Образът на майката в Ботевата поезия

 

От „Майце си”, първата Ботева творба, до „Обесването на Васил Левски”, последната творба, се сключва своеобразен кръг. От елегия до елегия. От майката – емоционално-трагичен лирически герой до майката-родина, от скръбта на майката по сина до така наречената „мирова скръб” на родината по нейния син.

       Образът на майката в поезията на Ботев е емоционално-трагичен, отвежда към живия образ на майката на поета. И в художествения, и в живия образ поетът вижда в майката човешка опора, топлота и съпричастие към делото на сина. Лирическият образ на майката – съмишленица и довереница, се слива с образа на родината в художествен синтез.

      Елегията „Майце си” е началото на Ботевия творчески път. В нея поетът изповядва своите болки и тревоги, своите душевни терзания и стремления, насочени към единственото същество, което чувства близко до сърцето си – своята майка. Нейният образ е едновременно емоционален и трагичен. Чрез чувствата и преживяванията е разкрит емоционалният образ. Освен своята майка, лирическият „аз” няма никого на света. Той може само с нея да сподели мъката си:

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама;

ала усещах – що не желаях,

на вси жалби приготви яма!

Трагизмът на майката идва от дълбоката майчина любов, от болката по сина:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела…

Голямо е майчиното страдание, нечовешка е болката от раздялата със сина, който е принуден да бъде далеч от своите близки, някъде из „таз тежка чужбина.

      Елегията „Майце си“ се различава от всички други творби на българските автори, писали преди Ботев, тъй като никой от тях не е поставял така високо отделната човешка личност, както прави Ботев, отделяйки образа на майката от всички други образи. Ново е разбирането на Ботев за значимостта на човешката личност, за значимостта на майката. Синовната любов в „Майце си“ съществува паралелно с майчината и двете заедно градят контурите на духовното пространство на лирическия образ на майката. Синовната любов издига на пиедестал майчината:

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

       Толкова чести в стихотворенията на Ботев са обръщенията на лирическия герой към майката – „Ти ли си, мале, тъй жално пела“, „Не плачи, майко, не тъжи“, „О, майко моя, родино мила“. В „На прощаване“ на всеки четири-пет стиха има по едно обръщение към майката. В общо 130-те стиха на стихотворението ще открием 25 обръщения /“майко“, „мале“, „майноле“/. Пред читателите е Ботевият стремеж към диалогичност с майката, довереница, съмишленица и човешка опора. Лирическият аз изисква от майката да преодолее личната си скръб, да предаде завета му на неговите братя, на идващите поколения. Осмисленият дълг трябва да въоръжи майчината любов със стоицизъм и мъдрост, с твърдост: „Кажи им, майко, да помнят“ и „тогаз, майко, не плачи,/ нито пък слушай хората…“

        Художественият образ на майката в лирическите творби на Ботев е проекция на живия образ – Иванка Дренкова. Това е „майка юнашка“, родила девет деца и загубила осем. Тази майка изпраща в 1876г. първородния си син, който от „Радецки“ поема пътя, отвеждащ към смъртта, а оттам – към безсмъртието. За сина „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Така, както не може да се постави рязка граница между Ботевия лирически герой и поета, е и невъзможно да отделим живия от художествения образ на майката. Ботевата искреност и духовна чистота правят лириката му автобиографична.

      В стиховете на поета образът на майката и на родината се сливат в една цялост и това сливане се откроява в „Обесването на Васил Левски“. Представата за родината-майка разкрива склонността му да си служи с традиционните родови връзки. Човекът е рожба на своята майка, но и рожба на своята родина. Взаимообвързаността между майката и родината е проверена и изстрадана от Ботев.

      Художественият образ на майката /и разширеното духовно пространство на този образ – родината/ е изграден с любов и признателност. Прошката, която поетът иска в „На прощаване“ му е дадена – и от майката, и от родината. Родината дори заменя тази прошка с признание, изречено от биографа на Ботев, Захари Стоянов: „Цялото му отечество не е раждало още подобен нему“.