ОПОЗИЦИЯТА РОДНО-ЧУЖДО през Възраждането
Публикувано: 2018-02-20 12:51:29
“В периода на своето формиране литературният ни канон се нуждае от текстове, които обслужват националната идентичност, които емблематизират българското и го аксиологизират. В този смисъл, произведения, които експлицират модусите на чуждостта, освен ако не я осмиват и пародират, какъвто е случаят с "Криворазбраната цивилизация" на Д. Войников например, нямат шанс да се впишат в сферата на каноничното” /6/.
Светът на българина през Възраждането се подрежда в опозиции, сред които най-съществената е свое-чуждо. Това противопоставяне е подробно изследвано от литературната критика.
Опозицията родно-чуждо придобива през Възраждането глобален смисъл, защото в най-заострени форми се проявява процесът на изтръгване от корена на родното. Разлита се във всички посоки малката човешка вселена, принадлежаща към старата родна галактика и често се включва в орбитата на чужди култури с друг ритъм и значение. Тази опозиция се явява основа за драмата на много съдби. Големи са духовните усилия, които отвлечената българска девойка /калугерката/ в “Турски паша”трябва да направи за да спаси оцелелите трохи от родната душевност.
Сред възрожденските автори Йордан Хаджиконстантинов – Джинот дава най-точно израз на преклонението си пред родното: “Поистина, няма по-величествено от болгарин – болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствуе, верност има, гостолюбие, страх божий, почитание своего царя и всичко, колкото що е узаконено Богу и царю” /7/. И в творчеството на Каравелов откриваме това преклонение пред родното. За него често Румъния обобщава “чуждото” – “Извънреден родолюбец”, “Хаджи Ничо”. Там завършва и моралната деградация на Николчо от повестта “Маминото детенце”. Николай Чернокожев смята, че при Каравелов “опозицията свое-чуждо” води до най-силното заклеймяване – обезродяването” /”Хаджи Ничо”/ /8/.
В “Турски паша”/1866г/ опозицията свое-чуждо може да изведем от опозицията високо-ниско. “Родното се интерпретира като високо в буквалния смисъл във въвеждащата част на “Турски паша”. Разказвачът слиза от планините и се спуска към тъмнината на робския ден”. /9/ Интересен момент в тази повест е изображението на живота на жената в харема. Според Николай Аретов “изображението на живота в харема, особено своеволията на жените в отсъствието на мъжете, може да подтикне към търсене на асоциации с „Персийски писма“ (писмо CLVII и сл.) от Монтескьо, без да доведе до откриване на конкретни текстуални аналогии. Може да се потърси и известно сходство с новелите от „Декамерон“ - ситуацията мъж в харем напомня Бокачовия мотив за мъжа в женски манастир; впрочем и героят на „Житие и страдания грешнаго Софрония“ попада в харем, но контекстът там е съвсем различен. Някаква далечна непряка аналогия може да се търси и с „Мадам Бовари“(1857) - ханъмите се возят с френци в закрити каруци, а най-скандалния момент във Флоберовия роман се разиграва в подобна ситуация.”/10/
До опозицията родно-чуждо стигаме, ако разгледаме цветовата гама при характеристиката на героите. Бяло е лицето на българката /”бяло като слонова кост” - Танчовата дъщеря /”На чужд гроб без сълзи плачат”/. Жълто е лицето на турчина - “Една заран в нашата стая влезе един стар и полуизгнил от разврат и афион турчин: брада бяла, чалма зелена, лице жълто, подпухнало и сбръчкосано”. В “Турски паша” според Каравелов дори повърхностният поглед открива противопоставянето на родното и чуждото – “А погледайте на българското селце и на българските къщици: чистота, градинки, дървенца, цветице и къщата излепена…Всичко това е противоположно с турските нечистотии и с гръцките калпави разкоши, както са противоположни и самите народности.” Често поляризацията на двата типа герои / с положителен знак – българите, с отрицателен знак – турците/ е толкова силна, че Илия Конев в изследването си “Каравеловата белетристика” я посочва като една от слабите страни на ранните Каравелови повести.
