Образът на България в “Отечество любезно, как хубаво си ти!” /Иван Вазов/

      Стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” /Хисар, 1882/ е поместено в стихосбирката “Поля и гори”. Образът на България в него е изграден в неговите зрими географски граници и в същото време физическите черти на природата са превърнати от Вазов в обект на патриотичното му преклонение.

      Творбата е пейзажно стихотворение, в което хубостта на българската природа е патриотично украсена, а основната идея продължава патриотичната линия в българската поезия.

      Стихотворението е изградено от пет строфи, всяка от които се състои от седем стиха. Заглавието се оказва повторение на първия стих на творбата. Този начин за избор на заглавие чрез повторение на начален стих е характерен за българските народни песни. В случая това напомня, че Вазов се учи от родния фолклор и от него черпи стилни и езикови похвати за постигане на мелодичност, ритмичност и музикалност на стиха.

     Образът на отечеството е въведен още в първата строфа. Той е изграден чрез пресичане на хоризонталните и вертикалните контури на родното пространство в погледа на лирическия герой:

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

       Първият и последният стих в тази строфа, освен че са се превърнали в заглавие на творбата, са носители на смисъла. В тяхната повторяемост откриваме логическия акцент. Възклицателният знак  в края на този стих и епитетите “любезно”, “хубаво”  разкриват отношението на автора. Реторичният въпрос, който оформя началото и края на втората строфа / “Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”/ прибавя нови нюанси към синовната любов, която аворът изповядва пред своето отечество. Творецът е горд от богатството и пъстротата на родния край. Натрупването на нарицателни съществителни /” хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове”/ дават представа за богатството на отечеството. Чрез синтактичен паралелизъм Вазов продължава да гради неговия образ:

горите ти са пълни с хармония и хлад,

долините с трендафил, гърдите с благодат.

Изцяло с риторични въпроси е изграден образът на родината в третата строфа. Чрез тях авторът отново дава израз на любовта си към отечеството /“Отечество, не си ли достойно за любов?”/ После поетът се обръща към всички онези, които не умеят да ценят хубостта на родината – “Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?” Възклицанията тук имат задачата да призоват всички да  познават и обичат  своето отечество. Призивните думи на твореца са родени от патриотична гордост и от съзнание за дълг към родината.

       Възклицанието в първия стих от последната строфа на творбата / “Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци”/ е родено от неудовлетворението на поета. Родината не се познава достатъчно. Обръщението “майко” отвежда към синовното преклонение на поета: “и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!”

      Родното пространство в  “Отечество любезно, как хубаво си ти!” се изгражда чрез сливането на човека с природата, която става символ на мощта и вечността на отечеството.