Миниатюрен човек и гигантски изградено общество в разказите на Светослав Минков

    Малкото по обем творчество на Минков е рожба на забързания икономически и целесъобразен нов век, с който е свързано. Времето е малко. Да се четат обемни книги и томове е лукс в такова трудно битие. Времето е винаги недостатъчно за съвременния човек. А често живителното, хранителното зърно е съпроводено с много баласт. За Минков е достатъчно точно това зрънце от неговите разкази да достигне до читателската аудитория.

    Психологически разрез на персонажите, декоративен стил, мистицизъм, атмосфера, персонажи и сюжет разкриват проблема за миниатюрния човек в гигантски изграденото общество в разказите на Светослав Минков. Този проблем може да бъде проследен в цялостната хронология на неговите разкази. Обратнопропорционална според писателя е зависимостта между човека и урбанистичното обществено пространство. Колкото е по-голяма индустриализацията, технизацията, стандартизацията и автоматизацията, колкото по-гигантски е изградено обществото, толкова по-малък е човекът в него, по-незначително е неговото място. Празнотата на баналните тревоги, безсмислието на делничните вълнения, чувството за безпомощност пред гигантската обществена машина изпълват живота на новия герой от разказите на писателя – миниатюрният човек. Той е самотник, бродещ сред многоликата тълпа и разяждан от мисълта, че е бързо заменим винт от обществения механизъм.

    В тази действителност на дискредитирана филантропия истински стойностното е подменено от вторичното, добавъчното. “Минков  има органическа омраза към фалша и безсърдечието на днешния свят, който твърде често поставя човека по-долу от кучето /защото то може да носи бастун/ и от бацила /защото той може да бъде разглеждан под микроскоп”./1/ Демагогията доминира в изграденото по законите на стандартизацията и технизацията общество. То се оказва един гротесков свят, където “човешкото безсрамие се превръща във великодушие” /”Филантропична история”/, а анестезията, заедно с адаптацията е отровила цялото общество, превърнала е човека в свое тъжно миниатюрно подобие.

    Роден в малък провинциален град /Радомир/ Минков става художник на големия град, на асфалтовите улици, бетонните небостъргачи и бензинените пари по мъртвото небе. Градът се превръща в обединителен образ на научните постижения, техническия прогрес, обществените отношения. Създаден от хората, ръководен и устройван от тях, в съвременния век той заплашително се разраства и гигантските му размери чертаят мащабно увеличаващата се заплаха за неговите създатели. Той вече може да ги унищожи и започва да го прави. А човекът е безсилен. Смалил се е, превърнал се е в свое миниатюрно подобие. Извършена е смяна на ролята на господаря. За да открие това за писателя е достатъчно да погледне към човешкото и към  индустриалното пространство - “Ниските опушени къщици на Диърборн са разхвърляни край гигантския завод като гъби около грамаден дъб” /”Човекът Бил и котката Кет”/. Човешкото пространство е с размери на гъба, индустриалното е като “грамаден дъб”. Сравнението извиква представата за миниатюрността на човешкия свят и гигантските размери на изграденото общество. Смяната на ролята на господаря става възможна, защото хората са загубили онова, с което са били големи и силни – връзките и отношенията помежду си, духовността си. Останал самотник, човекът няма друг избор освен автоматизирането си. Смаляват се застрашаващо размерите на духовното човешко присъствие. Зад иронията при изграждане на гротесковите образи е Минковият протест срещу превръщането на човека в миниатюра, в автомат, срещу алиенацията, станала доминантна в отношенията в гигантски изграденото общество. Това е неразработвана в литературната традиция тема. Минков я извежда на литературната сцена, акцентирайки на нейната значимост и глобалност. От литературната критика той е определен като “първият български писател, прозрял глобалната заплаха от роботизация в съвременното съществуване, въздействаща пагубно с антиемоционалния си рационализъм върху съзнанието на човека–маса”/2/.