Според Любомир Георгиев опозицията родно-чуждо всъщност е един от начините, по който се разглежда женската тема през Възраждането - "Женската" тема се гради до голяма степен на съпоставки - жени/мъже, християнки/мюсюлманки, българки/чужденки.” /11/
С оглед тази опозиция могат да бъдат разгледани почти всички прсонажи във възрожденските повести, като вариантността на участието им се свежда до това да са “свои в чуждото” или да са “чужди в своето”:
- “свои в чуждото” – Найда, Божана /”Турски паша”/, Тота в дома на Теофану /’Стоян”/
- “чужди в своето” – Теофану /”Стоян”/, гъркините в “Маминото детенце” през погледа на Стояновата майка, туркините в “Турски паша” през погледа на Найда
Истината е, че човешкият живот се състои от необратими и сложни опозиции – ден и нощ, раждане и смърт, радост и болка, добро и зло, родно и чуждо. Не можем да сме сигурни, че едното ще надвие другото, че доброто ще победи злото, а родното - чуждото. Може би и тук ключът е в намирането на баланса, на “златната среда”.
Разглеждането на опозицията свое – чуждо прави “видим историческия преход от традиционните ценности на патриархалната общност към индивидуалистичната идеология на модерната култура” /12/.
ЦИТИРАНА И ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Иван Радев “Каравеловото творчество”, Велико Търново, 1996г.
2. Петко Тотев “Сатиричният роман на Каравелов”
3. Дочо Леков “В света на белетриста Блъсков” – “Българска възрожденска литература, т.1, С., 1988г
4. Дочо Леков “Народоведът и белетристът Каравелов и проблемите на фолклора и етнографията” в “Българска възрожденска литература”, т.1, С., 1988, с.95/
5. Г.С. Раковски, Събрани съчинения в четири тома, т.4, С., 1988г., с.24
6. Анна Алексиева “Еротичната поезия на П. Р. Славейков и българското канономоделиране”
https://liternet.bg/publish14/a_aleksieva/erotichnata.htm
7. Йордан Х.Константинов – Джинот “Бог” в кн.”Българин съм”, В.Търново, издателство “Абагар”, стр.34
8. Николай Чернокожев “Хаджи Ничо и неговите съвременници” в сп.”Български език и литература”, кн.1, 1993г.
9. Николай Чернокожев “Турски паша – менталности и разказване” в сп.”Български език и литература”, кн.5, 1993г
10. Николай Аретов “Каравеловите повествования за страданията на българското племе’ – www.slovo.bg
11. Любомир Георгиев “Проявления на модерното у българската католическа емиграция през 18 век” - https://c18.slovar.org.uk/modernoto/lgeorgiev.htm/
12. Юлия Йорданова “Традиционни образи на “своето и чуждото в новата българска литература” -
https://liternet.ida.bg/publish5/iuiordanova/avtoreferat.htm
13. Георги Чобанов “Българска литература и европейски позитивизъм” https://liternet.bg/publish/gchobanov/pozitiv.htm
14. . Иван Радев “Каравеловото творчество”, Велико Търново, 1996г.
15. . Николай Чернокожев “Хаджи Ничо и неговите съвременници” в сп.”Български език и литература”, кн.1, 1993г.
16. Лев Воробьов, “Л. Каравелов”, С., 1985г.
17. фразата на Хайзенберг се цитира в Карл Густав Юнг “Човекът и неговите символи”, Леге Артис, 2002г., с.409
18. Д. Леков “Читателят в творческия свят на възрожденския писател” – “Българска възрожденска литература”, т.2, С., 1988г.
19. Л. Каравелов “Такива са нашите просветители” в “Събрани съчинения”, т.5, С., 1985г.
20. Л. Каравелов “Българо-турската столнина Русчук” в “Събрани съчинения”, т.5, С., 1986г.
21. Цветан Ракьовски “Записките и спомените – принципите на масовото четиво” -https://liternet.ida.bg/publish4/crakiovski/zapiskite.htm
22. Албена Бакрачева “Близост в различията” - https://web.hit.bg/alba/public/similar/sim-3.htm
23. Юлия Николова “Кажи му името”- https://c18.slovar.org.uk/modernoto/yunikolova.htm//
24. Юлия Николова “Кажи му името”- https://c18.slovar.org.uk/modernoto/yunikolova.htm//
25. Илия Конев “Илия Блъсков – живот и дело”, С., 1969г.
26. Любомир Георгиев “Каравеловата повест “Българи от старо време”, С., 1965г.
27. https://www.operavarna.bg/news_bg_other.php?page=news_show&nid=63
28. Райна Гаврилова “Векът на българското духовно Възраждане”, С., 1992г., с.94