МНОГО , МНОГО ЛИЧНО…

/ И копче да изгубиш в детството –

         търсиш го цял живот . /

 

Ще се видим ли с Цанко ? Може би не…

 Познавам го още от малко дете –

заедно раснахме в нашта махла

/ Боже ! И аз ли съм малка била ?/

 Падахме, ставахме, палави бяхме

 и колко щури игри изиграхме !...

 Чуя ли думите  „детство”, „хлапета”,

спомням си моето с мойте момчета :

Цанко и Течито, Труфчо и Стефчо,..

 А, и Витанчо ! – Той беше завлечен…

 Да, но харесвах си него, за смях,

 на стари години съпруга му бях.

 Поживяхме със него година ли-две,

 а после своя си път всеки пое…

Просто сме смесили детство с любов,

 не знаех, че бил жесток и суров…

 Както и да е – минало ! На Цанко се връщам.

Той беше весел, не го знам намръщен.

 С него си бяхме най-неразделни,

 игрите ни бяха безброй, безпределни,

 ако е болен и аз подир него,

 играехме шах  -  нямаше лего,

 любима игра  -  Царица и Цар ,

самолет си строихме, панаир и пазар…

 Боже ! Игрите ни нямаха край –

как се играе, дете днес не знай.

 Скачахме весело, плакахме, пяхме,

един ден даже и се „венчахме”!

 С корони блестящи на детска глава

и свещи венчални във всяка ръка,

 стоим пред икона, да мръднем не смеем,

 а Цанко смирено и носово пее :

„Венчается раб Цанко и рабиня Милка

 пред Божия сииин !...”

И чичо Поп провлачено завършва :

”Амииин!”…

 Чичо Поп, т.е. на Цанко баща му,

 стои на вратата, подпрял се на рамо,

 засмян и красив ни подава ръка

 и кръст ни направи, ей тъй, на шега.

  Изхвръкнахме вън, от срам зачервени

 / не срещнах никога тъй хора смутени/…

Ами парцалената кукла, Пенка на име ?

 Леля Райна – майка му – за нас бе ушила,

 с уста нарисувана, вечно засмяна,

 от чаршаф на райета, от нас по-голяма.

С трици я хранехме, с вода я поихме,

веднъж помня как за нея се сбихме

 Куклата негова, но триците  – мое !

Да сме наясно кое на кого е.

О, не! Млъквам. До тука ще спра.

Как мога, какво е било, да изброя ! ..

 Но Цанко дори и далече от мен,

 дъх свеж ми донася от детския ден.

 Той е с бастунче, а аз  -  с очила

 /Боже ! Дали съм и млада била…/

Детството мина вече сме в старост,

за него не зная, но аз прескочих моята младост.

 Като бърз влак бързо животът премина,

 но как ли и кой би нехайно отминал

 дом, жена, мъж, а че и внуци,

радост, надежди, мъка на буци…

 А и, едва ли, даже свободни,

 ще бъдем и как ли отново пак волни,

 от сърце да се смеем и се прегърнем,

 нанякъде, ей тъй, двама да тръгнем…

 Ей го, зад ъгъла, чака ни гроба,

 всеки със своята лична тегоба,

 като хлапак гузен в него ще се завре

 и тихо, послушно ще спи векове.