Поезията на Дебелянов

Ние, живите, вървим по своя самотен житейски път, разпиляваме мечтите, силите, вярата си и търсим общуването с тези, които са вървели по пътя преди нас. Общуваме с останалия на 29 години Димчо Дебелянов, потапяме се в неговата реалност, срещаме се със спомените и бляновете му, откриваме толкова много загадки, търсим техния отговор и паралелите с нашето съвремие.

Мечти, идеали, реалности и копнежи си дават своеобразна среща в поезията на Дебелянов. Тази среща е осъществена под знака на една подчертана откровеност и искреност, на примиреност с реалността, с обществено битие, в което отчетливо е рамкирана липсата на равновесие. Контрастът между блян и реалност, между мечти и действителност ражда контрастната образност в поетиката и обяснява бягството в света на спомените, където се осъществява срещата между времето и човека, между миналото и настоящето.

Реалност, спомени и мечти Дебелянов разкрива, потапяйки ни в света на своята интелектуална самота, представяйки ни една душа  “на кръстопът” . Да живееш там, където не си разбиран, е все едно да си без дом. Така се ражда копнежът по завръщането в бащиния дом:

Да се завърнеш в бащината къща,

Когато вечерта смирено гасне /”Да се завърнеш в бащината къща”/

Епитетите “смирено”, “тихи”, “скръбни”, “нещастни” представят душевното състояние на лирическия герой в настоящето. Образът на майката е нахвърлян с няколко щрихи – “безсилно рамо”, “усмивка блага” и се слива с образа на родината – “напразно спомнил майка и родина” . Така поетът очертава контурите на едно сакрално пространство в света на спомените, където човек може винаги да се върне, да потърси топлина, да се почувства “приласкан”, когато е “скръбен” и “нещастен”. Това завръщане става в илюзорен, а не в реален план. Настоящето предлага “черна умора”, която е “бреме” и само в света на спомените човек може да се освободи от него. Действителността ражда “скрити вопли” в душата на поета и блян по завръщане в света на миналото. Само в спомените те присреща “старата на прага” и “чезнеш в нейната усмивка блага”. Глаголът “помня” е ключов за поезията на Дебелянов:

Помниш ли, помниш тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни./”Помниш ли…”/

Носталгията по отминалото време е толкова силна, че поетът възкликва:

Сън е бил, сън е бил в тихия двор,

Сън са били белоцветните вишни./”Помниш ли…/

Размиват се границите нежду спомен и реалност, заличават се и тази безконтурност на света го превръща в сън.

Разрушена е целостта на света и като следствие идва раздвоението, отчитането на нарушената вътрешна хармония. Фаталистичен или социално-обществен характер има раздвоението при Дебелянов? Темата за проклятието присъства в поезията на този “печален странник”, затова може да бъде възприеман като несретник от Верленов тип, като един от “прокълнатите поети”. Но неговата несрета е по-скоро предчувствие за тъжна участ, за една близка гибел там, някъде на бойните полета:

Ако загина на война, жал никого не ще попари-

изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари.

Дебеляновия фатализъм е примирение с една неумолима реалност. Антитезите и контастът стават композиционнен принцип на много от неговите творби, а в “Черна песен” достига до дълбините на човешката личност и по косвен път разкрива общественото битие, в което равновесието липсва. Антитезите в първа строфа на“Черна песен” – раждане и умиране, изграждане и рушене, във втора строфа – смирение и буря, в трета строфа – пролет и есен, светлина и тъмнина, рисуват, един свят на неразрушими социални противоречия и контраст. Наслагването на толкова много контрасни образи има за цел не да естетизира страданието и болката на поета, а да ни представи живота в една действителност, построена върху разрушения патриархален бит и устойчивост. Загубеното равновесие е родено от загубената вяра, загубените илюзии. “Разноликата и нестройна душа” на Дебелянов е сходна с вътрешно противоречивия и сложен духовен свят на Яворов. И като него Дебелянов търси помощта на антитезите, за да разкрие поразената от хаоса на живота модерна душа, която непрестанно преминава от една крайност в друга, от духовните подеми в житейски погроми и падения. Мотивът за непрекъснатото раждане и умиране е един от постоянните мотиви в символистичната поезия. При Дебелянов този мотив намира своя собствена формулировка . Роден е от вечната борба между полюсните духовни и жизнени стихии. Тази борба е изведена от Яворов – “Непримирими/ в гърдите ми се борят две души:/ душата на ангел и демон”. Идеалите, бляновете и мечтите се издигат на пиедестал: 

Светлий спомен за теб е кат книга любима-

Денонощно пред мен е разтворена тя…

Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя.

Сляп за тъмната нощ и злокобната зима /”Светъл спомен”/

Дебелянов избира съчинителни конструкции, които със своята равнопоставеност откриват възможности за използване на синтактичен паралелизъм /Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя/ Така се открояват опозициите светлина-тъмнина, топлина-студ и очертават контрастните пространства на мечтите и реалността. От една страна е въображаемият свят, в който “сърцето ти в блян до сърце ми трепти”, от друга е действителният, изпълнен със  “суетна мълва” и “гнетяща печал’.

В следващия момент можем да видим захвърлени и ненужни бляновете. Любов и трагизъм царуват в царството на спомените:

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила./”Аз искам да те помня…”

Това е едно от най-нежните стихотвотворения в родната любовна лирика. За да очертае образът на любимата Дебелянов избира момента на раздялата, когато чувствата са неподправени, искрени и силни. В сакралното пространство на спомените, в които ще се връща “разноликата” душа на поета, за да търси утеха и опора, образът на любимата е поставен редом с образите на майката и родината.

