Мирончо – колоритни образи от повестта „Чичовци” на Иван Вазов

    Вазовите чичовци ни потапят в своя свят още от първата страница на едноименната повест, привличат ни в своя свят с безкрайните си и незначителни свади и премеждия. Всички тези чичовци са привлекателни образи от миналото, в които се оглежда българския свят, отразява се българското небе. Те са пластично изобразени. Няма случайно посочени детайли в тяхното изображение. Всеки детайл е живописна багра, без която портретът им би загубил своята светлина.

      Сред тези Вазови герои, диаметрално противоположни на героите от „Немили-недраги”, но не по-малко и по своему привлекателни, бихме откроили образа на Мирончо. Неговото битие, неговата философия се вплита естествено и неповторимо в жизнерадостния свят на чичовците, но сам по себе си този образ се откроява със завладяващото жизнелюбие.

     Портретът на Мирончо писателят е побрал в едно изречение: „При това Мирончо беше на 44 години, хубавеляк, песнопоец, ерген и страшно обичаше тъпаните и възточния въпрос”. Необходимо е художествено майсторство и способност от многото детайли да се изберат най-характеризиращите, за да се направи такава кратка, точна, но трайно запомняща се портретна характеристика на литературен образ. В глава 5 /”Посещение”/ ние се срещаме с Мирончо, който е „по роба, с шарени чехли и на главата със знаменитата си нощна качулка, която изразяваше философско-епикурейското мировъзрение на Миронча”. Верен на своя творчески усет, Вазов рисува външния портрет на своите герои, като неизменно ни дава насоки за проникване в техния вътрешен мир. Самоцелната външна характеристика е неприсъща за твореца. Качулката на Мирончо, изразяваща неговото световъзприемане, е похват за постигане на хумористичен ефект. Необичайното свързване на две толкова отдалечени по семантика понятия носи ефект на изненада. А хумористичното въздействие произтича от принизеността на едното /качулката/ и възвишеността на другото /световъзприемането/. Вазов открива тяхната взаимовръзка: „Именно пискюлчето на тази нощна шапка зарад Миронча имаше разни значения – спроти посоката, на която виси: когато висеше отдире, означаваше „лъжовен свят”, а отстрани тя говореше: „Няма файда от кахър”, отпреде – „Не ме е грижа от никого”. Така че чрез пискюла на Мирончо, в зависимост от това на коя страна виси, Вазов ни посочва житейската философия на своя герой. Мирончо е осъзнал вечната човешка суета и затова уверено издига пред своите съграждани девиза си: „Лъжовен свят”. Много големи имена, записали се в световната култура и история, са стигали до това Мирончово заключение. В „Александрията” старобългарските писатели приписват на Александър Македонски думите: „О, суетна славо човешка! Едва що се вести и изчезваш!” Старогръцките мислители АРИСТОТЕЛ, Сократ, Епикур са различни в много аспекти на жизнената си позиция, но са близки по отношение на разбирането си за преходността на човешкото битие. Вазов определя „мировъзрението” на Мирончо като епикурейско. Последователите на Епикур често са отричани, но жизнената им позиция, може би точно затова, е толкова интересна. Според тях чувството за приятно и неприятно трябва да бъде критерият за справедливо, добро, истинно. Опирайки се на собствените си усещания, те ги превръщат в морал. Известно е правилото на Епикур: „Щом намираш в себе си влечение, то е право“. Това съвсем не значи, че неразумните, водещите волен начин на живот, са епикурейци. Защото за Епикур усещането е основен принцип на жизнена позиция, който е свързан с разума, мисленето, благоразумието. Мирончо, литературният персонаж на Иван Вазов от повестта „Чичовци“ /1885г./, се оказва последователен приемник на родения през 342г. пр.н.е. Епикур. Мирончо не признава никакви закони - „моят закон е написан на качулката ми: лъжовен свят и суета сует! Всичко е дим!“ неговата жизненост, бодрост, безгрижност и веселост очертават един наистина завършен образ на българския епикуреец, чийто наведен настрани пискюл на качулката говори: „Няма файда от кахър!“

       Мирончо не се притеснява от по-влиятелните особи, не раболепничи пред тях, дори „той нарочно прекарваше тъпаните под прозореца на чорбаджията, за да го ядосва; а по-лани на сватбата на Никола Джамджията той изсипа мангал с гореща пепел въз главата на Цочка чорбаджи за едно докачение на чест“. Всички тези съвсем случайно на пръв поглед посочени от Вазов примери убеждават, че славата, която героят има сред своите съграждани, е съвсем заслужена. Дори и Иванчо Йотата „не без завист“ казва: „Да имах и аз неговата патента, да видите вий кой е Йотата! Ще направя тука цяла республика“. Подобно на останалите си съграждани Мирончо е непримирим в своето дребно честолюбие и самохвалство, искрен и простодушен като дете. От съжителството на несъответствията произтича комизмът в повестта. И както високите идеи и Мирончови закони могат да се намират в неговия пискюл, така и чувството му за чест може да се докаже с изсипването на мангала с гореща пепел върху главата на чорбаджията. Вазов съзнателно търси несъответствието между високото и низкото, за да постигне гротескно карикатурно портретизиране и повествование.

       Към многото привлекателни Мирончови черти може да прибавим и умението му да свири на „флаута“ – „Вечер например седнеше на чардака, надуеше я и тя писнеше из небесата и всякой, който чуе, кажеше: „Мирончо свири“. Това му умение допринася за неговата слава в малкия градец, но и добавя още щрихи към неговия епикурейски портрет.

     И този Вазов герой е страстен поклонник на ‚возточния вопрос“, разбира се, не колкото Мичо Бейзадето, който във всички световни събития вижда все пръста на Русия. В съзнанието на Мирончо източният въпрос е дотолкова важен, че измества и черковния: „Поврага ти черковний вопрос! Попси и калугерски комедии. Ти гледай възточний вопрос, него гледай ти!“ А в дъното на този източен въпрос Мирончо съглежда свободата: „Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото… Чети „Горски пътник!“ Чел ли си ти „Горски пътник?“ Дори и в епилога на повестта, когато в Джанковото кафене отново се повдига източният въпрос, „Мирончовият глас гърмеше далеко навън“.

      Свободата заема в ценностната скала на Мирончо първото място. Тази негова позиция е директно изведена от Вазов в диалога между Мирончо и Хаджи Смион:

„   -  Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен в този свят, а знайш ли кое?

• Знам.
• Свободата“.

Мирончо, както и неговите съграждани, се оказва носител на „високи“ европейски идеи, но ги прилага сред нашенския патриархален бит и очевидното несъответствие между принизения дребнав бит и големите идеи на времето постига комизма в повестта. За Вазов извор за комизъм са и диалозите. Предпазливостта на Хаджи Смион дава на Мирончовия въпрос за свободата отговора „Знам“. Това е отговор, който бихме чули след всеки въпрос, зададен на Хаджи Смион, независимо дали го е задал Мирончо или някой друг.

      Мирончо, тази частица от мозайката на Вазовите чичовци, е привлекателен литературен герой, неповторим жизнелюбец, епикуреец по дух и по свой начин отразява трагичната и героична битийна същност на времето. Той привлича със своето жизнерадостно отношение към света, развеселява читателите, но и им дава поводи за един невесел размисъл.