МНОГО , МНОГО ЛИЧНО…
Публикувано: 2018-06-13 08:09:32
/ И копче да изгубиш в детството –
търсиш го цял живот . /
Ще се видим ли с Цанко ? Може би не…
Познавам го още от малко дете –
заедно раснахме в нашта махла
/ Боже ! И аз ли съм малка била ?/
Падахме, ставахме, палави бяхме
и колко щури игри изиграхме !...
Чуя ли думите „детство”, „хлапета”,
спомням си моето с мойте момчета :
Цанко и Течито, Труфчо и Стефчо,..
А, и Витанчо ! – Той беше завлечен…
Да, но харесвах си него, за смях,
на стари години съпруга му бях.
Поживяхме със него година ли-две,
а после своя си път всеки пое…
Просто сме смесили детство с любов,
не знаех, че бил жесток и суров…
Както и да е – минало ! На Цанко се връщам.
Той беше весел, не го знам намръщен.
С него си бяхме най-неразделни,
игрите ни бяха безброй, безпределни,
ако е болен и аз подир него,
играехме шах - нямаше лего,
любима игра - Царица и Цар ,
самолет си строихме, панаир и пазар…
Боже ! Игрите ни нямаха край –
как се играе, дете днес не знай.
Скачахме весело, плакахме, пяхме,
един ден даже и се „венчахме”!
С корони блестящи на детска глава
и свещи венчални във всяка ръка,
стоим пред икона, да мръднем не смеем,
а Цанко смирено и носово пее :
„Венчается раб Цанко и рабиня Милка
пред Божия сииин !...”
И чичо Поп провлачено завършва :
”Амииин!”…
Чичо Поп, т.е. на Цанко баща му,
стои на вратата, подпрял се на рамо,
засмян и красив ни подава ръка
и кръст ни направи, ей тъй, на шега.
Изхвръкнахме вън, от срам зачервени
/ не срещнах никога тъй хора смутени/…
Ами парцалената кукла, Пенка на име ?
Леля Райна – майка му – за нас бе ушила,
с уста нарисувана, вечно засмяна,
от чаршаф на райета, от нас по-голяма.
С трици я хранехме, с вода я поихме,
веднъж помня как за нея се сбихме
Куклата негова, но триците – мое !
Да сме наясно кое на кого е.
О, не! Млъквам. До тука ще спра.
Как мога, какво е било, да изброя ! ..
Но Цанко дори и далече от мен,
дъх свеж ми донася от детския ден.
Той е с бастунче, а аз - с очила
/Боже ! Дали съм и млада била…/
Детството мина вече сме в старост,
за него не зная, но аз прескочих моята младост.
Като бърз влак бързо животът премина,
но как ли и кой би нехайно отминал
дом, жена, мъж, а че и внуци,
радост, надежди, мъка на буци…
А и, едва ли, даже свободни,
ще бъдем и как ли отново пак волни,
от сърце да се смеем и се прегърнем,
нанякъде, ей тъй, двама да тръгнем…
Ей го, зад ъгъла, чака ни гроба,
всеки със своята лична тегоба,
като хлапак гузен в него ще се завре
и тихо, послушно ще спи векове.