Образът на “българското” в разказа “Дядо Йоцо гледа”

   Граница между националната и личната проблематика за Вазов не съществува и затова неговите творби се превръщат в своеобразна изповед  на твореца, който е защитник и пазител на “българското” както преди, така и след като “сладките лъчи на свободата” са огрели отечеството. За твореца дълг на всеки  българин е да съхранява в сърцето си светлия образ на “българското”, да обича и пази, да “люби, тачи и милее” “всичко българско и родно”. Вазов защитава тази идея с цялото си творчество.

     Разказът на Вазов “Дядо Йоцо гледа” представя един сляп осемдесет и четири годишен старец, който търси контурите, очертанията и съдържанието на образа на  “българското ”. Смисловото пространство на този образ е изградено от опозициите досега-сега, светлина-тъмнина, сляп човек-виждащи хора. Образите от черното минало живеят в душата му, а “в неговата старешка бодра памет върлуваха се тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши”. Дядо Йоцо жадува да види "българското", да му се порадва. Той иска осезателно да почувства свободата и неговият копнеж  може да бъде открит в символиката на срещите му с околийския началник, с войника и с новата железница, която минава през свободните земи. Тези три срещи представят отделните детайли, които изграждат образа на “българското” в разказа.

    Старецът нарича “българското” свободна България. Той е ослепял “в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, тъкмо при отварянето Руско-турската война”. “Глухото и далечно” селце, планината, клисурата са пространствени ориентири, които насочват към най-отдалечените точки на родното пространство. Свободата идва в малкото планинско селце над Искърската клисура, но дядо Йоцо не може да я почувства - “Дядо Йоцо стана свободен – казаха му това”. Тази свобода е заявена, казано му е, че я има, но светът си е останал непроменен. Видима, осезаема разлика между “досега” и “сега” няма. Липсата на промяна е изведена от Вазов с повторението на “същите” – “същите хора, със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби.” Българският свят в очакванията на стареца би трябвало да се промени с идването на свободата, вместо това той е останал същият. “Българското” го има вече, а всекидневието на хората  не се е променило. Това противоречие ражда въпроса на стареца "Де е българското?". За него свободата е отсъствие на турци - "Няма турци вече!". Но тя не може да бъде само отсъствие, старецът упорито търси нейното присъствие.

   Пристигането на околийският началник в селото е първата среща на слепия старец с “българското”. За първи път той открива присъствието на свободата. Метафоричният глагол “разигра” /”разигра се и бедното дядово Йоцово сърце”/ предава вълненията, трепета, радостта на стареца от предстоящия допир с “българското”. Въпросите, които вълнуват дядо Йоцо преди срещата с “българския паша”, са свързани със сабята му. Сабята, която е спътник на човечеството от хилядолетия, е символ на сила, власт, мъжество, доблест и традиция във всички цивилизации. Дългият български път към свободата също е свързан със сабята и Ботевият лирически герой заявява: “Пък каквото сабя покаже и честта майко юнашка”./”На прощаване”/. За дядо Йоцо сабята на околийския началник  е знак за съществуващата българска държавност, знак за присъствието на свободата. Чрез нея той за първи път ще “види” “българското”. Със символика в случая е натоварен и глаголът “виждам”. Вазов поставя логическия акцент върху този глагол - “Именно да види.... “ Слепият  става виждащ по отношение знаците, които са същностни белези на свободна България. "Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам" – мисли си Вазовият герой. Чрез семантичната опозиция спяп – зрящи писателят постепенно започва да очертава контурите на свободното българско пространство. Тези контури се оказват невидими за виждащите и видими за слепия и в тази контрастност се оглежда идеята за необходимостта от душевно, вътрешно зрение, за да бъдат намерени очертанията на родното пространство. По “тропането на чизмите” дядо Йоцо познава, че идва “българският паша” и го посреща със символичен жест – “па свали шапката”.  Значението, с което е изпълнен жестът, включва уважение и  почит към “българското”. Същото значение откриваме и в позата на стареца – “Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.” Дядо Йоцо опипва униформата на чиновника – “похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна”. В случая униформените знаци също допълват символиката на съществуващата българска държавност и подчертават присъствието на свободата. А жестът с целувката на еполетите прибавя обич към изказаното вече уважение. Сълзите след този първи допир с “българското” издават щастието му “изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи”. Символично вплетените жестове и знаци са обобщени от Вазов в края на тази среща – “той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял "българското" - една лучица от "българското". Един лъч от светлината на “българското” е достатъчен, за да направи слепия дядо Йоцо щастлив, за зрящите българи тези лъчи са много, те са навсякъде около тях. Трябва просто да ги видят. Отделните знаци на “българското” /сабята, униформата/ са белези за неговото присъствие, а уважението, преклонението, обичта на слепия старец отвеждат към Вазовото послание – такова трябва да бъде отношението на всеки българин към родното. Зрящите българи трябва също да “прогледнат за един миг”, защото “те имат очи: трябваше да бъдат честити!”

