Любовната лирика на Яворов

     Яворов е най-популярният български поет на любовта. Неговия драматичен темперамент откриваме в „ангелски” и „демонски” любовни цикли.

    Цикълът стихотворения „Дневник” чрез заглавието ни навежда на мисълта, че тези творби трябва да се разглеждат като дневник на душевните състояния – колебания между миналото наранено чувство към Дора Габе и новата му любов към Мина Тодорова. „Моето сърце”, „Недей се връща”, „Сенки”, „Сън”, „Теменуги” са свързани с раната по отминалата любов, докато „Среща”, „Въздишка”, „Две хубави очи”, „Вълшебница”, „Ела” отвеждат към новия образ, вдъхновяващ поета. Лирическият роман със сестрата на приятеля му от „великата четворка” /кръгът „Мисъл”/ П. Ю. Тодоров – Мина Тодорова, определя посоката на ранната любовна лирика на Яворов. Цикълът любовни стихотворения започва с „Благовещение” /25 март 1906/. По-късно в парижкия си дневник поетът си спомня: „То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот”. Сред ‘безсъниците” на поета се появява светла надежда:

Прохладен лъх от ангелско крило,

о ангел, о дете”.

Любовта идва като мечта, спокойствие, облекчение – „зора се зазорява вън”. Образът на любимата е сравнен с небесно същество – серафим, ангел. Чувствата към нея са като към дете, изчистени от плътски пориви:

Ще бъдеш в бяло, с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло…

    На Мина е посветено едно от най-хубавите стихотворения в българската любовна лирика – „Две хубави очи”. Композицията на тази творба е огледална. Втората половина на творбата повтаря в обратен ред първата и като че ли е нейно огледално отражение. Но разликата в двата образни формални фрагмента, предизвикана от наглед малките размествания в словореда и пунктуационните знаци, се оказва важна в смислово отношение. Огледалото в поетиката на митологичната традиция е израз на прозрение, проникване в тайните, постигане на истината. Затова то е един от семиотичните принципи в естетиката на символизма. Огледалото е граница на две несъответни пространства, то е вход, но и изход, има медиаторни функции. Светът на житейското, тленното, временното се съдържа в първата част на стихотворението – „булото на срам и грях”. Семантиката на лексемата „утре” в паралелния израз във втората част вече е отречена – „не ще го хвърлят върху тях”. В опозицията време – безвремие се оглежда протиовопоставянето на световете тленно – вечно. Ако първата част на творбата се спира на временното, тленното, еднократното, то втората половина утвърждава вечното, постоянното, неизменното. В „Две хубави очи” е постигната изчистена форма и графичен рисунък, с който образът на любимата напомня на икона, която излъчва хармония и светлина – „Музика, лъчи/ в две хубави очи”.

    При изграждане образа на любимата за Яворов централен елемент е нейният поглед. Очите са духовен център, символ на чистата съвест, позитивната мисъл, прозорец на душата. В християнската традиция са емблема на божественото, на светците. В духа на тази традиция за Яворов очите са вместилище на душата. В „Ела” те стават въплъщение на космичното: „очите ти са звездни небеса”. Те са във връзка с лъчите, притежават лечебната светлина на просветлението и могат да ни изведат от „света, прогнил от зло” /”Ще бъдеш в бяло”. Лъчите и музиката са знаци на красотата, на хармонията. Това са знаци, които са присъщи за пространството на храма, а в поетичния свят на Яворов са вестители на „ангелската любов”. В „Благовещение” любовта идва с „мелодия неземна”, в „Пръстен с опал” – с „предразсветен звън”. В образната структура на Яворовата любовна лирика амбивалентен е знакът „дете”. От една страна, откриваме утвърдената от традицията семантика на светлото, непознаващото изкушения, кристално чистото, небесното начало. Такава е любимата във „Вълшебница” – „душата ти, дете и божество и в „Благовещение” – „о, ангел, о, дете”. Противоположно е значението на земното, греховното, което е гибелно за човека. И в „Чудовище” любимата се оказва „чудовищно дете“, а в „Не си виновна ти“ – „дете на прах земя“. Логиката на земното съществуване е превръщането на детето в жена. Осъществява се проекция на библейската метаморфоза на Ева. Грешната жена. Лирическият субект в „Две хубави очи“ е на границата на тази метаморфоза, на границата между земното и небесното, между безгрешното и грешното.

    На въпрос на Мина – „Какво ще излезе от всичко това?“ – поетът отговаря със стихотворението „Пръстен с опал“. Яворов драматично изживява отношенията с Мина, която умира в Париж през 1910г. Потресен от смъртта й, поетът престава да пише поезия и търси нови форми за изява. По това време работи като артистичен секретар на Народния театър и това донякъде определя завоя на твореца към драмата. Ако не излизаме от рамките на конкретното, на биографичното в лирическия субект, от Яворовата любовна лирика се съзира образа на любимата, а творбата се възприема като послание на лирическия герой към любимата жена. Към стихотворението „Две хубави очи“ имат аспирации учителката Нонка Чипева от Поморие и Дора Габе. Решението на възникналите въпроси за това на кого е посветена тази творба дава самият Яворов в писмо до П. Росен: „Всичко е тъй ясно: аз гоня един призрак, когото оня ден именувах Х или У, днес няма име, а утре – бог знае“. Може би затова в неговите творби образът на любимата остава в границите на виталното и притежава сиянието на иконата.

    „Ангелските“ любовни стихотворения се обединяват с „демоничните“ творби от цикъла „Царици на нощта“, където жената е видяна като изкусителка, тя е плът и дух едновременно. По някакви си нейни закони любовта обитава и тялото, и духа. В стихотворението „Стон“ се преплитат „демоничният“ и „ангелският“ образ на жената, а душата на поета е „на смърт ранена от любов“. Това предчувствие с лирическа форма е свързано със срещата на Яворов с Лора Каравелова през 1906г. Първата среща на Яворов с Лора на Драгалевци вдъхновява поета за „Стон“. При последния преглед на стихотворенията си през есента на 1914г. яворов поставя на това стихотворение заглавието „На Лора“ и под него „Драгалевски манастир 1906г.“ Подзаглавието загатва творческата история на стихотворението.

    Ангело-демонична е Яворовата любовна лирика. Прочитът на символичните знаци в нея разкрива вечния човешки стремеж чрез любовта да се слее с нетленното, да влезе в синхрон с вечния космически ритъм.