    В родната ни литература Светослав Минков за пръв път заявява своето творческо “аз” през 1920 г., когато публикува разказа “Биномът на Нютон”, написан като отмъщение на учителя по математика от гимназията. Първата му книга е “Синята хризантема”, отпечатана в книгоиздателство “Аргус” през 1922г., следват “Часовник” /гротески/ от 1924г., “Огнената птица” /четири разказа/ - 1927г., 1928г. излиза “Игра на сенките. Със сборника “Къщата при последния фенер” през 1931г. писателят се разделя с диаболистичната естетика. Три “спирки” очертава С. Султанов/3/ в литературната дейност на Минков – сп.”Българан”, сп.”Хиперион” и сп. “Стрелец”. В това литературно пространство, сгъстено от школи и направления, от идеи и учения, които понякога се пресичат перпендикулярно, а друг път са в отношение на близка или далечна успоредност, Минков открива свое собствено пространство, културен отрязък със свой цвят, свой стил, свои внушения, разкривайки обратнопропорционалната зависимост в размерите на човека и обществото. Изграждайки образа на миниатюрния човек в гигантски изграденото общество, писателят се вписва в литературния контекст на своето време.

    През 1925г. в сп. “Хиперион” излиза статията на М. Бенароя “Българската национална душа. Опит за уясняването й”. В нея авторът констатира: “Станало е обичай, когато се заговорва за българския живот, вниманието да се спира само върху живота на селянина.  Д-р Кръстев отива толкова далече да твърди, че българският градски живот, като продукт на чужди култури, не бил създал нищо типично, национално и че по този начин може да се пренебрегне”/4/. Литературните критици все още не виждат застрашителното настъпление на стандартизацията и индустриализацията в общественото битие. Но  дори Елин Пелин, който е свързан сюжетно и стилово с българското село, е само на една крачка от града в “Гераците”. Към града вече пътуват и героите на Е. Станев – “автомобилът летеше по белия път и с разстоянието, което се увеличаваше, у Мартин нарастваше тежката и непоносима мъка и самотност на жалък и победен човек”/5/. Индустриализацията, технизацията, промените в обществено-стопанския живот неизменно са съпътствани от промени в художественото мислене. За миниатюрния човек и гигантски изграденото общество в българската литература може да се говори след Първата световна война. Не е случаен и фактът, че тъкмо след войната се ражда литературно направление като диаболизма. Това е време на страдание, съпътствано от безверие, време на ужас, съпътстван от хаос. Време, когато "животът на хилядите родени, израснали, прогледнали и почувствали се излишни, защото са мечтали едно, а е станало друго, защото носят в сърцата си силата да градят светове, а не са построили и колиба, смазани от условията на живота, в който способностите на човека се развиват както картофите – в зависимост от почвата”./6/ В ранните разкази на Минков се срещаме с естетиката на диаболизма. Още тук смаляването на човешките размери е разкрито с играта на сенки, злокобни мигове и призрачни герои. Сред апокалипсиса, към който са устремени човешките образи сякаш обществото гигантски се разраства и се раздвоява. То става зримо и незримо, реално и ефимерно. А съзнанието на смаляващия се човек не винаги очертава параметрите на реалното и ефимерното, действителното и илюзорното. В това общество бъдещето на новия миниатюрен човек е неизвестно. Но противно на очакванията, неизвестното за С. Минков не става механизъм от естетиката на ужаса, защото в разказите му “дори когато страхът намята мантията на мистичното, тя му стои като карнавален костюм”/7/. 

    Чрез проблема за миниатюрността на човека в гигантски изграденото общество Минков поставя въпросите, превърнали се в основни за новата чувствителност и модерното творческо съзнание на 20-те години. Във “Възвание към българския писател” Гео Милев пита “Що е красота?”. Тя се оказва изгубена духовна ценност за малкия човек в това общество. А художникът на Минков от разказа “Малвина” напразно се опитва да нарисува картина, в която да въплъти вечната красота, която според него не може да бъде разделена от вечната непорочност. Невъзможността да се реализира тази мечта за него означава невъзможност за щастие. Сложен е знак за равенство между мечтата и целта, смисъла на живота. Изходът е в обединението на красотата от ежедневния живот с красотата на духа, “който създава нуждата от красота”/8/. В технизираното и роботизирано общество обаче красотата на духа се оказва унищожена от ежедневието. А колкото по-пълно е нейното унищожаване, толкова по-миниатюрен е човекът.