    Срещата на слепия старец с едничкия войник от селцето, който се завръща, също е натоварена със символика при изграждането на образа на “българското”. Подобно на униформата на околийския началник, дрехите на войника също са символ на държавността. Войнишката униформа е символ на рицарско достойнство за една възможна борба. Сабята на войника “чатка по камъните” и напомня за неговото мъжество, за войнишката сила и доблест, за извоюваната българска свобода, а старецът отново опипва “дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува”. Повтарянето на символично натоварените жестове е във възходяща градация. Сълзи на радост се стичат от безжизнения поглед на дядо Йоцо, който не спира да “разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим”. Разбира, че има “и войска, и капитани, и наш княз”. Повторената съюзна връзка “и” в случая създава представата за натрупване на много детайли в картината, рисуваща свободна България. Тези детайли са обобщени от дядо Йоцо с една дума – “чудесии”. Така образът на “българското” започва да придобива все по-конкретни очертания и ясни измерения в съзнанието на стареца, а светът за него става “чудесно хубав”. Писателят метафорично представя щастието на дядо Йоцо – “някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко”. Семантиката на думите с корен “чудо” /”чудесии”, “чудесен”/, които изграждат част от смисловото пространство в текста, отвежда към отношението на дядо Йоцо към “българското”. За него то е чудо, което радва, вълнува, изпълва със светлина живота и е извор на щастие. Но чудото може да бъде почувствано от слепия и да не бъде видяно от зрящите, които “се смеят на простотията Йоцова”.

   Една от причините това чудо да не бъде забелязано от хората е отдалечеността на малкото планинско селце – “В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото нямаше община”. Повторението на отрицателната частица “не” и натрупването на глагола “нямаше” създават представата за отсъствие на всякакви пътища, по които “българското” чудо да пристигне в тази крайна точка на родното пространство. Тази представа се допълва от неопределителните и отрицателни местоимения /”някъде”, “никой”/. Дори и епитетите в текста са с отрицателните им форми – “недопечен”, “неопределени”, “ненарушим”, “незлобиво”. Така “слънцето, което изгрява и осветлява всичко” сега е заменено от тъмнина – “тъмните умове на тия тъмни хора”. Семантичната опозиция светлина-тъмнина също изгражда по своеобразен начин образа на “българското”. Синоним на тъмнината става тишината, дори и шумът на Искъра става “глух”.  Но Вазовият герой продължава да търси светлината и отново открива слънчевия образ на “българското”. Той излиза от своята “душевна летаргия”, когато до него стигат слуховете за българската железница, която в разказа става символ на напредъка, на прогреса по свободните български земи – “Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за "българското" време.” Присъствието на свободата вече не е само заявено и казано, то придобива реални и мащабни измерения. Гордост изпълва репликите на стареца, който е узнал, че българи са инженерите, че “ сме имали по-учени хора ние”. Българите ще се справят там, където “паши и учени френци казваха, че не може”. И при тази среща на стареца с “българското” авторът  сгъстява и обобщава символиката от знаци - “Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!”

   Верен на своя творчески стил, в края на разказа Вазов взема думата, за да разясни натрупаните символи – “Досега символите на "българското" се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!” Опозицията досега-сега извежда новата среща на дядо Йоцо с “българското” като връх в една градация, очертаваща  контурите на свободна България. Писателят търси и възходящата градация на формите на глагола “чуди” – “смайваше”, “мае”. Така той затвърдява представата, че образът на българското” трябва да бъде възприеман като чудо, което може да направи щастливи всички, които са го видели. Такова чудо може да изпълни с “възхищение” душите на всички, които са го видели. Затова дядо Йоцо се оказва “честит слепец”, който издъхва “поздравявайки нова България”.

   Символиката на трите срещи на дядо Йоцо с “българското” разкрива радостта, която слепецът изпитва от осъзнаването на факта, че България е свободна и самостоятелна държава, за която настъпва едно ново време. Да живееш в свободна държава е истинско чудо. Много са “нещастните родни души”, които “няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!...” Идеите и оценките на Вазов при изграждане на образа на “българското” са актуални и днес, когато също има българи, които са слепи за родните “чудесии”, стремейки се да се приобщят към друга, по-висока култура. В “Дядо Йоцо гледа” писателят ни напомня, че човек никога не трябва да забравя корените си, да бъде сляп за “българското”.