Дебеляновото разкъсано човешко “аз” се изправя пред собствения си неизживян живот, пред съвестта си, пред спомените си, самонаблюдява се, анализира се и плод на този анализ е откровената лирика:

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощата руша. /”Черна песен”/

Кое е по-силно: разрушителното или съзидателното начало у човека? Дилемата може да бъде видяна и от друг ъгъл – отчаянието или вярата заемат по-трайно място в духовното пространство. С контрастите ден-градене и нощ-рушене сме се срещали в много от народните ни песни. Да си припомним “Троица братя града градяха” (“Струна невяста”) :

Троица братя града градяха,

деня го градят по ясно слънце,

нощя се сипе по месечина.

При Димчо Дебелянов контрастът ден-градене, нощ-рушене идва като образно – символно извеждане на контраста между реалността и бляновете. Напразно поетът търси “мостове” за връзка с другите, със света:

Призова ли дни светло-симерени

гръмват бури над тъмното море,

а подиря ли буря - край мене

всеки вопъл и ропот замре.

Глаголите “призова”, “подиря” , имат семантика, ясно разкриваща търсенето на връзка между поета и света. Дебелянов търси изход от самотата, докато Николай Лилиев се примирява с нея. В “Към самотата” Лилиев приема самотата като неизбежна човешка участ:

Тъмен, разкаян при тебе се връщам

Майко далечна, света самота!

Мотивът за самотата е един от постоянните мотиви в символистичната поезия и е общ за Дебелянов и Лилиев. И при двамата той е роден от невъзможността да приемат действителността такава, каквато е. Поставен между тъмнината и светлината, сред хаоса на тяхното редуване, вече е станало пределно ясно, че “Аз-ът” не може да бъде спасен. Пространството на човека е загубило своите граници при всеобщия хаос, размили са се границите не само между реалността и спомените, но и границите във времето при сезоните:

в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя.

А в тези размити граници индивидът е както никога сам. Това е всеобща за всички ни самота на градския човек, който е винаги сам сред толкова други самотници. Напълно непознати, хората са осъдени да търсят своето място в хаотичната реалност. Но времето не може да ги чака:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян и

плачът ми за пристан умира,

низ велика пустина развян.

В тази строфа Дебелянов е побрал най-жестоката човешка драма. Драмата, породена от срещата между времето и човека, който трябва да го осъществи и изживее едновременно. Дебелянов стига до големия проблем за смисъла на човешкия живот. Човекът, изправен пред своя неизживян живот, времето, което е “безстрастно” и не спира, мъката, която напразно търси “пристан”  в спомените. Засилената образност в стиховете на Дебелянов е съпътствана от повишена експресивност и провокира разнопосочност при размислите на читателя.

В поезията си Дебелянов застава пред своя неизживян живот и търси смисъла човешкото битие.Неизчерпаемо е съдържанието на това кратко по обем творчество, защото всеки нов прочит открива пред нас нови и нови страни, изправя ни пред нови въпроси. Смисълът открива най-адекватната си форма. Лирическият изказ е осъществен със силаботоническо стихосложение, предпочитание към кръстосана рима, разделяне на строфи и равен брой ударения. Контрастът и антитезата са композиционният механизъм, който е в основата на Дебеляновите творби. Тази Дебелянова организация на изразните средства е съпътствана и от техния специфичен подбор. Много пестелив на епитети / белоцветните, разнолика, нестройна, неунорно, огнеструйна, безстрасното, светло-смирени/, поетът предпочита глаголите, за да предаде процесите на душевна динамика и развитие. Реалността е разгърната в риторични въпроси и възклицания в “Един убит” :

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобеди?

Много от думите са “сътворени’ от самия автор – светло-смирени, огнеструйни. Експресивността е постигната от автора чрез необичайно съчетаване на два корена в сложни епитети.  Архаизми /низ, пристан/ и неологизми / “слепи”- глагол , от който е премахната представката о- / осъществяват прехода между реалност, спомени и блян на лексикално равнище. Прави впечатление, че в стиховете наред с абстрактните съществителни /време, живот, душа/, са използвани и много конкретни съществителни / ден , нощ, затвор, бури/, но тяхната семантика е лишена от конкретност предвид метафоричната им употреба. В “Помниш ли, помниш ли…” “затворът” се оказва проекция на света, на реалността, “стражата”  - на позора, а  “казън са дните предишни” :

аз съм заключеник в мрачен затвор, жалби далечни и спомени лишни, моята стража е моят позор моята казън са дните предишни! Всяка дума сякаш загубва конкретната си семантика и провокира у читателя символно тълкуване, многопланова интерпретация.

Усложненият лирически изказ е постигнат с усложнен синтаксис, използваните изречения са предимно сложни. Употребата на сложни съчинени противопоставителни конструкции е обусловена от антитезата, която е структурно и смислово организиращ механизъм. Налага се аз- структурата на текста, т.е. първоличен облик на глаголната система. Аз-формите постигат търсената откровеност, но в същото време те придават и по голяма драматичност на лирическия изказ /” умирам” “раждам, “изграждам”, “руша”/.

В поезията на Дебелянов се срещаме с форма и съдържание, отразяващи неговата  “разнолика и нестройна душа” , която се лута между размитите граници на реалности, спомени, блянове. Поразяват ни многото допирни точки с нашите, сразени от житейската реалност, модерни души. Продължаваме да се питаме “сън” ли е бил “тихият двор с белоцветните вишни”, да мечтаем да ни “присрещне старата на прага”  и да търсим светлината, изхода от този “мрачен затвор” , в който човекът е “заключеник” . Умираме и едновременно с това се раждаме, изграждаме и рушим и продължаваме в паралелите с Дебеляновия свят да търсим отговорите на въпросите, които поетът поставя през своя неизживян живот.