    В разказ, в който не присъстват хора /”Полунощна история”/, защото героите са вещи, Минков утвърждава всъщност централното място на човека и несъгласието си с неговата миниатюрност и нищожно съществуване в гигантски изграденото общество: “Човекът е нещо повече от видимата плът. Неговото съществуване е подчинено на великите мирови закони и затова не може да бъде нищожно”. Поведеният диалог между дрехите-герои в “Полунощна история” е полемика между различни философски възгледи за мястото на човека в обществото. А смисълът на човешкото битие за миниатюрния човек в изграденото с гигантски размери технизирано общество се свежда до безсмислието му: “Цял живот ние бродим като сомнамбули по земята, разяждани от неизлечима болест. Всяка наша стъпка из тъмния кръг на земното битие е само кошмарно пътуване на болни, които търсят божията милост” /”Заключени”/

    Като член на литературния кръг “Стрелец” Минков споделя идеята за дирене на мост между националното и общочовешкото, а образът на човека, обречен на нищожно съществуване в технизираното и автоматизирано общество се оказва точно такъв мост. Обединената през 20-те години на века от “Стрелец” творческа интелигенция /д-р К. Гълъбов, Ч. Мутафов, Ив. Хаджихристов, Ив. Мирчев, Т. Милев, Д. Пантелеев, Ат. Далчев, Св. Минков/ търси синхрон между традицията и космополитизма. С психологизъм, декоративност и подчертана предметност Минков изгражда все по-ясно очертаващите се контури на образа на миниаютюрния човек в разказа “Човекът в нощта” от сборника “Огнената птица”. Страхът е основната характеристика на малкия човек в неговото духовно битие.Този страх е рожба на самотата, на мрака в есенната вечер, на претрупаното с предмети пространство. Оживяването на предметите прави излишен човека. Измества го вън от пространството. Това пространство е препълнено, придобива все по-гигантски размери, в него вече няма място дори и за миниатюрния човек. Освен ако той не приеме своето опредметяване, не стане ненужна вещ като “продъненото кадифяно кресло”, “старото пиано с ръждясали свещници”, което вече е “лакиран ковчег”, заменил звуците с тяхното ехо. Или като “огледалото – семейната гробница, в която почиваше младостта на цял един род”. Отказвайки да се превърне в част от това “избеляло” и овехтяло пространство, Павел Огнин /”Човекът в нощта”/ търси изхода в бягството, в забравата на виното. Но какви алтернативи предлага бягството – хотел, болница, “гробарска шапка”? Пред тях той избира завръщането в “рухналата в бръшлян къща”, която сякаш е останала извън застрашително нарастващите размери на новото обществено пространство. Може ли малкият човек в гигантски изграденото общество да избяга от самотата? Халюцинации на луд ли са образите, оживели в душата на Павел Огнин или кулминационна точка в съществуването на самотния миниатюрен човек? В разказа липсват национални мотиви, които да придават родна физиономичност на проблема за миниатюрността на човека в индустриалното общество. Националното би могло да се тълкува като разтворено в общочовешкото, доколкото може да се търси то у психологическите изживявания на човека, превърнати в стожер на сюжета. Самотата, страхът, ужасът са категории, обвързани с човешкото мислене и съществуване, но не и с неговата родова, национална принадлежност. Тези категории рисуват всъщност духовния портрет на човека, изправен пред обратнопропорционалната зависимост между размерите на човешкия “аз” и общественото пространство.

    Все по-настойчиво Минков поставя проблема за човешката миниатюрност в сборника “Къщата при последния фенер” /1931г./, който се определя от литературната критика като граничен в неговото творчеството. Често срещана критическа постановка за тази книга е определянето й като “преход от диаболизъм към реализъм”/9/. Писателят разрушава класическите механизми за създаване на разказ и от тази разруха, чрез колаж от различни стилове, се ражда Минковия разказ. Още през 1931г. Г. Константинов/10/ отбелязва, че сближаването на фантастичното и реалното може да моделира “един писател, който ще опровергае легендата за суровия реализъм, за строгата зависимост на българския белетрист от бита и простите дадености на живота”. При Минков измисленото, фантастичното се превръща във вариант, роден от размисли по определен проблем и провокиращ у читателите също размисли по засегната тема. То не е самоцел, не е декорация, то е желание за ампутация на болната част от обкръжаващата ни действителност. А превръщането на човека в свое миниатюрно подобие е такава болна част.

