От с. Надежда към надежда - Литературен прочит на разказа „По жицата” от Йордан Йовков

 

https://ocenka-bel.com - Доброто сърце на овчаря не му дава да отмине равнодушно страдащите селяни, тръгнали от с. Надежда, за да търсят надежда. Вглеждайки се в жадните за живот очи на болната Нонка, Моканина става съпричастен към мъката на Гунчовото семейство. Той приема като своя чуждата мъка. Затова излъгва болното момиче, че е виждал чудодейната бяла лястовичка. Неговата лъжа е благородна, защото целта й е да върне надеждата на Нонка и на отчаяните й родители. Сред безизходицата на суровата реалност те имат нужда от тази надежда. Вестта за съществуването на бялата лястовичка идва в Гунчовия дом с думите на кумица Стоеница. Новината за чудодейната птица възвръща надеждата на родителите и на болната Нонка. Тази вест се превръща в повод семейството да тръгне на път към последната си надежда – бялата лястовичка. Тайнствената тъжна история на Нонкиното заболяване е разкрита чрез ретроспекция. Петър Моканина е посредникът между преживяното от семейството нещастие и читателя. С внимание и съпричастие той изслушва развълнувания разказ на загрижения баща. Писателят използва оригинален подход, при който не майката, а бащата разкрива трагедията на родителите, че децата им “не… траят”. Сдържаната, но непреодолима бащина мъка прави историята още по-трогателна. Бедата, сполетяла момичето, е с образа на змия. И в Библията, и в митологията змията е въплъщение на злото. Ако според митологичния модел на света змиите прегризват клоните на Дървото на живота, то в клоните му вият гнездата си птици. Те са живата връзка между земния и небесния свят. Птиците често носят в клюновете си знаците на спасението – както библейският гълъб донася на Ной маслиновата клонка след края на потопа. Змията и птицата са двойка противоположни образи. Те представят света като раздвоен между добро и зло. Това ни насочва към семантичните опозиции добро-зло и светлина – мрак. Символ на доброто и светлото е бялата лястовичка, а от мрака излиза черната змия – въплъщение на злото. Затова изглежда разбираемо Гунчо да се довери на Моканина, че последната надежда на семейството му е свързана с една птица – бялата лястовичка. Въпреки че е скептично настроен към чудесата като повечето мъже, дълбоко в душата си бащата не иска да се откаже от последната си надежда. В два пъти повтореното оправдание: “На мене да остане не вярвам, ама жени нали са…”, е скрита и отчаяната вяра да се случи невероятното, след като и “докторите” са се оказали безсилни пред тайнствената болест. Дълбоко затаената в свитото му сърце надежда откриваме в думите му: “може да си я виждал, може да си чувал”. Бялата лястовичка се оказва единствената надежда за изцелението на Нонка. А надеждата винаги умира последна. Само един поглед на Гунчо е достатъчен за проницателния добруджанец. Петър Моканина разбира отчаяното бащино желание да бъде обнадеждено единственото чедо. Стремежът на добруджанеца да даде надежда е разкрит чрез художествените повторения. Местоимението “я”, което заменя “бяла лястовичка”, се среща десет пъти в речта на Моканина, формите на глагола “видя” – девет пъти, обръщението “чедо” – три пъти, епитетът “бяла” – два пъти. В своето единство глаголите “ще оздравееш” и “не бой се” звучат като благословия семейството да види бялата лястовичка и Нонка да оздравее. Изпращайки Гунчовото семейство, овчарят съветва страдащите селяни да вървят към селото “все по теля, все по теля”. Изразът “все по теля” перифразира заглавието на разказа. Чрез този израз е внушена авторовата идея, че човешкият стремеж към надежда е безкраен, така както са безкрайно дълги телеграфните жици. Пътят е символ на търсенето. Нонка и родителите й тръгват на път, защото търсят надеждата. Затова Йовков нарича Надежда селото, от което идват страдащите селяни. Пътят “все по теля” е едно безкрайно отворено пространство. Отворено като надеждата и безкрайно като търсенето й. Хората винаги търсят и пътуват към някаква надежда. Финалът на разказа остава отворен, защото търсенето на надеждата винаги ще продължава, както продължава пътят, по който са тръгнали Нонка и родителите й. Това ни насочва към семантичната опозиция миг-вечност. Сякаш миг е срещата на Моканина с Гунчовото семейство, а вечна е надеждата за спасение. В един миг ни разтърсва Нонкиният въпрос “Ще я видим ли, чичо?” и вопълът на Моканина: “Боже, колко мъка има по този свят, боже!” Един безкраен път и едно безкрайно и вечно пътуване към надеждата. Бялата лястовичка от разказа на Йовков “По жицата” е символ на надеждата. Тя е спасение за страдащите хора. Много пъти Моканина поглежда към телеграфната жица, търсейки с поглед птицата на надеждата. Накацалите лястовички там са много, но са само черни. Няма нито една бяла. Защото тя не каца по жицата, а е в душите на хората. Музика: Eastern Thought by Kevin MacLeod is licensed under a Creative Commons Attribution