Личност, народ, история в одата „Левски”

      В “Епопея на забравените” Вазов ни представя пътя на българина, който открива своята личност и националност и ги отстоява, търсейки своето място в историята. В този смисъл представително  стихотворение е одата “Левски”, която представя посоката за размисли на цялата “Епопея”.

       Първата ода от “Епопея на забравените”  Вазов посвещава на Васил Левски. За автора образът  на Левски има важно значение. Той е личност, която се е посветила на своя народ и показва върха, с който трябва да се съизмерват всички. Смъртта му на бесилото го превръща в мъченик на идеала. Животът и смъртта на Левски отвеждат до идеята, че само онази личност, която се е посветила на своя народ, ще остане в историята. Поетът избира в жанрово отношение одата, за да изрази най-точно своята позиция за мястото на отделната личност в историята.

       Образът на Левски е разкрит  чрез смисловите противопоставяния чест- безчестие, робство - свобода. Определяща характеристика за всяка личност е нейното желание да посреща с чест трудностите в живота. В това отношение Левски е пример. Той не приема робството. В същото време е разбрал, че не може отделната личност да е свободна, ако целият народ живее в робство. Затова посвещава живота си на идеята да се бори както за своята свобода, така и за свободата на своя народ. Монологът на Левски в началото на одата се състои от три обособени по смисъл части, които съдържат разсъжденията, мотивиращи избора на героя. Ясно е заявена позицията на Левски:

мисля, че човекът тук, на тоя свят

има един ближен, има един брат.

Понятието “брат” е употребено в библейско-християнски смисъл – брат е страдащият. Това не са размисли на личност, която избира пътя в живота си, а на личност,  която е водач, осъзнаващ своя дълг към народа. Героят осъзнава, че именно чрез саможертвата ще изпълни дълга си пред страдащия народ. В лирическия увод на одата “Левски” Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг на личността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия, Апостола  разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него. “Рече и излезе” – с тези думи поетът показва твърдостта  на решението му.

        Левски се заема с трудната задача да накара обикновения  българин да повярва, че свободата е възможна, но трябва да се извоюва. Думите му са “прости и кратки”, но са разбираеми, защото са искрени. Дързък, безстрашен, спокоен е Левски и Вазов с възторг описва героя,  обединяващ положителните черти на личността. Манастирът е пространството, което е тясно за личността, която иска да е до своя народ: “Манастирът тесен за моята душа е”. Ключовата дума тук е “тесен” защото показва, че желанието на Дякона се заражда вътре в сърцето му. Изборът на Левски в текста е изразен чрез многото анафори, които показват желанието да се служи истински на народа – не с молитви, а с действия и слова, които ще доведат до постигане на свободата.

       Образът на Левски е разкрит чрез биографичен разказ за живота и делото му, който по своеобразен начин повтаря този на Исус. Вазов съзнателно подменя историческата истина и се придържа към модела на житие. Качествата на Апостола са идеализирани: скромен, безкористен, смел. Образът му напомня християнските апостоли: “беден, гол, бос”. Той е като нов месия – иконизиран чрез сакралното число девет и хиперболизиран: “Той беше готов/ сто пъти да умре на кръста Христов”. Странстванията на Левски разкриват неговата апостолска дейност и активното участие на героя в народно – историческата съдба. Пътят от манастира до свещеното бесило е метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода.

      Превръщайки в икона своя герой, поетът  търси неговото място в световната история. Изпълнен с патриотична гордост, той го поставя редом със световните борци за свобода и правда чрез сравнения.  Левски е съпоставен с Ян Хус, Прометей, Колумб, за да се стигне до Христос: “синджир за Коломба” “кладата за Хуса” “кръста на Голгота за кроткий Исус”. Но Христос веднъж умира на кръста,  за да възкръсне, а Левски е готов ”сто пъти да умре на кръста Христов.” Вазов извежда български примери над примерите в световната история. Авторът  привежда примери не само за сравнение, но и за контраст. В одата ”Левски” предателят  на Апостола е сравнен с Юда. Чрез тази антитеза между Апостола и неговия предател е възвеличена личността  на героя           

      Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие и остават в историята. Бесилото става символ на най-краткия път към историята: “О, бесило славно!/ по срам и по блясък ти си с кръста равно”. Краят на “Левски” звучи и трагично, и оптимистично. Вазов представя смъртта като върховно изпитание на личноста  и идеала,  защото отрежда на личността място в историята.