    Сборниците “Автомати” /1932г./ и “Дамата с рентгеновите очи”/1934г. чертаят нови аспекти на проблема за обратнопропорционалната зависимост между размерите на човека и обществото. Тази зависимост се проектира в  разменения статут между вещта и човека и появата на хора-роботи. “Врастват една в друга формите на природа и цивилизация, смесват се механично и естествено и в резултат на това светът на модерния човек се оказва тотална гротеска”/11/ Америка в тези “американски” разкази е метафора на гигантски изграденото общество, което е нарисувано от писателя като “вълшебното царство на машините, където една жива свиня се превръща за осем минути в три адвокатски чанти, в шест четки за дрехи и в петнадесет кутийки за миниатюрни принадлежности” /”Лунатин!…Лунатин!…Лунатин!…”/ Цифрите и фактологията при изграждане образа на индустриализираното общество създават илюзията за документална, снета без изменения реалност. Точно за 48 минути миниатюрният човек в гигантски изграденото общество може да остане без дом, да се окаже на улицата и “това събитие не беше нещо необикновено за американския начин на живот”, затова Бил и семейството му “започнаха да подреждат на тротоара сиромашкия си багаж…”/”Човекът Бил и котката Кет”/

    В този гротесктен свят миниатюрният човек е марионетка. Градът – ад и човекът-марионетка от тематичния кръг на експресионистите навлизат в тематичното пространство на Светослав Минков. Гротесковите образи с гротескова антопонимика – мис Дороти Уатърдей Матеева, пътуваща с малкото шимпанзе по света, мис Хенкок и мистър Клапингтън /кислородното момиче и водородния господин/, сламеният фелдфебел с име, пришито на гърба му “Кольо”, новият Робинзон, дамата с рентгеновите очи, гърбавият математик Хераклит Галилеев, лампадефорците, чието преображение в овце идва в резултат от “героичното” им поведение по време на стопанска криза в гигантски изграденото общество. Това са гротески, зад които стои определено авторово внушение. Марионетъчна е техниката, с която Минков изгражда образа на миниатюрния човек. Замяната на живите хора с механизми, с марионетки демаскира стандартността на съвременното човечество. Появяват се безименни, анонимни персонажи, извеждащи идеята за безличието и миниатюрността на човека в технизираното общество.

   Вещите са превзели човешкото пространство. Оживяват. Оживява сламеният чучел, роботът Джон, а човекът става миниатюра, има стандартен образ, роботизира се, дегенерира. Превръщенията са въведени сред една привидна делничност, подобно на преображението от романа на Кафка /”Преображението”/, което е въведено с делничния разказ за сутрешното пробуждане на Грегор Замза, когато се оказва, че се е превърнал в насекомо. Рисувайки образа на гигантски изграденото общество, авторовото въображение е родило нови вещи – хладилен конус против силни усещания, хапчета със сгъстен въздух от хималаите, червен силомер за любовта, с който нейната сила се измерва с градуси, фантаскоп, с който човек може да види всичко, каквото пожелае и който “осъществяваше легендата за вълшебното огледало от “Хиляда и една нощ” /”Една възможна утопия”/. Персонажите - роботи за пръв път се въвеждат в родната литература от Светослав Минков. Това са образи – метафори на технизираното, автоматизираното човечество.  Оживелите вещи и овеществените хора от Минковите разкази ще открием и в декоративната проза на Чавдар Мутафов. Индустриализираното общество в текстовете на Минков и Мутафов е побрало в себе си и природата, а огрубяването на езиковите средства – сравнения, епитети, метафори често е такова, че никой преди тях не би правил художествена проза с такива изразни средства. В поезията имат като свой аналог Атанас Далчев. Ето как изглежда опредметената природа в гигантски изграденото общество при Чавдар Мутафов: “Небето събираше с труд своята вечност от индиго, в чиято среда стоеше зелената чаша на луната, пълна с розова лимонада” /”Грубости”/ и при Минков: “Един юлски следобед, когато продавачите на лимонада спят с отворени уста под големите си червени чадъри край брега на езерото…”/”Къщата при последния фенер”/. Настъплението на цивилизацията срещу природата става проблем за съвременното мащабно разрастващо се  общество. Урбанистичен писател, Минков рисува изкуствени цветя, парникови дървета и електрически слънца, неговата природа е “промишлена”.

