрани”, „Отечество мило”, „гроб печален”, „свят коварен”, „глас искрен, благороден”,  „глас божий - плач народен”/ и метафорите / душата ми в огън тлее“,  „мисли бурни”, „сърцето ми в люти рани”, „безумно как играе/ в отзив на плач из народа!”/ разкриват огорчението и страданието на поета. Много от използваните епитети са характерни за народните песни /“мило“, „люти“/. Това е така, защото поетът се учи от народното творчество. Чрез синтактичен паралелизъм /„душата ми в огън тлее,/ сърцето ми в люти рани”/  е представено  противоречието между душата и сърцето на лирическия герой.

         Отечеството е „мило” за лирическия герой. Той го обича и пази „неговия завет”. Страда, защото чува „плача народен”, защото „не знае/ нито радост, ни свобода”. Гласът на лирическия герой е „искрен”, „благороден”. Родината и народът са  ценностите, които Ботев извежда на преден план във всички свои стихотворения. Пред тях той се прекланя и в „Към брата си”. Но в същото време в образа на народа се откроява и образът на другите, на тези, които покорно понасят робството. Към тях лирическият герой отправя своя гняв. Той е се чувства безсилен „между глупци неразбрани” и не иска да живее в „тоя мъртъв свят коварен“.

      С метафорични образи и синтактичен паралелизъм /”Мечти мрачни, мисли бурни/ са разпнали душа млада”/ в трета строфа е представен сблъсъкът на ценностните системи  на лирическия герой и другите. Оксиморонът „мечти мрачни” насочва към този сблъсък. Покорството и примирението с действителността  са чужди за този, който мечтае за свобода. Сърцето на лирическия аз е „в люти рани”, а душата му „в огън тлее”. Епифората „няма“ / Нищо, нищо! Отзив няма/ … пък и твойта й душа няма/ и риторичните възклицания - „Никой, никой!”, „Нищо, нищо!“ разкриват безсилието на лирическия герой, изправен пред действителност, с която не може да се примири.

       Противоположните ценностни системи на Ботевия лирически герой и другите разкриват страданието на душата,  която „скришом плаче” и „тлее” , защото е  безсилна да промени „тоя мъртъв свят коварен” и в същото време не може да се примири с такъв свят.