Любовта

   

 

   Любовта ли? Любовта е толкова сложна, че не съм сигурна дали има човек , който напълно да разбира какво е тя. Не се осмелявам да правя анализи или да давам оценки. Мога само да разкрия своята позиция.

      Любовта може само да се преживее…

      Тя е многолика: любов към друг човек, любов към родината, към близки хора, към природата, към онова, което ни прави щастливи, към песен, към цвете, към дете.

      Любовта пристига, когато не я очакваш и си отива, когато не искаш. Тя не е просто романтично чувство. Любовта е орис. Понякога започва в един-единствен миг, който носи вълшебство. Любовта не е даденост. Не е ли възторг? А болка? Не е ли по-силна от смъртта? Навярно е благословия, която идва с раждането, с надеждата, с неизменната майчина обич. Тя ни дава сила да следваме мечтите си, да дадем смисъл на живота си, да повярваме в чудеса. Колко песни са изпети за любовта, колко думи са изказани, колко стихове са сътворени!

       Всяка любов е различна, но винаги истинска, разтърсваща, естествена. Не идва по милост, с молба не си тръгва. Трохи не признава. Разпалва пожари и е все жадна. Понякога си мисля, че голямата любов е в най-простите неща, които децата знаят безпогрешно – да бъдат радостни без повод, да се стремят с всички сили към това, което желаят. Тогава нямат значение сезоните, годините, дните.

       Непосилно е да задържиш някого, ако той е решил да си отиде от теб.  Животът е толкова кратък, че няма място за раздяла с тези, които обичаме.  Има  определени неща в живота, които просто трябва да приемем. За любовта у хората няма общочовешки закони. Основното правило е върховното чувство на човешка обич. Любов са семената в пръстта и дъждът, който идва да ги напои; даровете на приятелството, виното и хлябът ;  пътищата, по които светят огнени стъпки на двама и водят в храм за благословия. Любов са нацъфтелите вишни по бащиния дом, чемширите и здравецът, засадени от ръцете на мама, розовите храсти, люляците и нежните небесни незабравки.

        Необяснима е силата на родното място, което все ни връща след дългите ни странствания. Зная, че силата на човека е в корените, там, където е получил истинска обич. Обичта на майките ни е най-свята, защото идва с надеждата, с вярата, с цената на болката.

        Майките не искат благодарност от нас. Искат да продължим любовта им – може би с всичко онова, на което са искали да ни научат: да вграждаме себе си в онова, което правим с цялата всеотдайност на любовта, с която се ражда и отглежда животът. На каква ли възраст трябва да стане човек, за да оцени великото значение на отсъствията? Особено когато са безвъзвратни. Особено когато майките напускат реалния свят. И нас! Само като си помисли човек колко години, дни, часове,  минути, мигове сме имали, за да слушаме гласа, да срещаме погледа на все още живите си майки. И как сме пропилявали всичко, забързани в делника. Така е с обичаните хора. Те са животът ни. Какво остава после? Остава цвете, недадено навреме, неволна сълза, но няма поглед, в който потъваш, ръка в ръката, усмивка и ласка като предизвикателство за живот. Целият ни живот не е ли само един миг? И няма връщане! Тайната е велика и проста…

        Всичко е любов, нали!

        Близостта е изпитание, разстоянието – проверка. Това, което е издържало изпитанията, ще издържи ли и проверката? Проверка на чувствата, на отношенията, на мислите, на стойностите. И както казва поетът:

         Любов – последната Голгота,

         спасението на света!

          Любов – по-кратка от живота,

          любов – по-дълга от смъртта!

 

Еда Басри, гр.Русе