    Разказите, писани през 1935-36г. от Минков са обединени в книгата “Разкази в таралежова кожа”. Основната тема за 7-те разказа /”След девет месеца”, “Влак”, “Разказ за една бегония”, “Асфалт”, “Алхимия на любовта”, “Приключение в рая”, “Кучешка история”/ е миниатюрният човек в големия град. Тук липсват фантастични сюжети, гротескна хиперболизация. Сюжетите са банализирани, изведени са от безцветното ежедневие. В “След девет месеца” сюжет няма. “Драгите читатели” са наречени “братя мои” от автора. Те се срещат с типичните ситуации, фрази и герои, които съпътстват появата на нов човек на белия свят – миниатюрният човек. Появило се е триумфално едно ново безличие сред “пъстрия човешки мравуняк от човешки същества”.

     Образът на малкия човек е разкрит чрез съзнателно търсене на типичното, а не на индивидуалното. Затова героите са или с имена, превърнати в част от авторовия замисъл, или изобщо нямат имена. Безименни са персонажите от “Влак” /дамата с оксижираната коса, търговският пътник в голф-панталони и т.н./, от “Разказ за една бегония” /наемателят, хазяйката/, двамата съпрузи от “Асфалт”, богаташът и неговите наследници от “Наследници”. Освен без имена, героите на Минков са оставени и без описание на физическите им черти. Описанието на неговите герои всъщност е описание на тяхното облекло. Във “Влак” се срещаме с “един търговски пътник в голф-панталони”, “едно момиче в зелен пуловер”, “една учителка със сребърен Мики Маус на блузата”. В “Наследници” – със стария богаташ “с пожълтяла панамена шапка и със старомодна пикена жилетка, която се белееше празнично под охлузения му жакет”. Героят изцяло е изместен от своята дреха в “Генералски шинел”. Предметите, дрехите, вещите в тези разкази са много повече от декорация, те са носители на символистичен подтекст – “Тъжната стайна бегония зад прашното стъкло на прозореца е повече от един битов детайл, тя е една голяма метафора, която задълбочава художествения смисъл на разказа”/12/

    Сред образите в “Разкази в таралежова кожа” неизменно присъства гигантски изграденото общество. Градът, асфалтът и бетонът, сред които живеят българи, нахлуват в творчеството на българските писатели от 30-40-те години – К. Константинов, Е. Станев, П. Вежинов, С. Минков. За разлика от реалистичните изображения на това общество, Светослав Минков вижда в него не просто набор от хора и предметното им изображение, които трябва да бъдат нарисувани. Неговият поглед към изграденото от съвременната цивилизация общество е избирателен. Той търси онова, което е натоварено  с най-голям заряд  от метафоричен смисъл. Подобно на експресионистите Минков търси “изразителните” детайли, които заснема с фотографска безпогрешност. Маската на обществото е свалена от рентгеновия поглед на Мими Тромпеева в “Дамата с рентгеновите очи”.

    Образът на миниатюрния човек е изграден от писателя чрез извеждане на преден план на типичното, основното. Героите щрихират идеята за миниатюрността на човека в гигантски изграденото общество, в което “доминират парите, техниката, скоростта, небостъргачите”/13/ И като образи – идеи естествено е да е сведена до минимум ролята на индивидуализацията. Писателят рисува своите герои чрез техния веществен свят. Със сливането на човешкия и веществен свят авторът едновременно индивидуализира, типизира, смалява и обезличава героите си. Шапката, бастунът, кръглата маса, препарираният прашен сокол, пълните бурканчета със сладко в стария шкаф очертават жизненото пространство и духовните рамки на миниатюрния човек – двамата учители от разказа “Асфалт”. Самотата е постоянният спътник на малкия човек. Това го разбира дори и гигантски изграденото общество, което от своята могъща радиостанция в разказа “Човекът Бил и котката Кет” съветва: “Избягвайте самотата, която винаги е лош съветник! Посещавайте кинотеатрите и боксовите мачове, канете гости у дома си и укрепвайте нервите си с благородния риболовен спорт!”.

    Според Минков зависимостта между човека и обществото е обратнопропорционална и колкото по-гигантски е изградено обществото, толкова по-малко е мястото на човека в него. Може да се окаже, че той дори вече не живее, а  “вегетираше под благодатното слънце на Фордовата империя” /”Човекът Бил и котката Кет”/. И ако учителите от “Асфалт” се чувстват сравнително добре в патриархалната атмосфера на малкото градче, имат определени планове за бъдещето, то в големия столичен град се изгубват сред човешкия мравуняк, чувстват се никому ненужни, самотни. Заплашени са от “бездушието на техническата цивилизация”/14/. Новото общество притежава един силен механизъм за смаляване на човека – страхът от уволнение. Без работа човекът е загубен сред гигантските размери на обществения механизъм. И уволнените работници /“Човекът Бил и котката Кет”/ “знаеха какво ги очаква”. Затова “разкаяха се чистосърдечно пред свещеника, че са останали без работа, и отправиха горещи молитви към всевишния да ги спаси от безработицата”. Неработещи са всички  механизми, които изградената империя е създала, за да се спре смаляването на човека, което в разказа е сведено до размери, граничещи с физическото му унищожаване. “Писателят изгражда общата представа за обществото и от него „отделя“ един произволно избран образ - типичен за средата, на която принадлежи.”/15/ Така и в разказа “Човекът Бил и котката Кет е “отделено” семейството на Бил. Жената му  спазва съветите на вестник  “Детройско огледало”, но не успява да спаси своя съпруг от мрачните мисли. Практически безполезни са и съветите на “могъщата радиостанция” Колумбия Бродкястинг Корпорейшън”, които се разнасят “из етера между две реклами за ултранезаменимата зъбна паста “колонос” и за вечните найлънови чорапи “Дюпон”. А котката Кет, която не може да чете вестници или да слуша радиостанции “мяукаше с първобитния инстинкт на застрашеното от гладна смърт животно”. Размерите на човешката и животинската значимост са разменени. Гигантски изграденото общество полага повече грижи за животните, отколкото за хората. Тъжна е иронията на писателя, който проследява състраданието, което представителите на обществения ред демонстрират към “бедното животно”. Вместо да защитават хората, законите  на това общество са поставили на преден план грижата за животните – “срещу човека – звяр Бил Крокет е възбудено съдебно преследване по чл.7, ал.8 от Закона за защита на животните”.

    Вещите и животните са по-ценни от хората в новото стандартизирано, автоматизирано обществено пространство. Човешкото присъствие се е смалило дотолкова, че човекът е останал без стойност и значимост в обществото, което сам е създал. Присъствието на човека е превърнато в негово отсъствие. Липсата на духовност е придобила застрашаващи размери. Фалшивата филантропия не може да спаси така изграденото общество. То трябва да разбере, че унищожвайки човека, унищожава себе си. Обратнопропорционалната зависимост, при която се смалява човека, а се уголемяват размерите на изграденото от него общество, не трябва да стига до точката, която може да се окаже нулева и за двете страни. Механизмите на съвременната цивилизация имат нужда от корекция и в това ни убеждават човешките миниатюри от разказите на Минков.

    Страхът от стандартизирането и загубването на човека в гигантски изграденото общество извежда всъщност темата за дехуманизацията. В това общество миниатюрните хора, където и да идат,  отнасят “със себе си придобития в завода навик да не се усмихват, да не се събират на групи и да не разговарят помежду си” /”Човекът Бил и котката Кет”/. Проблемът за духовната стандартизация на човека и неговото техническо обезличаване е непознат за българската литература през 30-те години. С. Султанов  нарича тази тема “антилунатин”, базирайки се на рецептата, която Светослав Минков предлага на своите читатели – да отрича и от неговата негативност да съдим за неговата позитивност. В разказа “Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!…” таблетките лунатин, които “оказваха чудесно въздействие върху сухия практичен дух на модерния човек” се превръщат в метафора на духовно разрушената личност, която е забързана към своето доларизиране и без подобни таблетки не може да се откъсне от двойното счетоводство, да се захласне над стиховете на Верлен или да престане да мисли за “износа на черва”. Техническата агресивност на новия век заличава духовните черти на модерните хора. Те “запазиха ‘фордовския си шепот” и само от време процеждаха по някоя дума през стиснатите си устни”/”Човекът Бил и котката Кет”/. С характерните за Минков парадоксални езикови конструкции писателят представя как американците се заемат да пренесат своето гигантско изградено общество в България и “организираха стандартното производство на цървули от негърска кожа, монополизираха търговията с парабели и евтини погребални ковчези от непромокаем картон, създадоха тръстове за кондензиране на витамините от чеснов лук, издигнаха небостъргачи…”. /Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!…/ В новото, изградено с колосални размери, общество се оглежда някогашната България, единственият спомен от която е варосаната в бяло родна къща на Хераклит Галилеев. /“Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!…”/ А миниатюрните хора в това обществено пространство “тръгнаха устремено напред, за да преобразят с упорита борба тая чудновата страна, където котката Кет живееше по-щастливо от човека Бил” /”Човекът Бил и котката Кет”/.

    Финалът на кн. “Разкази в таралежова кожа” е разказът “Кучешка история”, който завършва с думите: “И с този нов бистър сън, изплувал из някоя потайна гънка на мозъка, идва новият ден за нашия герой – обикновения ден със своите малки радости и миражи, заради които все пак си струва да се живее на тази земя, драги читателю”. Каква надежда оставя писателя за миниатюрния човек? Песимист или оптимист е той? Тук би трябвало да дадем думата на самия Светослав Минков: “Песимизмът ми е противен и като философия, и като поведение в живота. Черногледството е толкова страшно, колкото и розовогледството”./16/ Творчеството на Минков извиква размисли за бъдещето на миниатюрния човек. Отрицанието му унищожава нищожната действителност в гигантски изграденото общество и търси другата, стойностната, възвишената. Иронията на писателя търси границата на истината – “статистически е установено, че значителен брой председатели на най-големите американски тръстове, компании и предприятия навлизат вече в преклонна възраст и че в продължение на пет или десет години всички те ще отидат в оставка. На тяхно място ще се явят нови хора и така по цялата социална стълба ще настъпи неминуемо придвижване напред ..."/"Човекът Бил и котката Кет”/. Тя, иронията, е пътят. Изграденатата действителност има гигантски размери и не иска да бъде критикувана, но човешкият копнеж към по-съвършеното наслагва върху нея критически пластове. Човешкият избор на миниатюрния човек се свежда до единение с този копнеж или да опита да забрави действителността – “Всеки се затвори в своята немотия и се мъчеше да изглежда колкото може по-благонадежден гражданин и по-благочестив християнин” /”Човекът Бил и котката Кет”/. Бягството от света е изборът на символистите, това е позиция, чужда за творческата индивидуалност на Светослав Минков. Отрицавайки, той търси всъщност другата реалност, в която липсва тази открояваща се контрастност между човешката значимост и общественото пространство.

    Скепсисът на Минков носи дълбока позитивност, а крайната му цел са разрушените устои на личността, които я превръщат в миниатюрен човек. А оттук се разрушават и устоите на социума като съвкупност от индивиди. Съпоставката между намерението и резултата е похватът, с който са разкрити тези разрушени устои. Намерението на възрастния господин от “Маймунска младост” е да постигне благото на младостта, а резултатът е детето – шимпанзе, намерението на учените от “Новият Робинзон” е да изследват съществото, резултатът – самоубийството и поясняващото писмо на непознатото от своите себеподобни същества. Пародийният ефект идва от раздвояването на образите, една част от тях изисква корекция. Като сюжетна схема се разиграва това раздвояване в разказа "Защо останах без двойник".

    Вкусът към необикновеното, необичайното, парадоксалното, съчетаването на несъчетаемото и в сюжета, и в езика и стила, пренебрежението към външното правдоподобие, сугестивността и еклектичността стават опорни точки за твореца при разглеждане на проблема за миниатюрния човек в гигантски устроеното общество  и се превръщат в своеобразен грунд при изграждане на творческото му  амплоа. “Риторичната стратегия на гротеската в литературата се отличава най-често с безизразност – не бива да се създава перспектива, от която читателят ще може да си обясни или да размисли за несъобразността или абсурдността”/17/.  Затова Минков избира делничното, обикновеното, а мисълта за действително необикновеното състояние на героя остава далече от него. Останал без работа,  Бил /”Човекът Бил и котката Кет”/ се заема с това, което му става – “Оставаше му значи да изпъди единствената муха, която бръмчеше досадно из голата спалня”.

    Образът на сведения до миниатюра човек в разказите на Минков е разкрит чрез “опредметяване и банализиране”/18/  Антиолицетворенията стават особен похват за изграждане на контурите на този образ. Гигантски изграденото общество се състои от оживели предмети и хора без имена, без биографии, човекът е изместен от вещите, дори и от животните. На Минковото платно често индустриалното общество е стожерът, а миниатюрният човек е фонът. Отвъд видимото, в невидимото можем да открием Минковото послание. Нарушената традиция при повествователното изобразяване, изместването на човека от центъра на художественото платно е своеобразен протест срещу гигантски изграденото общество, в което ценностите са разменили своите стойности. А такава размяна е страшна. На теория човекът притежава права, но практическа полза от тях няма – “Крокетови нямаха вече квартира, а да се приемат гости на улицата беше малко неудобно, макар че американската конституция даваше пълна свобода на всеки гражданин да се забавлява, както намери за добре” /”Човекът бил и котката Кет”/. Така разказите на Минков извеждат глобални проблеми на човешкото битие, дори и да се разглеждат като реминисцентни. Но и днес изграденото с мащабите на съвременната цивилизация общество “обезсълзява”  и “обезтъжава” миниатюрния човек по думите на поета – “Обезтъжих се без време. Обезсълзих се съвсем”./”Ежедневие”, Недялко Йорданов/

    Проблемът за миниатюрния човек в гигантски устроеното общество се оказва актуален за нашето съвремие, търсещо живителните сокове на своите корени и дишащо въздуха на чуждите цивилизации. Поставяйки този проблем в своите разкази, Минков, писателят с рентгеновите очи/19/ сродява родната литература с интелектуалните търсения на модерното технизирано и стандартизирано общество  през новия век.

 Цитирана и използвана литература:

1.Константинов Георги, “Дамата с рентгеновите очи” – Разкази от Светослав Минков’, сп. “Златорог”, 1934г., кн.9, стр.422

2./https://www.libraryvt.com/pdf-zip/sv_minkov.pdf/.

3.Султанов С., “Насаме със Светослав Минков”, С., 1972г.

4.Бенароя М., “Българската национална душа. Опит за уясняването й”, сп. “Хиперион”, год.4, кн.5-6, 1925г.

5.Станев Емилиян “Пощальонът Мартин”

6.Полянов Владимир “Вик”

7.Русева Виолета “Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години”, В. Търново, 1993г., стр.10

8.Милев Гео, “Възвание към българския писател” в кн. “Манифести на българския авангардизъм”, В. Търново, 1995г., стр.28

9.Попвасилев Стефан, “Езикови и мемоарни очерци”, С., 1978

10.Константинов Г., “Къщата при последния фенер” – Разкази от Светославя Минков” в сп. “Златорог”, 1931, кн.8-9, стр.435

11.Русева Виолета, “Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години”, В. Търново, 1993г.

12.Цанева Милена, “Светослав Минков” в “История на българската литература” – т.4, БАН, С., 1976г.

13.Николов Емилиян “Човекът-машина в разказа на Светослав Минков “Човекът, който дойде от Америка” - https://www.litclub.com/library/nbpr/emonik/machine.htm

14.Константинова Елка “Образът на лудия в българската проза” - https://www.angelfire.com/ar/artforum/archive/af43/af43-44.htm /

15.Славейкова Димитринка “Видимо и невидимо в разказа на Светослав Минков “Дамата с рентгеновите очи” - https://liternet.bg/publish5/dslaveikova/sminkov.htm/

16.Султанов С., “Насаме със Светослав Минков”, С., 1972г.

17.Фаулър Роджър, “Речник на съвременните литературни термини”, С., 1993г.

18.Русева Виолета “Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години”, В. Търново, 1993г.

19.Габровска Людмила, “Светослав Минков – писателят с рентгеновите очи” - https://www.novinar.net/news/svetoslav-minkov---pisateliat-s-rentgenovite-ochi_MTU1MDs0Mg==.html/